Определение № 2483 от 19.05.2025 г. на ВКС по гр. д. № 909/2025 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на Република България срещу решение №1 от 7.1.2025 г., постановено по гр.д. №512 по описа за 2025 г. на Окръжен съд-Шумен, II състав, в частта, с която е потвърдено решение № 709 от 25.09.2024 г. по гр. д. № 109 по описа 2024 г. на Районен съд-Шумен. С тази част Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на Ю. М. А. 7 000 лв. обезщетение за претърпени неимуществени вреди на основание чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ, ведно с лихви и разноски. Касаторът твърди, че в обжалваната част решението на Окръжен съд-Шумен е необосновано и постановено в нарушение на материалния закон – основание за касационно обжалване по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК. Желае касационното обжалване да бъде допуснато на основание т.1 на чл.280, ал.1 от ГПК по въпроса за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди съобразно критерия за справедливост, визиран в разпоредбата на чл.52 от ЗЗД и разрешен от въззивния съд в противоречие с т.II на ППВС № 4 от 23.12.1968 г. и на практиката на ВКС. Според касатора въззивният съд е оставил без задълбочено обсъждане и оценка част от установените обстоятелства, които са от значение за паричния еквивалент на справедливата парична обезвреда: стадий на наказателното производство, липсата на влияние върху трудовата ангажираност на ищеца, съдебното му минало, период на упражнена процесуална принуда, характер, естество и обем на доказани по делото неимуществени вреди, тежестта, проявите и продължителността на установените индивидуални преживявания за ищеца, съпоставимостта на случая с други аналогични казуси. Ю. М. А. застъпва становището, че няма основания за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, като оспорва касационната жалба и по същество. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт. По предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд намира следното: Прокуратурата на Република България е повдигнала на 15.08.2023 г. срещу Ю. М. А. обвинение в тежко умишлено престъпление по чл.152, ал.1, т.1 и т.2 от НК, а образуваното предварителното производство е било прекратено на 15.12.2023 г. поради неизвършване на деянието. Като последица от обвинението той е бил лишен от свобода в продължение на 45 дни, след което му е наложена мярка за неотклонение „подписка“ за 77 дни. За претърпените неимуществени вреди, подробно описани в исковата молба, е поискал Прокуратурата на Република България да бъде осъдена да му заплати 15 000 лв. обезщетение. Първоинстанционният съд е присъдил на ищеца 10 000 лв., а въззивният съд го е намалил с 3 000 лв. и е потвърдил размера от 7 000 лв. За да приеме, че се дължи обезщетение в такъв размер, второинстанционният съд е достигнал до извода, че в периода от 15.08.2023 г. до 15.12.2023 г. ищецът е търпял като пряка и непосредствена последица от воденото срещу него наказателно преследване неимуществени вреди, изразяващи се в емоционален стрес, психически дискомфорт и физически страдания, породени от засягане на честта и достойнството му, накърняване на доброто му име, уронване на вярата му в етичните и морални ценности и в ролята на институциите, злепоставянето му в социума, накърняване правото му на лична неприкосновеност, свобода и труд за срок от 45 дни, нарушаване на нормалния му ритъм на живот и на възможността за пълноценни контакти и участие в обществения оборот, снижаване на личната му самооценка и на перспективите за успешна бъдеща семейна и професионална реализация. В резултат от изживените негативни събития и емоции ищецът е станал тревожен, емоционално нестабилен, затворен в себе си. Чувствал постоянно напрежение, бил притеснен от изхода на делото и отражението му върху бъдещия му живот, загубил съня си, ограничил контактите си и избягвал появата си на публични места. След окончателното приключване на наказателното производство не могъл да превъзмогне изживените негативни емоции, поради което развил симптоми, отговарящи на заболяването „Разстройство на адаптацията. Протрахирана депресивна реакция“. Въззивният съд е съобразил естеството на престъплението, за което е било повдигнато обвинение на ищеца, а именно-за умишлено престъпление против личността, при което жертвата е била приведена в безпомощно състояние и спрямо нея са били употребени сила и заплашване; размера на предвиденото от закона наказание за това деяние-от две до осем години лишаване от свобода; вероятността при евентуално налагане на наказанието то да бъде ефективно изтърпяно от лицето поради предишното му осъждане; начина, по който му се е отразило обвинението с оглед на младата му възраст, личността му, ценностната система, социалната и семейна среда, както и върху личната му, социална и професионална реализация и върху психичното му и здравословно състояние; неправомерното му лишаване от свобода за срок от 45 дни и последващото ограничаване на правата му посредством взетата мярка за неотклонение „подписка“ за срок от два месеца и половина; отражението на воденото наказателно производство сред близкото му обкръжение с оглед факта на тежката морална укоримост на деянието, за което е бил обвинен и че то е станало достояние на хората от общността, в която е функционирал. От така изложените мотиви на обжалваното решение съставът на ВКС констатира, че няма основания за допускане на касационно обжалване. Въззивният съд е разрешил поставения от касатора въпрос относно определяне на размера на неимуществените вреди по справедливост в съответствие с практиката на ВКС. Съобразил е както указанията на т. II на ППВС № 4 от 23.12.1968 г. за преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства, обуславящи този размер, така и множеството решения на ВКС, касаещи значимите критерии при формиране на обезщетението за неимуществени вреди от незаконно водено наказателно производство. Противно на твърденията на касатора, съдът подробно и детайлно е посочил установените по делото и приложими за случая критерии, въз основа на които е определил размера на обезщетението. Следва да се отбележи, че дори само неправомерното лишаване на ищеца от свобода за 45 дни е напълно достатъчно да обоснове размера на обезщетението за неимуществени вреди. Доводът на Прокуратурата, че след като ищецът бил осъждан, лишаването му от свобода не е причинило неимуществени вреди с такава интензивност, каквато би причинило на лице с чисто съдебно минало, е несъстоятелен. От представената справка за съдимост се установява, че наложените на ищеца наказания „лишаване от свобода“ са с отложено изтърпяване и за пръв път ефективно задържане на ищеца за продължителен период от време е извършено по неправомерно воденото предварително производство. Цитираните от касатора решения №377 от 22.06.2010 г. по гр.д 1381/2009 г. на IV ГО, №532 от 24.6.2010 г. по гр. д.№1650/2009 г. на III ГО, №539 от 9.8.2010 г. по гр. д. №1747/2009 г. на III ГО, № 149 от 2.5.2011 г. по гр. д №574/2010 г. на III ГО, №356 от 9.12.2014 г. по гр. д. №2946/2014 г. на IV ГО, и№ 50094 от 18.01.2024 г. по гр. д.№3307/2022 г. на III ГО съдържат общите указания относно приложимите критерии за определяне размера на неимуществените вреди по справедливост по предявени искове по чл.2 от ЗОДОВ, които въззивният съд е спазил. По тези съображения настоящата инстанция приема, че касационно обжалване на решението на Шуменския окръжен съд по посочения от Прокуратурата на Република България въпрос не следва да се допуска. При този изход на спора и на основание чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата касаторът дължи на адвокат М. И. П. 1000 лв. адвокатско възнаграждение за касационното производство. Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение