Определение № 3702 от 23.11.2023 г. на ВКС по гр. д. № 989/2023 г.

Образувано е по частна касационна жалба на Т. И. И., подадена чрез пълномощника й адв.И. Н. от АК – П., против определение № 2941 от 20.12.2022 г. по в.ч.гр.д. № 2749/2022 г. на ОС- Пловдив, с което е потвърдено определение № 10909 от 11.10.2022 г., постановено по гр.д. № 4869/2022 г. на РС – Пловдив за връщане на исковата й молба на основание чл. 129, ал.3 ГПК. С частната касационна жалба се излагат доводи за неправилност на обжалваното определение на въззивния съд поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. С приложеното изложение на основанията за допускане на касационно обжалване се твърди наличие на основанията по чл.280, ал. 1, т. 1 евентуално т.3 ГПК. На основание чл. 129, ал. 3, изр. 2 ГПК не се дължи връчването на препис от частната касационна жалба. Частната касационна жалба е допустима, подадена е от ищеца в процеса, в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт на въззивния съд. Като взе предвид данните по делото, настоящият състав на ВКС намира следното: Първоинстанционното производство по гр.д.№ 4869/2022 г. на РС-Пловдив, е образувано по искова молба на Т. И. против И. К., Р. К. и В. К.. В исковата молба /съобразно и уточненията към нея/ се твърди, че страните са съсобственици на недвижим имот, представляващ партерен етаж от жилищна сграда, заснет като самостоятелен обект на собственост в сграда /СОС/ с идентификатор ***** по КККР на [населено място], като ищцата твърди, че тя притежава 2/3 идеални части от същия, поради което договорът за доброволна делба от 15.12.2015г., вписан с акт № 6, том 20 от 2015 г. на СВп – [населено място], с който ответниците са извършили доброволна делба на този имот - извършена заедно с делба на още един имот в същата сграда (с идентификатор другия имот *****), е нищожна на основание чл.75, ал.2 ЗН в частта за делба на процесния имот с идентификатор *****, тъй като ищцата като съсобственик не участвала в делбата му. По отношение на другия имот, предмет на договора за доброволна делба, ищцата твърди, че не е съсобственик, не оспорва правата на ответниците спрямо този друг имот, и правният й интерес е да предяви иск за нищожност на договора за доброволна делба само в частта за делба на процесния имот, но не и за другия имот, предмет на делбата със същия договор. Съответно предявените срещу ответниците искове са за признаване за установено, че ищцата е собственик на 2/3 ид.ч. от описания в исковата молба имот с идентификатор ***** и за прогласяване нищожността на договора за доброволна делба от 15.12.2015г. само в частта за делбата на този имот. Първоинстанционният съд, след оставяне исковата молба без движение няколко пъти, /вкл. и в изпълнение указания на въззивния съд след отмяна първоначалното определение за връщане исковата молба/, последно с указания за привеждане на петитума на исковата молба за прогласяване частична нищожност на договор за доброволна делба само за един имот, в съответствие с изложените обстоятелства в същата, че ищцата не е участвала в договор за доброволна делба на два имота, е върнал исковата молба на основание чл.129, ал.3 ГПК в частта й за предявения иск за прогласяване нищожност на договора за доброволна делба от 15.12.2015г. в частта относно СОС с идентификатор ***** по КК на [населено място]. Въззивният съд е потвърдил това определение, като е приел, че ищцата е обосновала правния си интерес от търсената защита като твърди да е собственик на идеални части от недвижим имот, който е предмет на доброволна делба, в която делба обаче тя не е участвала. Приел е също, че ищцата може да иска прогласяване на нищожността на договора за делба но изцяло, а не частично само за един от имотите, предмет на делбата, в чиято само съсобственост ищцата твърди да участва, по аргумент от чл.75, ал.2 ЗН, според която норма делба, извършена без участието на някой от съсобствениците, тя е изцяло нищожна. Така е формирал и извод, че при евентуалното уважаване на иска по чл.75, ал.2 ЗН за нищожност на целия договор за доброволна делба, същият се счита да не е породил правни последици, отношенията между страните се считат такива, каквито са били преди сключването му, и е недопустимо договорът да породи правни последици частично, само по отношение на част от делбените имоти. С изложението на частния жалбоподател-касатор се твърди наличие на основанията по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по въпрос: В случай, че страните по договор за доброволна делба – ответници, са поделили помежду си множество недвижими вещи, а неучаствалото в договора лице – ищец, твърди, да е съсобственик само по отношение на една от множеството поделени вещи, кое е необходимото и достатъчно условие за редовността на иска: - да се претендира непременно прогласяване на нищожността на договор за доброволна делба изцяло, или е допустимо ищецът да претендира прогласяване на нищожност на договора за доброволна делба само по отношение на вещта, в съсобствеността на която той твърди да притежава свой дял ? Твърди се противоречие по този въпрос, който в обобщение се свеждал до условието за редовност на иска, свързано с обосноваване на правния интерес от иска, с практиката на ВКС по т.1 от ТР № 3/2013 г. по тълк.д. № 3/2013 г. на ОСГК на ВКС, като според това решение допустимостта на иска по чл.75, ал.2 ЗН е обусловена от условието ищецът да твърди свои права в поделената между ответниците вещ и решението ще се отрази в неговата правна сфера, иначе искът му би бил недопустим. Евентуално се сочи наличие на основанието за допускане на касационно обжалване в приложното поле на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК по същия въпрос като такъв за точното приложение на закона и от значение за развитие на правото и липса на съдебна практика по него. В обосновката си сочи необходимостта от изясняване съотношението между правния интерес от иска и диспозитивното начало, с правилото на чл.75, ал.2 ЗС в хипотезата на поделени между страните по делбата / и ответници по иска/ множество вещи, съчетано с твърдение на ищеца по иска по чл.75, ал.2 ЗН, че е съсобственик само на една/ някои от тези вещи, и кое правило има приоритет, с което ще се постигне и развитие на тълкуването на процесуалния закон. Касационното обжалване не следва да бъде допуснато по поставения въпрос, който се явява обуславящ извода на въззивния съд, на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, поради липсата на противоречие по него с т.1 от ТР № 3/2013 г. по тълк.д. № 3/2013 г. на ОСГК на ВКС. С решението по т.1 на това тълкувателно решение не е даден отговор на поставения от касатора въпрос, защото с него се дава отговор на друг въпрос - допустим ли е самостоятелен иск за прогласяване нищожност на договор за доброволна делба, и изложените към т.1 от това тълкувателно решение мотиви са концентрирани към допустимостта на такъв самостоятелен иск, необвързан с искане за нова делба на съсобствената вещ, за да внесе яснота в отношенията между съсобствениците. Ето защо соченото тълкувателно решение се явява неотносима съдебна практика, и поради липсата на допълнителното/специално/ основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за селекция, касационното обжалване не следва да се допусне на това основание. Налице е основанието за допускане касационно обжалване по соченото от касатора като евентуално основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК поради необходимостта от преодоляване липсата на съдебна практика с оглед точното прилагане на закона и за развитие на правото, и по поставения от касатора и доуточнен от касационния съд съгласно т.1 от ТР № 1/2010 г. по т.д.№ 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС въпрос, а именно – Допустим ли е иск с основание чл.75, ал.2 ЗН на неучаствало в делбата лице, за прогласяване нищожност на договор за доброволна делба на повече от една вещи, само частично – само по отношение делбата на една от поделените вещи, на която само вещ ищецът твърди да е съсобственик ? По този въпрос касационният състав намира следното: Искът с основание чл.75, ал.2 ЗН е иск за установяване нищожност на договор за доброволна делба и може да бъде предявен самостоятелно в отделно исково производство (т.1 от ТР № 3/2013 г. по тълк.д. № 3/2013 г. на ОСГК на ВКС). Съгласно чл.124, ал. 1 ГПК всеки има право да предяви иск, за да установи съществуването на едно свое право, когато има интерес от това. Както е изяснено в правната теория и в съдебната практика, правният интерес представлява абсолютна положителна процесуална предпоставка за допустимостта на установителните искове, за която съдът следи служебно, вкл. и въззивния съд, съгласно чл. 269 ГПК, което изискване се прилага и в производството по частните жалби -чл.278, ал.4 ГПК. Съдът е длъжен да даде възможност на ищеца по реда на чл.129, ал.1 ГПК да обоснове правния интерес от иска и да съобрази петитума на иска с този правен интерес. Правният интерес винаги се преценява конкретно с оглед естеството и съдържанието на възникналия между страните правен спор и с оглед изложените от ищеца в исковата молба обстоятелства. Както е разяснено с ТР № 3/19.12.2013 г. по т.д.№ 3/2013 г. на ОСГК на ВКС и ТР № 5/29.12.2014 г. по т.д. № 5/2013 г. на ОСГТК на ВКС, договорът за доброволна делба е самостоятелен вид възмезден договор, с който се прекратява съсобствеността върху общата вещ /или вещи, този договор има вещнопрехвърлително действие за предмета на делбата - притежаваните в обикновена съсобственост идеални части от делбения имот /или имоти/ се превръщат в право на собственост върху отделни реално обособени обекти и общото имущество се разпределя между съделителите, съобразно правата им в съсобствеността, като целта на договора е всеки съсобственик да получи реален дял от общото имущество, доколкото това е възможно, и съсобствениците при този договор са свободни да уредят отношенията си по начина на уравняването, стига да е спазена изискуемата за това форма по чл.35, ал.1 ЗС, ако уравнението не е с друг делбен имот или с пари. Материалноправната норма на чл.75, ал.2 ЗН сочи, че делба на наследствени вещи, извършена без участието на някой съсобственик, е изцяло нищожна, като законодателят не е поставил ограничение или изискване това правило да се прилага само когато се дели една наследствена вещ, а не повече такива. При делба на наследство, вкл. и доброволната такава, целта е в делбата да участват всички наследствени имоти, за да може да се осигури възможност за формиране на реални дялове за всеки от сънаследниците по възможност- чл.69, ал.2 ЗН. Когато сънаследниците изберат с договор за доброволна делба между тях да поделят повече от една сънаследствени вещи, така че един или повече от тях да получат в реален дял сънаследствена вещ (независимо от наличие или не на парично уравнение или друго уговорено за сънаследника, който не получава реален дял), то те извършват взаимно заменяне на притежаваните от всеки един идеални части от имотите, срещу което получават идеалните части на другите съсобственици в реалния дял, който получават при делбата, или парично уравнение или друго по вид уравнение, съгласно уговорките при делбата / напр. договор за издръжка и гледане, или безвъзмездно/. Или волята на страните по договор за доброволна делба, тълкувана съгласно чл.20, изр.първо ЗЗД, когато поделят повече от една вещ, като всяка от делените вещи се получава в дял от някой от съсобствениците чрез взаимното отстъпване на идеални части от съсобствеността във всяка от тези вещи, е неделима, защото е формирана съобразно наличието на повече от една вещ предмет на делба, и договорът за такава доброволна делба на повече вещи е единен. Съгласно чл.26, ал.4 ЗЗД нищожността на отделна част от договор може да доведе до нищожност на целия договор, само ако не може да бъде заместена по право от повелителни норми на закона или ако не може да се предположи, че би бил сключен и без недействителната част. В светлината на изложеното по-горе относно характера на договора за доброволна делба, при съобразяване и на специалните разпоредби на чл.69 ЗН и чл.75, ал.2 ЗН, следва, че когато договорът за доброволна делба на повече от една вещ, е нищожен на основание чл.75, ал.2 ЗН само относно делбата на една от поделените с него вещи поради неучастието на съсобственик на тази вещ, то тази нищожност опорочава и прави нищожна и цялата делба на основание чл.75, ал.2 ЗН. За неучаствалия в такава делба съсобственик е налице правен интерес да иска установяване нищожността на целия договор за доброволна делба, и иск по чл.75, ал.2 ЗН за установяване частична нищожност на договор за доброволна делба на повече от една вещ, само в частта за делба на една от поделените с този договор вещи, на която само вещ ищецът твърди да е съсобственик, се явява недопустим. Този извод е относим и към делбата на вещи, съсобствеността на които е възникнала от друг факт, различен от наследяване, съгласно чл.34, ал.2 ЗС. Предвид дадения отговор на въпроса, обжалваното определение на въззивния съд се явява правилно. В случая, въпреки дадената на ищеца възможност по реда на чл.129, ал.1 ГПК, да отстрани констатираната нередовност на исковата молба и приведе петитума на иска в съответствие с изложените обстоятелства за неучастието на ищеца в доброволна делба на вещи, на една от които вещи ищецът твърди да е съсобственик, това не е направено, и законосъобразно въззивният съд е приел, че искът за прогласяване частична нищожност на договора за доброволна делба е недопустим. Неоснователно е оплакването на ищеца, че ако страните по договора за доброволна делба бяха извършили делбата на двете вещи с два отделни договора за делба, то ищецът щеше да оспорва като нищожна само делбата на тази вещ, на която твърди да е съсобственик, но не и другия договор, за който няма правен интерес от оспорването, и същото разрешение следва да се приложи и в настоящия случай, както и че ищецът сам определя обема на защита съобразно чл.6 ГПК. Този аргумент на частния жалбоподател не отчита факта, че в случая тримата ответници като страни по договора за доброволна делба, са се съгласили да поделят повече наследствени вещи с един договор, което поведение отговаря на изискването на чл.69 ЗН, нито факта, че действителността на така извършеното между ответниците разпореждане следва да се преценява изцяло с оглед императивната норма на чл.75, ал.2 ЗН, която като специална норма спрямо чл.26, ал.4 ЗЗД, има превес. Ищецът определя вида и обема на търсената от него защита съгласно чл.6 ГПК, но когато правото е накърнено от ответниците с единен акт, преценката за действителността на който единен акт се прави съгласно императивна материално правна норма - каквато е чл.75, ал.2 ЗЗД, обемът на защитата на ищеца следва да е съобразена с тази норма. Като не е привел петитума на исковата молба в съответствие с правния интерес да се прогласи нищожността на целия договор за доброволна делба между ответниците на основание чл.75, ал.2 ЗН, в указания му от съда срок по чл.129, ал.1 ГПК, ищецът следва да понесе и последицата по чл.129, ал.3 ГПК за връщане на исковата молба. Ето защо обжалваното въззивното определение следва да се потвърди. Жалбоподателят не е поискал присъждане на разноски в настоящето производство и съдът не дължи произнасяне по такива по чл.81 ГПК. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение,