Определение № 131 от 03.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 4021/2019 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение №151 от 20.06.2019г. по гр.д. № 196/2019г. на Добрички окръжен съд, с което е отменено решение № 80 от 08.06.2018г., поправено с решение № 16 от 23.01.2019г. по гр.д.№ 554/2016г. на Каварненски районен съд и вместо това е постановено ново за отхвърляне на предявения от Т. А. Д. и С. И. Д. против Р. Н. М. и М. И. М. иск за допускане на съдебна делба на УПИ *-* с площ 1197 кв.м. и на УПИ *.-* с площ 494 кв.м. в кв.19 по подробния устройствен план на [населено място], одобрен през 2917г. Касационната жалба е подадена от ищците Т. А. Д. и С. И. Д. чрез пълномощника адв.К.. Поддържа се неправилност на решението. Претендира се допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК поради противоречие с Тълкувателно решение № 1/2013г. на ОСГТК, т.2 и 3 по процесуалния проблем, свързан с приемането и тълкуването на основното доказателство по делото - Заповед № 66 от 19.03.1992г. на Кмета на [община], приложена в оригинал. Твърди се, че съдът е приел и ценил този документ, без да изясни откъде въззивниците са се снабдили с него, след като вещото лице не го е открило в общината, а и в архива на общината също не е бил намерен. Твърди се на второ място, че съдът е квалифицирал отношенията между страните по повод на спорната площ като такива по “заемане” на място от страна на М., за да могат Д. да минават, което не кореспондира с останалите доказателства. Ответниците Р. Н. М. и М. И. М. в писмения си отговор, изготвен от пълномощника адв. О., изразяват становище за недопускане на касационно обжалване. Претендират разноски. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима. Предмет на делба са два урегулирани поземлени имота в [населено място]. Не се спори, че през 1991г. с договор за покупка-продажба ищцата Т. Д. по време на брака си със С. Д. е придобила 500кв.м. в идеални части /5/12 ид.ч./ от парцел *-* в кв.19 по плана на [населено място]. Ответницата Р. М. е придобила в същия ден на 1991г. чрез дарение останалите 700 кв.м. в идеални части / 7/12 ид.ч./ от същия парцел. С нотариалнозаверена молба от 16.01.1992г. двете съсобственици са поискали отреждане на два парцела за общия им имот съобразно обема на правата им. Въз основа на това е извършено изменение на плана по чл.93, ал.1 ППЗТСУ/отм./ със заповед № 66 от 19.03.1992 г. на Кмета на [община], чийто оригинал е представен по делото - л.334. Отредени са парцели *-* с площ 1 128 кв.м. и *-* с площ 560 кв.м. Безспорно е, че ответниците М. ползват парцел *-*, а ищците Д. - парцел *-*, Д. са ползвали и част от парцел *-*, представляваща бетонна пътека, изградена между подпорната стена и старото положение на оградата, с изчислена графично площ от 160 кв.м. Поради денивелацията тази бетонна пътека служи на ищците за достъп до имота им и до монтираната в северната му част барака. През 2005г. Р. М. се е снабдила с констативен нотариален акт за собственост по давност върху дворно място от 430 кв.м., съставляващо част от имот пл. № *, парцел *, кв.*. В одобрената през 2006 година кадастрална карта парцелите за заснети като два имота с идентификатори: *** и ***. Заповедта за одобряването на кадастралната карта в частта за границата между имотите е била обжалвана, отменена е от административния съд; издадена е нова заповед от 6.11.2014 г. по чл.49в, ал.1, т.1 ЗКИР, която също е обжалвана и жалбата в крайна сметка е оставена без разглеждане поради отмяната на чл. 49, ал.4 ЗКИР през 2016г. През 2009г. ответниците Д. са признати за собственици по давност на 184/684 ид.ч. от ПИ ***, целия от 684 кв.м., бивш имот №*, парцел *, кв.19. С влязла в сила заповед 27.03.2017 г. е одобрено частично изменение на ПУП - ПРЗ за част от кв.19, според която имотите са урегулирани като УПИ *-* с площ от 1 197 кв.м. и УПИ *-* с площ от 494 кв. м. Съдът е приел, че заповедта от 1992г, с която е одобрено разделянето на имота на два парцела, няма вещнопрехвърлително действие. Създадените два нови парцела са съсобствени между собствениците на имота при същите дялове - 5/12 ид.ч. да съпрузите Д. и 7/12 ид.ч. за Р. М.. Без значение е, че действителната площ на парцела преди сделките е 1 670 кв.м, а не 1 200 кв.м., колкото е посочената в нотариалните актове. При това положение съдът е разгледал наведеното от ответниците М. възражение за придобиване по давност. Приел е, че пречка за това не произтича от разпоредбата на чл.59 ЗТСУ/отм./, тъй като няма забрана за придобиване по давност на идеални части от парцели. Обсъждайки свидетелските показания съдът е установил, че теренът на имотите е с денивелация; мястото на Д. е в ниската част и там е изградена подпорна стена, барака и бетонна алея, по която да влизат с автомобила си. При строежа на подпорната стена и алеята в началото на 90-те години между двата имота е имало ограда от мрежа и бетонни колове. Семействата ползвали местата си безконфликтно, били в приятелски отношения, посещавали се през отворена „вратничка“. Отношенията се влошили през 2005 г. когато М. М. си искал обратно мястото, заето от бетоновия път, което дал на С. Д. „да минава“. Установено е, че след 2004 г. М. изградили в имота си семеен хотел, за което било дадено съгласие от Т. Д. като собственик на УПИ *-*. Също така, от 1998 г. Р. М. е декларирала, че е собственик на парцел *-* в кв.19 на площ от 700 кв.м., през 2005 г. и на допълнителна площ от 430 кв.м. от този парцел по давност. При тези фактически обстоятелства съдът е заключил, че от отреждането на двата парцела през март 1992 г. М. са установили владение върху парцел *-*. Ползвали са мястото самостоятелно, застроили са го с три масивни сгради, декарирали са имота и са плащали дължимите данъци и такси. Владението върху чуждите 5/12 ид.ч. те са упражнявали при съгласие на съсобствениците Д.. Последните от своя страна, също със съгласие от съсобственика Р. М., са установили самостоятелно владение върху нейните 7/12 ид.ч. от другия парцел *-*. Именно поради това в производството по разрешаване на строителството на хотела през 2004г. Т. Д. е дала съгласие като собственик на съседния на застроявания имот - УПИ *-*; а при обжалването на заповедта за одобряване на кадастралната карта Д. са твърдяли, че са собственици на ПИ с идентификатор ***. През 2009г. Д. са се снабдили с констативен нотариален акт по давност за идеална част от този имот. Действията по взаимно зачитане на самостоятелните владения върху чуждите идеални части от двата УПИ са продължили без прекъсване повече от 10 години - от март 1992 г. до 19.12.2016 г., когато е предявен искът за делба. С оглед на това съдът е признал, че ответниците са придобили по давност собствените на съпрузите Д. 5/12 ид.ч., което води до прекратяване на съсобствеността в УПИ *-*, сега УПИ *-* по изменението на ПУП от 2017г. Същевременно, осъществено е и основанието давност, на което Д. са се позовали с констативния нотариален акт от 2009г. относно пълния обем права на съсобственика Р. М., което прекратява съсобствеността върху УПИ *-*, сега УПИ *-*. А липсата на съсобственост обуславя отхвърлянето на иска за делба. При преценка на сочените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1 ГПК съдът намира, че такива не са налице. Първо, от страна на касаторите не са формулирани конкретни правни въпроси по чл.280, ал.1 ГПК, които да са разрешени от въззивния съд и да са определящи за изхода на спора. Както жалбата, така и изложението, съдържат оплаквания срещу правните изводи на съда. Такива оплаквания не могат да се разглеждат в производството по допускане на касационно обжалване. Повдигнатият проблем с приемането и кредитирането на заповедта от 1992г. за изменение на регулацията, не е в състояние да обуслови достъп до касационен контрол. Съдът е ценил това писмено доказателство, което е представено в оригинал по делото, заверен с печат на [община] и истинността му не е оспорена. Установено е също така, че преди издаването на въпросната заповед в същия ден на 19.03.1992г. на заседание на Експертния съвет по Т. е разгледана молбата на Т. Д. и Р. М. на основание чл. 93 ПЗТСУ и исканата промяна е приета за допустима. Така че, издадената заповед е резултат на това решение; приетата техническа експертиза потвърждава нейното съществуване и правните й последици /разделянето на имота/. Заповедта е ръкописно написана и явно е част от тетрадка, в която са вписвани такива заповеди /виж обясненията на вещото лице на л. 220/, но това не се отразява на правното й значение. Първоначално копие на заповедта е представена от ответниците по иска, но впоследствие оригиналът е изпратен от [община], така че изразените съмнения в жалбата, че ответниците са се снабдили с този документ незнайно откъде, са спекулативни. При тези обстоятелства не се съзира противоречие с разрешенията в Тълкувателно решение № 1/2013г., т.2 и 3, както считат касаторите. Вторият повдигнат проблем в изложението е израз на основния спор между страните по делото - той не е дали имотите са съсобствени или са индивидуална собственост, а къде е вярната граница помежду им. Този спор не е разрешен в обжалваното решение и неговото решаване е извън предмета на производството по допускане на делба. При горните изводи следва да се откаже достъп до касационен контрол. В полза на ответниците следва да се присъдят направените от тях разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 2000 лв. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.