Определение № 60551 от 18.10.2021 г. на ВКС по т. д. № 1374/2020 г.

Производството е по чл. 280 и сл. ГПК, образувано по касационна жалба на ответника „Агровал БГ“ ЕООД срещу въззивно решение на Софийски окръжен съд, с изложени оплаквания за неправилност и искане за отмяната му със съответните последици.

Ищецът „Клас Бойчев“ ЕООД не изразява становище.

По допускането на касационно обжалване по реда на чл. 288 ГПК съдът прие следното.

С обжалваното решение въззивният съд по жалба на ищеца е отменил, респ. обезсилил, в съответните части първоинстанционното решение, и е уважил разглежданите искове по чл. 266, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, оставяйки без разглеждане евентуалния иск по чл. 55, ал. 1 ЗЗД.

Исковете въззивният съд е намерил за основателни по съображения, че въз основа на сключения между страните договор за изработка (с предмет изпълнение на конкретни строително-монтажни работи за изграждането на газова инсталация по единични цени) ищецът е изпълнил част от уговорените работи.

Изработеното било и прието от ответника, във връзка с което съдът е посочил, че макар и приемане на работата да не се установява от представения от ищеца като главно доказателство протокол обр. 19, доколкото същият е бил подписан от лице без представителна власт и управителят на ответното дружество е възразил незабавно след получаването на екземпляр от протокола, такова приемане, извършено с конклудентни действия, се установява от останалите доказателства по делото – показанията на разпитаните свидетели, заключенията на техническата експертиза, направеното в писменото възражение признание на факта, че работите са фактически изпълнени в обема, посочен в протокола, наличието на нанесени в протокола забележки и на поставен печат на дружеството.

Допускане на касационно обжалване се иска на основанията по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Наличието на очевидна неправилност се обосновава с довод за противоречие в мотивите на въззивния съд между приетото за основателно възражение по чл. 301 ТЗ, от една страна, и извода, че е налице изрично признание за наличието на изпълнение на възложените работи.

Очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК е налице при установими от самите мотиви на въззивния съдебен акт нарушение или явна необоснованост. Очевидно неправилен е актът, постановен в противоречие със закона до степен, че съответната норма е приложена със смисъл, противоположен на действителното й съдържание, или е приложена несъществуваща или отменена норма, или грубо са нарушени правилата на формалната логика. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на закона, несъобразяване с практиката на Върховния касационен съд или с актове на Конституционния съд и на Съда на ЕС, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите – в тези случаи допускането на касационно обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК.

В разглеждания случай от мотивите на обжалваното решение, относими към обжалваната част, не се установява да е налице очевидна неправилност в посочения по-горе смисъл. Решението нито е явно необосновано при грубо нарушаване на правилата на формалната логика, нито се основава на приложение на несъществуваща или отменена норма или приложение на норма в смисъл, противоположен на действителния.

Отделно от това, не е налице и твърдяното противоречие в изводите на въззивния съд, тъй като извода си за наличие на признание на изпълнените работи съдът е основал не на приетия за съставен без представителна власт протокол обр. 19, а на изходящото от управителя на дружеството писмо. Също така съдът не е приравнил това признание на факта на изпълнението на признание и на спорния факт на приемане на изработеното, като в тази насока крайния си извод относно наличието на приемане е основал и на други обстоятелства, приемайки, че същите в съвкупност разкриват извършено от ответника с конклудентни действия одобрение, т. е. приемане, на изработеното.

Във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК се поставят въпросите:

• как се прилага чл. 20 ЗЗД при тълкуване на договорните клаузи относно начина на доказване на извършената от изпълнителя работа и доказателствените средства, с които може да се установи възникването на задължение на възложителя да плати възнаграждение по чл. 266, ал. 1 ЗЗД, т. е. да се докаже изпълнението на възложената работа от изпълнителя и нейното приемане от възложителя, и

• при прието възражение за неприемане на възложените СМР в срока по чл. 301 ТЗ, допустимо ли е съдът да се обоснове в мотивите си и на други доказателствени средства, от които да приеме изпълнение на възложените СМР.

Първият в въпрос в частта относно тълкуването на договорни клаузи не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като изводът на въззивния съд, че е допустимо приемането да се доказва и с други доказателствени средства извън протокол обр. 19, не е основан на тълкуване на процесния договор.

В останалата част – относно възможността приемането на изпълнени СМР да се доказва и с други доказателствени средства, освен протокол обр. 19, въпросът отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК.

Не е налице обаче специалната предпоставка по чл. т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Съобразно разясненията по т. 4 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК основанието „значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото“ предпоставя наличието на едно от следните условия: 1) създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, която следва да бъде изменена; 2) съдебна практика, създадена при остарели правна уредба или обществени условия, която следва да бъде осъвременена поради настъпили изменения в уредбата или обществените условия; 3) непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, поради което съдебната практика следва да бъде създадена или осъвременена.

В разглеждания случай не се обосновава нито една от посочените форми на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не се твърди по поставения въпрос да е налице неправилна (създадена поради неточно тълкуване) съдебна практика, която следва да бъде изоставена. Не се поддържа също да са настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съществуваща практика. Не се твърди и липса на практика на касационната инстанция (което се свързва с третата форма на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК), без обаче да се обосновава наличие и на останалите елементи на тази форма – да е налице непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, която именно да налага създаването на съдебна практика. Аргументи в тази насока не са изложени, което е достатъчно основание да не се допусне касационно обжалване.

Независимо от това, следва да се посочи, че специалната предпоставка по т. 3 в разглеждания случай не е налице и предвид наличието на установена последователна практика на ВКС по този въпрос (напр. т. д. № 728/10, II т. о., т. д. № 333/11, II т. о., т. д. № 621/12, I т. о.), съгласно която установяването на изпълнената и приета работа може да се извърши с различни доказателствени средства – писмени доказателства, гласни доказателства, техническа експертиза, с която въззивното решение е съобразено.

Вторият въпрос, макар и формулиран с предпоставката за прието за основателно възражение по чл. 301 ТЗ за неприемане на възложените СМР, по съдържанието си съвпада с първия въпрос, поради което също не може да обоснове допускане на касационно обжалване с оглед изложените по-горе мотиви.

С тези мотиви съдът