Определение № 50211 от 24.04.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2381/2022 г.

Образувано е по касационна жалба на Държавата, представлявана от министъра на финансите, срещу въззивно решение № 18 /06.01.2022 г. по в.гр.д. № 2126 /2021 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение от 05.04.2021 г. по гр.д. № 13985 /2018 г. на Софийски градски съд, с което държавата, представлявана от министъра на финансите, е осъдена да заплати на Б.Д. 513 062.13 лева на основание чл.4, пар. 3 ДЕС вр. с чл.2в ЗОДОВ, като обезщетение за имуществени вреди от нарушение на правото на ЕС ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба. Ответникът по касационната жалба Б. Д. в писмен отговор оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване и основателността на подадената касационна жалба. Жалбата е процесуално допустима, подадена е от страна по делото, която има право и интерес да обжалва въззивното решение, което подлежи на обжалване и е редовна. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел следното: Правното основание на предявения иск може да се извлече от разпоредбата на чл.7 от Конституцията на Р. България, от разпоредбата на чл.4, § 3 от ДФЕС (съотв. от ДЕС) и най-вече от трайната практика на СЕО по въпросите за отговорността на държавите – членки за вреди, причинени от актове н националните съдилища. Въззивният съд се е позовал на решения по обединени дела С-9/90 и С-224/01, с които е утвърдено принципното правило, че всяка държава членка е длъжна да поправи вредите, причинени от правото на ЕС, извършено от държавен орган, включително и от национален съд, действащ като последна инстанция. Въззивният съд е очертал предпоставките за отговорността, установени с практиката на СЕО /СЕС: нарушение на общностна правна норма; нарушението да е сериозно, съществено; да съществува пряка причинна връзка между нарушението и настъпилите вреди. Въззивният съд е приел, че в случая вредите са настъпили в резултат на решението на национален съд, отсъждащ като последна инстанция – Софийски окръжен съд (СОС). Като се е позовал на решението по дело С-224 /01, т.39 въззивният съд е приел за неоснователно възражението, че е недопустимо граждански съд да извършва контрол за правилността на постановени в хода на наказателното производство и влезли в сила съдебни актове от наказателните съдилища. Въззивният съд е приел, че след присъединяване на Р. България към Европейския съюз съгласно чл.4, ал.3 от Конституцията на Р. Б. в обхвата на понятието „незаконен акт“ по смисъла на чл.7 от Конституцията се включват и тези на актове на правото на ЕС, на които се дава предимство над нормите на вътрешното право (в този смисъл решение по гр.д. 1914 /18 на ВКС, III г.о.). В случая приложим е Регламент 1889 /2005 на Европейския парламент и на Съвета, който установява хармонизирани норми за контрол на движението на пари в брой и обсъжда съдържанието на чл.4, § 2 и чл.9, § 1, които създават правомощия на държавите-членки да изискват деклариране на парите в брой, трансферирани през границите на Общността и създават правно очакване недекларирана сума да бъде задържана само временно при определени условия, позволяващи извършване на необходимите проверки и събирането на информация за произхода на трансферираната сума, както и правно очакване за пропорционалност на предвидените за нарушението санкции. Във Валутния закон и НК са приети изменения с цел хармонизиране на вътрешното ни законодателство в съответната област с правото на ЕС едва през 2017 г., това включва изменение на разпоредбата на чл.251, ал.1 НК, с която е предвидена наказателната санкция - глоба, а разпоредбата на чл.251, ал.2 НК е отменена едва през 2019 г. Така, въпреки че към момента на постановяване на осъдителната присъда на 28.05.2014 г. последната разпоредба е била действаща, тя е била в несъответствие с чл.4, § 2 от Регламент 1889 /2005, която не допуска отнемането на недекларираната сума като санкция за неизпълнение на задължението за деклариране, а допуска единствено задържането и с цел извършването от компетентните органи на контрол и проверка във връзка с произхода на сумата. С осъдителната присъда е нарушена разпоредбата на чл.9, § 1 от регламента – с наложената санкция е нарушен принципът на пропорционалност, изрично прогласен в разпоредбата, който изисква санкциите да са съразмерни – да не надхвърлят границите на необходимото за постигане на легитимно преследваните от законодателството цели и да бъдат в съответствие с тежестта на наказваните с тях нарушения. Съвместното прилагане на наказанието лишаване от свобода по чл.251, ал.1 НК с отнемане в полза на държавата на недекларираната сума на основание чл.251, ал.2 НК е в явно нарушение на принципа на пропорционалност. За този извод САС се е позовал на тълкуването, дадено с определения на СЕС по дело С-707 /17 и по обединени дела С-135/18 и С- 336 /18, постановени по преюдициални запитвания от Свиленградски РС и САС, което действа от влизането в сила на тълкуваната норма, а по отношение на Р. България – от приемането и като държава – членка на ЕС през 2007. В същия смисъл нормата е следвало да се разбира и през 2014 г., когато е постановена присъдата на Сливнишкия РС, съответно решението на СОС. Даденото от съда тълкуване не създава нови норми и нови задължения, а указва как тълкуваната норма е следвало да бъде разбирана и прилагана от самото начало. Преюдициалните тълкувателни решения действат с обратна сила, което означава и че към 2014 г. Народното събрание не е било изпълнило задължението си да хармонизира вътрешното право с правото на ЕС. Двете съдебни инстанции са имали възможност да съобразят противоречието между цитираните разпоредби на НК и регламент 1889 /2005, или СОС да отправи преюдициално запитване. Бездействието на СОС, постановил окончателен съдебен акт, по същността си представлява нарушение на правото на ЕС. Така допуснатото нарушение е достатъчно съществено, съобразно критериите, установени с практиката на ЕС (решение по съединени дела С-46/93 и С-48/93, С-224/01). Изложеното обосновава извода, че държавата, представлявана от министъра на финансите, дължи обезщетение на вредите, причинени на частноправния субект в резултат на нарушението на правото на Европейската общност и чл.4, § 3 ДЕС. Неоснователно е оплакването, че съдът е разгледал исковата претенция на основание „неоснователно обогатяване“. Такова непрецизно смесване на институтите на „непозволено увреждане“ и „неоснователно обогатяване“ е допуснато в исковата молба. Първоинстанционният съд обаче е приел правилната правна квалификация - чл.4, § 3 ДЕС. Същата правна квалификация първоинстанционният съд е приел и в окончателния си доклад по делото и следователно оплакването, че ответникът не е имал възможност да се защити по такъв иск, е неоснователно. Обстоятелството, че поради непълнотата в §6 от ЗИД на ЗОДОВ относно реда, по който следва да бъдат разглеждани образуваните преди изменението дела, СГС е записал в решението си, че правното основание освен по чл.4, §3 ДЕС е и по чл.2в ЗОДОВ не води до незаконосъобразност на решението. По наличието на основания за допускане на касационно обжалване: Във връзка с довод, че държавата, представлявана на основание чл.31, ал.1 от ГПК от министъра на финансите, не притежава нито материалноправна, нито процесуалноправна легитимация да отговаря по така заведения иск, жалбоподателят се позовава на вероятна недопустимост на въззивното решение – основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 ГПК. Поддържа, че искът следва да бъде разгледан по реда на ЗОДОВ и държавата следва да отговаря чрез своите органи. Жалбоподателят извежда и следните правни въпроси, по които твърди, че САС се е произнесъл в противоречие с практиката на СЕС и ВКС– основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.2 и т.1 ГПК: Достатъчно съществено ли е нарушение на общностното право, когато е допуснато спрямо норма, която не поставя специфични изисквания, а предоставя право на преценка и тълкуване от страна на държавите-членки? Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доводи и възражения на страните и да обсъди всички доказателства по делото, съотнесени едно към друго и към твърденията на страните?“ Следва ли разпоредбите, уредени в ал.1 и ал.2 на § 6 (ДВ, бр. 94/2019 г.) от ПЗР на ЗОДОВ, да се тълкуват в своята взаимовръзка и систематичност, както предписва правната норма на чл.46, ал. 1 от ЗНА, като се съобразят и началата на общностното право - принципа на равностойност и принципа на ефективност и въпросът за пасивната процесуална легитимация по делото да се определи по правилата на ЗОДОВ? Допълнителен въпрос във връзка с доводите за необходимостта от спазване на принципа на равностойност й принципа на ефективност е и Следва ли правното основание на предявения в настоящото производство иск да се подведе под хипотезиса на правната норма, уредена в чл. 4, § 3 ДЕС, но не и във вр. с чл.49 ЗЗД? Настоящият съдебен състав намира, че няма съмнение за недопустимост на обжалваното въззивно решение поради постановяването му срещу нелегитимирана страна. Принципът за отговорността на държавата за вреди, причинени от незаконни актове или действия на нейни органи и длъжностни лица, е уреден с разпоредбата на чл.7 от Конституцията. Предвидената с тази разпоредба отговорност за вреди е на държавата и тя е длъжникът по материалното правоотношение, а не нейните органи и длъжностните лица. Искът е предявен на 19.10.2018 г. – преди обнародването на новата разпоредба на чл.2в ЗОДОВ и § 6 от ПЗР на ЗИД на ЗОДОВ в ДВ, бр. 94 от 29.11.2019 г. В своята практика СЕС приема, че отговорността на държавата възниква независимо кой е публичният орган, извършил нарушението на правото на Европейския съюз и кой е публичният орган, който съгласно правото на съответната държава-членка носи отговорност за поправяне на вредите. Всички държавни власти - законодателна, изпълнителна, съдебна, са обвързани при изпълнението на своите задачи от изискването да спазват правилата, изведени от правото на Европейския съюз (решение от 5.03.1996 г., C-46/93 и C-48/93, т.32; решение от 30.09.2003 г., C-224/01, т.32; решение от 13.06.2006 г., C-173/03, т.30; решение от 25.11. 2010 г., C-429/09, т.46; решение от 28.07. 2016 г., С-168/15, т.19; решение от 4.10. 2018 г., С-571/16, т.93). В решенията си ВКС приема, че в публичните правоотношения държавата участва чрез своите органи, които така осъществяват своите правомощия, а в гражданските правоотношения, като отделен равнопоставен правен субект, тя се представлява от министъра финансите. (решения по гр. д. № 2377 /2019 г., на ІV г.о., гр. д. № 3804 /2019 г. на ІV г.о., гр. д. № 3006 /2020 г. на ІV г.о., гр. д. № 1914 /2020 г. на ІV г.о., гр. д. № 4069 /2019 на IV г.о.). Действията на държавния орган се явяват действия на самата държава. Поради това в случаите, когато от действията или бездействията на държавния орган бъдат причинени вреди на трети лица, то отговорността за тях се носи от държавата. Затова за държавния орган не възниква самостоятелна отговорност за причинените на третите лица вреди, която да съществува едновременно с отговорността на държавата за същите вреди. В гражданскоправен спор за обезщетение на вреди, причинени от държавата, когато държавата не участва чрез процесуален субституент (органът, от чиито незаконни актове, действия или бездействия са причинени вредите), тя се представлява от министъра на финансите. Недопустимо е предявяването на иск за обезщетение против държавата и против нейния орган, който е причинил вредите, в едно и също производство. В случая първоинстанционното решение не е обжалвано и е влязло в сила в частта, с която производството по делото е прекратено на основание чл.130 ГПК в частта по предявените от Б. Д. срещу Народно събрание и срещу Софийски окръжен съд искове. По изведените правни въпроси: Настоящият съдебен състав намира, че по материалноправния въпрос за това дали нарушението на общностното право е съществено, е налице съответствие, а не противоречие с решенията по дела C-224/01, С-173/03, С-168/15, С-278/05 на СЕС. В § 26 от решение по дело С–168/15 е прието, че при всички положения нарушението на правото на Съюза е достатъчно съществено, когато то е извършено при явно несъобразяване с практиката на Съда в съответната област (в този смисъл решения C-224 /01, т. 56, от 12.12.2006 г., C-446 /04, т. 214 от 25.11.2010 г., C-429 /09, т. 52). Постоянна и установена е практиката на СЕС, че извършено от национален съд нарушение следва да се счита за достатъчно съществено, когато постановеният и влязъл в сила съдебен акт противоречи на влязло в сила решение на СЕС. Настоящият случай е такъв. Ищецът е осъден за деяние, извършено на 27.01.2013 г., по чл.251, ал.1 НК, вследствие на което му е отнета недекларираната сума, предмет на престъплението, която е в размер на 262 242.70 евро и 194.15 турски лири. Окончателното решение на СОС е от 13.12.2014 г. Въззивният съд е взел предвид задължението на българския наказателен съд (първоинстанционен и въззивен) при разглеждане на наказателното дело да прецени и съществуващото общностно право и да съобразят противоречието между цитираните разпоредби на НК и регламент 1889 /2005, отнасящо се до предмета на производството и да го вземе предвид, а при необходимост СОС да отправи преюдициално запитване и че бездействието на СОС, постановил окончателен съдебен акт, по същността си представлява нарушение на правото на ЕС. Даденото с решение от 16.07.2015 г. по дело С-255/14 на СЕС тълкуване е, че „чл. 9, параграф 1 от Регламент (ЕО) № 1889 /2005 на Европейския парламент и на Съвета от 26 октомври 2005 година относно контрола на пари в брой, които се внасят и изнасят от Общността, трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба, съгласно която за неизпълнението на предвиденото в член 3 от посочения регламент задължение за деклариране" се налага санкция с размер, съответстващ на 60 % от недекларираната сума пари в брой, когато тази сума е по-голяма от 50 000 EUR. По-късно с определение по дело С-707/17 г. по отправено от Свиленградския РС преюдициално запитване по сходен с настоящия случай по приложението на чл.251 НК, СЕС приема, че отговорът на преюдициалния въпрос се налага недвусмислено от съдебната практика, че чл.9, параграф 1 от Регламент (ЕО) № 1889 /2005 на Европейския парламент и на Съвета от 26 октомври 2005, трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба като разглежданата в главното производство, която като санкция за неизпълнение на задължението за деклариране по член 3 от този регламент предвижда, от една страна, отнемане на недекларираната сума в полза на държавата, и от друга страна, наказание лишаване от свобода до шест години или глоба в размер на двойната сума на предмета на престъплението. В определението от 30.01.2019 г. по съединените дела С-355/18 и С-336/18, т.38 СЕС приема, че с оглед изводите, изложени в дело С-255/14, отнемането на цялата недекларирана сума противоречи на правото на Съюза, защото представлява явно непропорционална санкция в смисъла по чл. 9, § 1, вр. чл. 4, § 2 Регламент 1889/2005, дори неизпълнението на задължението за деклариране да се наказваше само с отнемане в полза на държавата на цялата недекларирана сума, без каквото и да е лишаване от свобода или глоба. В т.38 СЕС приема също, че сама по себе си тази мярка би надхвърлила границите на необходимото за гарантиране на изпълнението на това задължение за деклариране. Според СЕС глоба в размер на 60 % от недекларираната сума пари в брой, наложена за неизпълнение на посоченото задължение, не изглежда съразмерна предвид естеството на съответното нарушение. Може да се приеме и че аргумент за това, че нарушението е съществено, е и че в нарушение на правна норма на общностното право е отнета в полза на държавата цялата недекларирана сума и нейният значителен размер - 262 242.70 евро и 194.15 турски лири (и отделно – че е наложено и друго наказание). Правилното прилагане на правото на ЕС е основна част от правораздавателната дейност на националните юрисдикции, поради което е безспорно, че неправилното прилагане на общностни норми от националните съдилища на държавите-членки на ЕС води до съществено нарушение на правото на ЕС, предвид задължителния характер на практиката на СЕС и принципа за предимство на правото на ЕС. Процесуалноправният въпрос за задължението на съда да обсъди всички доводи и възражения на страните, е обуславящ, но не е разрешен в противоречие, а в съответствие с установената практика, тъй като въззивният съд се е произнесъл по наведените с въззивната жалба доводи на жалбоподателя и е обосновал изводите си за тяхната неоснователност. Формулираните трети и четвърти въпрос относно тълкуването на разпоредбите на, ал.1 и ал.2 на § 6 (ДВ, бр. 94/2019 г.) от ПЗР на ЗОДОВ и правната квалификация на предявения иск, са свързани с твърдението за вероятна недопустимост, по което настоящият състав изложи съображения по-горе. Поради изложеното настоящият съдебен състав приема, че не е осъществено основание по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване. С оглед изхода от производството жалбоподателката няма право на разноски, а ответникът по касационната жалба не е представил списък на разноски и не е доказал да е направил разноски, поради това разноски не следва да се присъждат Воден от изложеното, съдът