Определение № 1374 от 28.05.2024 г. на ВКС по т. д. № 307/2024 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Касационната жалба е подадена от „НГ 02“ ЕООД чрез процесуалния му пълномощник - адв. П. И., срещу решение № 694/15.11.2023г., постановено по в.т.д. № 493/2023г. на Апелативен съд - София, с което е потвърдено решение № 260154/05.04.2023 г. по т.д. № 503/2020 г., на СГС, ТО, VI-14 състав, с което на основание чл. 233, ал.1 от ЗЗД касаторът е осъден да предаде на „СОФИЯ САУТ РИНГ МОЛ“ ЕАД, държането върху следния недвижим имот: помещение № 2.08, с предназначение обект от веригата „Subway“, находящо се на ниво +5.85 м., в Търговски център, разположен в УПИ II-908.950.927, с административен адрес [населено място], в.з. „Малинова долина - Бункера“, търговски център „София Ринг Мол“, предоставен му за временно възмездно ползване по силата на договор за наем от 11.06.2013 г. и Анекс № 1 към него.

Касаторът поддържа, че обжалваното решение е недопустимо и следва да бъде обезсилено, а при условията на евентуалност поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, необосновано и постановено при съществени процесуални нарушения. Твърди, че съдът се е произнесъл по нередовна искова молба, с която е поискано да бъде прието, че договорът е прекратен и че ищецът следва да освободи помещението, като счита, че не е предявен осъдителен иск. Поддържа, че въззивният съд е игнорирал този порок на първоинстанционното решение, налице е произнасяне по ненадлежно индивидуализиран иск и в нарушение на принципа на диспозитивното начало. Касаторът счита, че решението е недопустимо и поради това, че е постановено въпреки наличието на основание за спиране на делото. Поддържа, че е следвало да бъде спряно производството по делото до приключване на съдебния спор по т.д.№294/2021г. на СГС, 6-10 състав, с предмет установяване съществуването на наемно правоотношение по процесния договор за наем от 11.06.2023г. Според касаторът решението е необосновано, не са обсъдени всички доказателства, като някои от електронните писма не са взети предвид, в резултат на което са формирани погрешни изводи относно значението на чл. 5 от анекс №1 към договора. Счита, че клаузата на чл. 5, ал.2 от анекса предоставя право на наемателя да удължи действието на договора за наем за още 5 години, с отправяне на едностранно изявление до наемодателя най-малко шест месеца преди изтичане на срока на договора. Акцентира, че този смисъл на клаузата е виден от подробно описаната електронна кореспонденция между страните. По изложените доводи претендира допускане до касационно обжалване на въззивното решение и обезсилването или отмяната му.

В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.2 ГПК – вероятна недопустимост, както и очевидна неправилност, и по чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК, като поставя следните въпроси:

1. „Налице ли е нередовност на исковата молба, когато петитумът й е неясен, непълен или вътрешнопротиворечив и какви са правомощията на въззивния съд в този случай?“, като поддържа, че е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в т.5 на ТР № 1/2001г. на ОСГК, решение №50082/17.07.2023г. по гр.д.№2989/2022г., 3то г.о., решение №151/06.11.2017г. по гр.д.№1683/2017г., 3 г.о., решение № 90/01.06.2011г. по гр.д.№939/2010г., 3 г.о. и др.

2. „В какви рамки е длъжен съдът да даде защита на спорното материално право, предмет на делото, и допустимо ли е съдът да се произнесе по искова претенция, която не е заявена като предмет на предявения иск?“, за който поддържа, че е разрешен в противоречие с решение №19/30.05.2011г. по гр.д.№262/2010г.,2 г.о., решение №50055/09.05.2023г. по гр.д. №919/2012г., 4 г.о., решение №72/07.07.2022г. по гр.д.№3673/2021г., 1 г.о., и др.

3. „Длъжен ли е съдът да спре производството, когато между страните е налице висящ спор по друго дело, решението по който се явява обуславящо за правилното решаване на спора, с който е сезиран и какъв е порокът на въззивното решение, постановено при наличието на основание за спиране на производството по чл. 229, ал.1, т.4 от ГПК?“, по който се позовава на противоречие с ТР 1/2017г. по т.д.№1/2017г. на ОСГТК.

4. „При постановяване на решението длъжен ли е съдът да обсъди всички събрани по делото доказателства, които са от значение за спора, поотделно и в тяхната съвкупност и взаимовръзка?“, за който поддържа, че е разрешен от въззивния съд в противоречие с решение №327/03.04.2017г. по гр.д.№2119/2016г. на ВКС, 4 г.о.; решение №98/14.07.2022г. по гр.д.№2954/2021г. на ВКС, 3 г.о., решение № 296/05.04.2017г. по гр.д.№1776/2016г., 4 г.о. и др.

5. „Какви са задълженията на съда във връзка с тълкуване на договорите, както и какви критерии, предвидени в чл. 20 от ЗЗД, следва да приложи и какви факти и обстоятелства е длъжен да изследва при осъществяването на дейността на тълкуване, така че да издири общата воля на страните?“, за който касаторът твърди, че е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №50083/06.10.2023г. по т.д. №1565/2022г., 1 т.о., решение №50011/07.09.2023г. по т.д. №2731/2021г., 2 т.о., решение №50035/15.06.2023г. по гр. д. №5039/2021г., 4г.о. и др.

6. „Допустимо ли е съдът да постанови решение, което е в противоречие с уговорките между страните в сключения между тях договор, който съгласно чл. 20а от ЗЗД има силата на закон за тях?“, който е разрешен в противоречие с решение № 28/01.03.2017г. по т.д.№60094/2016г. на ВКС, 4 г.о., решение №60292/02.09.2022г. по гр.д.№4050/2020г. на ВКС, 4 г.о. и др.

Ответникът по касационната жалба –„СОФИЯ САУТ РИНГ МОЛ“ ЕАД е подал писмен отговор от 21.12.2023г. чрез процесуалния си пълномощник – адв. Ал. Ч., в който оспорва подадената жалба по подробно изложените съображения, като претендира да не бъде допускано касационно обжалване на решението.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид доводите по чл. 280, ал. 1 ГПК и данните по делото, намира следното:

Съдът намира, че касационната жалба е подадена от легитимирана страна, в предвидения в чл. 283 ГПК едномесечен преклузивен срок, изложени са основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

За да постанови обжалваното въззивно решение, апелативният съд е приел, че СГС е валидно сезиран с иск с правно основание чл. 233, ал. 1 ЗЗД. САС е приел, че доводът за недопустимост на исковете поради предявен главен отрицателен установителен иск, с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за установяване прекратяването на договора между страните, е неоснователен, тъй като макар част от петитума на исковата молба да съдържа искане към съда да приеме, че договорът от 11.06.2013 г. е прекратен, това представлява непрецизност на петитума, но установяването на прекратяването на договорната връзка между страните поради изтичане на срока, е част от предпоставките, при които искът за предаване държането на нает имот може да бъде уважен, и СГС е дал правилна квалификация на отправеното към него искане за защита.

Въззивният съд е приел, че е безспорно между страните, че са били обвързани от валидно облигационно правоотношение по договор за наем от 11.06.2013 г., Анекс № 1 към него от 11.06.2013 г. и тристранно Споразумение от 28.10.2015 г., съгласно което ищецът в качеството на наемодател е отдал за временно възмездно ползване – 5 години от датата на откриване на търговския център, на ответника - наемател, процесното помещение № 2.08, с предназначение обект от веригата „Subway“. САС е приел, че е безспорно, че търговския център е открит на 06.11.2014 г. и при това положение срокът на договора е започнал да тече от тази дата и съобразно уговореното изтича на 06.11.2019 г. Апелативният съд е приел, че съгласно уговореното в чл. 5, ал. 2 от Анекс № 1, в случай, че в срок от 6 календарни месеца преди изтичане на 5-тата година от срока на договора, наемателят не уведоми писмено наемодателя за желанието си да удължи договора за нов период от 5 години, то той се счита за автоматично прекратен, от което следва, че уведомление, обективиращо желание на наемателя за удължаване на договора е следвало да бъде отправено не по-късно от 06.05.2019 г. САС е счел, че от представената ел. кореспонденция се установява, че на 15.02.2019 г. до лизинг мениджъра на ищцовото дружество е изпратен отговор, с приложено уведомление от същата дата, в което е заявено желанието на наемателя за продължаване на срока на договора, съгл. чл. 5 от Анекс № 1. Въззивният съд е посочил, че от ответника са представени доказателства за изпращане на уведомление и по пощата на 02.05.2019 г., както и заверено копие на пощенски плик, на който поставеното пощенско клеймо за изпращане е нечетливо, но съгласно писмо от Български пощи, изх. № 95-Н-4-1/21.01.2020 г. е видно, че системен бон за препоръчана пратка с подател „НГ 02“ ЕООД и получател „София Саут Ринг Мол“ АД, не е издаван, поради което не можело да се приеме, че било изпратено уведомление по пощата, още повече, че представеното уведомление като документ не би могло да бъде свързано с представеното копие от пощенски плик, досежно съдържанието на отправеното писмо, а и било отправено на адрес, различен от посочения адрес за кореспонденция от ищеца в сключения договор. САС е приел, че следва да се зачете уведомлението от 14.02.2019г. по електронната поща, но противно на доводите на ответника, е приел, че изпълнение на условието по чл. 5, ал. 2 от Анекс № 1, чрез отправяне на уведомление, не е достатъчно, за да бъде прието, че срокът на договора е бил автоматично продължен за нов 5-годишен срок при същите условия. Счел е, че не са уговорени такива последици по горепосочената клауза, а само, че ако не бъде отправено уведомление, договорът ще се счита прекратен, както било уговорено и в чл.16.8, раздел 9 от договора. САС е счел, че уведомлението играе роля само като начало на преговорен процес между страните за условията, при които да бъде продължен договора. С оглед горното е приел, че с изтичане на срока на договора и при липсата на данни за постигане на съгласие по условията на наемното правоотношение за последващ период, договорната връзка между страните е била прекратена и се е породило задължението на ответника по чл. 233, ал. 1, изр. 1 ЗЗД, да върне наетата вещ. С оглед горното е потвърдил решението на СГС, с което искът е бил уважен.

Настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по следните съображения:

ВКС намира, че не е налице твърдяното от касатора основание по чл. 280, ал.2 от ГПК, а именно вероятна недопустимост на въззивното решение. Налице е константата практика на съдилищата, включително задължителната по TP № 1/17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС и ППВС № 1/10.11.1985 г., която приема за недопустимо съдебно решение, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, а именно когато решението е постановено въпреки липсата на право на иск или ненадлежното му упражняване, както и ако съдът е бил десезиран. Това са случаите, когато съдът е сезиран от страна, която няма право на иск или не го е упражнила надлежно; когато решението е било постановено въпреки отсъствието на положителна или при наличието на отрицателна процесуална предпоставка, за която съдът следи служебно или ответникът е направил своевременно възражение; когато съдът е излязъл извън спорния предмет, като е присъдил нещо различно в сравнение с исканото от ищеца; когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало се е произнесъл по предмет, с който не е бил сезиран - разгледал е непредявен иск. В множество решения на ВКС, включително постановените по реда на чл. 290 от ГПК решение № 58/20.07.2022 г. по т.д. 309/2021 г. по описа на ВКС, ТК, I ТО, решение № 5/20.02.2012 г. по гр. д. № 658/2011 г. по описа на ВКС, ГК, III ГО, решение № 77/08.03.2011 г. по гр. д. № 127/2010 г. по описа на ВКС, ГК, IV ГО, решение № 92/23.07.2010 г. по гр. д. 92/2009 г. по описа на ВКС, ГК, IV ГО, е прието, че предмет на делото е спорното материално субективно право, претендирано или отричано от ищеца, индивидуализирано от основанието и петитума на иска, а правната квалификация на спорното право се определя от съда, съобразно въведените от ищеца твърдения и искане. Когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало, съдът се е произнесъл по предмет, с който не е бил сезиран, когато е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала, то решението е недопустимо. Настоящият състав на ВКС намира, че въззивното решение не страда от такъв порок. Въззивният съд се е произнесъл по очертания от ищеца предмет на делото и в рамките на търсената от ищеца защита, поради което оплакванията на касатора, че е разгледан непредявен иск са неоснователни. Макар и формулирано недостатъчно прецизно в петутима, ясно е искането на ищеца да му бъде върнат наетия имот, държан от ответника по прекратеното наемно правоотношение, поради което доводите за вероятна недопустимост на решението са неоснователни.

Не е налице и соченото от касатора основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на акта. В последователната практика на касационната инстанция се приема, че очевидно неправилно е съдебно решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице например, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Цитираните предпоставки не са налице, като касаторът аргументира искането си с доводи, повтарящи оплакванията му за неправилност на решението.

Допускането на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Както се приема в цитираното ТР, касаторът е длъжен да изложи точна и ясна формулировка на значимия правен въпрос, а не е задължение на съда да го изведе от изложението към касационната жалба, като ВКС може само да го конкретизира и доуточни. Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК е налице когато в обжалваното решение, правен въпрос от значение за изхода на делото е решен в противоречие с Тълкувателно решение или трайната практика на ВКС по същия правен въпрос.

Първият поставен въпрос относно нередовност на исковата молба при неясен, непълен или противоречив петитум, не е обусловил решаващите мотиви на въззивния съд и не съставлява общо основание за допускане до касация съгласно чл. 280, ал.1 от ГПК. Апелативният съд е приел, че макар и непрецизно формулиран, петитумът на исковата молба е ясен, а именно иска се връщане на наетия имот след прекратяване на наемния договор. Цитираната от касатора практика е в други хипотези, когато действително не е налице яснота в искането, а в случая въззивната инстанция не е приела, че е налице такава нередовност. Изводът на въззивният съд, че още с проекта на доклад по чл. 146 от ГПК съдът е дал правна квалификация на предявения иск по чл. 233, ал.1 от ЗЗД и същата отговаря на заявеното с иска, не е и в противоречие с практиката на ВКС. С оглед горното така поставеният въпрос не може да обуслови допускане до касационно обжалване, тъй като не отговаря нито на общия селективен критерий по чл. 280, ал.1 от ГПК, нито на допълнителния по чл. 280, ал.1, т.1 от ГПК.

Вторият въпрос относно рамките, в които съдът е длъжен съдът да даде защита на спорното материално право и допустимо ли е съдът да се произнесе по искова претенция, която не е заявена като предмет на предявения иск, също е свързан с несподелената от САС теза на касатора, че бил предявен иск по чл. 124, ал.1 от ГПК за установяване, че договорът е прекратен, а не иск по чл. 233, ал.1 от ЗЗД за връщане на наетия имот. Въпросът не може да обуслови допускане на решението до касация, тъй като въззивният съд не е приел, че съдът е сезиран с главен установителен иск, нито че е разгледан непредявен иск, а че въпреки непрецизността на самия петитум на исковата молба, искът е за връщане на наетия имот, като установяването на прекратяването на договорната връзка между страните е част от предпоставките за уважаване на иска. Предвид горното настоящият съдебен състав намира, че не е налице нито общият критерий по чл. 280, ал.1 от ГПК, нито допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал.1,т.1 от ГПК, тъй като въззивният съд не е действал в противоречие с практиката на ВКС, приемайки че предявеният иск е с правно основание чл. 233, ал.1 от ЗЗД.

Третият поставен въпрос относно спирането на делото при обуславящ висящ правен спор е процесуален и е свързан с действията на въззивния съд, но не е налице допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал.1, т.1 от ГПК, на който се позовава касаторът. Съгласно задължителните указания на ТР № 1/2017 г. от 09.07.2019 г. на ОСГТК на ВКС, ако съдът не приложи императивното правило на чл. 229, ал.1, т.4 ГПК, когато основанието за спиране е било налице към момента на постановяване на въззивното решение, то последното е недопустимо, като постановено при наличието на абсолютна процесуална пречка за надлежното упражняване на правото на иск и за развитието на процеса по обусловеното дело. Въззивният съд не е действал в противоречие с разрешението по т. 1 от Тълкувателно решение №1/09.07.2019г. по т.д.№1/2017г. на ОСТГК, тъй като спирането на производството от въззивният съд предпоставя установяване на висящност на преюдициален спор по допустим иск. Въпросът за наличието или не на наемно правоотношение е част от предмета на спора, тъй като една от предпоставките за уважаване на иска по чл. 233, ал.1 от ЗЗД за връщане на вещта е да се установи, че същият се държи на основание прекратен наемен договор. След като решението по иска с правно основание чл. 233, ал. 1 ЗЗД предполага произнасяне на съда по въведения от ответника преюдициален спор за наличие на валидно непрекратено правоотношение на договора за наем, който е идентичен с този по делото на Софийски градски съд, правилното разрешаване на спора по чл. 233, ал. 1 ЗЗД не е обусловено от изхода на спора по установителните искове за съществуване на правоотношение по наемния договор. С оглед горното не е налице допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал.1, т.1 от ГПК и така поставеният въпрос не може да обуслови допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Поставеният четвърти процесуален въпрос относно задълженията на въззивния съд да обсъди доказателствата по делото е обуславящ за всяко производство и съставлява общо основание за достъп до касация по чл. 280, ал.1 от ГПК, но според настоящият съдебен състав не е налице допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал.1, т.1 от ГПК. Константна и непротиворечива е практиката на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК и мн. др. решения, включително и цитирани от жалбоподателя, в които се приема, че въззивната инстанция в пределите на въззивната жалба и отговора на ответната страна, е длъжна да изложи собствени фактически и правни изводи по спора, като обсъди събраните доказателства и релевираните възражения и доводи на страните. Както се посочва в решение № 63/17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 263/24.06.2015 г. по т. д. № 3734/2013 г. на ВКС, ТК, І т. о., и др., непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, като въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, излагайки фактически и правни изводи по съществото на спора, и да се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Настоящият съдебен състав намира, че въззивният съд не е действал в противоречие с горецитираната практика, а е изложил подробни мотиви, обсъждайки доказателствата по делото и относимите към спора доводи на страните, поради което този въпрос не може да обуслови допускането на въззивното решение до касация. Апелативният съд е обсъдил подробно всички доказателства и доводи на страните, а това, че изводите му не са съответни на поддържаната от касатора теза е свързано с преценката на фактическата обстановка. Решаващите изводи на въззивния съд за изхода на спора не биха се повлияли от по-подробно обсъждане на събрания доказателствен материал, с оглед на което не се установява поддържаното допълнително селективно основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Последните два въпроса са свързани с тълкуването на договора съгласно чл. 20 от ЗЗД и съставляват общо основание по чл. 280, ал.1 от ГПК за допускане до касация, но не отговарят на допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съгласно константна практика на ВКС, обективирана в постановените решение № 89/17.07.2009 г. по т. д. № 523/2008 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 81/07.07.2009 г. по т. д. № 761/2008 г. на ВКС, І т. о., решение № 546/23.07.2010 г. по гр. д. № 856/2009 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 151/05.10.2010 г. по т. д. № 1035/2009 г. на ВКС, ТК, и мн.др., която се споделя от настоящия съдебен състав, критериите за тълкуване на договорите са законово установени и следва отделните договорни уговорки да не се тълкуват изолирано, а във връзка едни с други; всяка една уговорка да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор; всички клаузи да се тълкуват с оглед целта на конкретния договор, обичаите в практиката и добросъвестността, и че при всяко тълкуване съдът е задължен да изясни само изявената воля на страните, а не предполагаемата воля и не може да подменя нейното съдържание, като съобрази всички обстоятелства при постигане на уговорката. Съгласно решение № 546/23.07.2010 г. по гр.д. № 856/2009 г., IV г.о. решение № 89 от 17.17.2009 г. по т.д. № 523/2008 г., II т.о., решение № 81/07.07.2009 г. по т.д. № 761/2008 г., I т.о. и други, при тълкуване на договора по конкретен казус, за да изясни каква е действителната воля на страните, съдът следва да зачете обстоятелствата, при които е сключен договора и поведението на страните; доколко отделна уговорка може да бъде тълкувана по аргумент за противното или за по-силното основание; каква е обичайно възприетата практика в отношенията между страните по договора и други обстоятелства, имащи значение за точното прилагане на критериите по чл.20 ЗЗД. Въззивният съд не е действал в противоречие с горепосочената практика като е тълкувал чл. 5, ал. 2 от анекса и е приел, че с така уговорената клауза не е налице автоматично продължаване на срока на договора при същите условия с още пет години, а само, че се поставя началото на преговорен процес, който да доведе до уточняване на параметрите на продължаването на наемното правоотношение. И двата въпроса са свързани с поддържаната от касатора защитна теза, но изискват анализ и преценка на събраните по делото доказателства, поради което не следва да бъдат допускани, тъй като не отговарят на допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал.1, т.1 от ГПК.

Предвид гореизложените съображения съдът намира, че не следва решението да се допуска до касация.

Воден от горното Върховният касационен съд, Второ Т.О.