Определение № 133 от 16.03.2021 г. на ВКС по т. д. № 1070/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Е. И. Н. от [населено място] срещу решение № 420 от 17.06/02.2020г. по гр. д. № 1875/2019г. на Апелативен съд - София, с което е потвърдено решение № 288 от 15.01.2019г. по гр. д. № 15506/2016г. на Софийски градски съд, в частта, в която е отхвърлен предявеният от него иск на основание чл.226, ал.1 КЗ /отм./ срещу ЗАД „ОЗК -Застраховане“ АД за сумата над 150 000 лв. до 300 000 лв., представляваща застрахователно обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди в резултат на ПТП, реализирано на 07.05.2015г. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно и необосновано, поради допуснато нарушение на материалния закон – чл.52 ЗЗД. Претендира присъждане на направените разноски. Ответникът по жалбата и по делото, ЗАД „ОЗК - Застраховане“ АД, в писмен отговор оспорва основателността на касационната жалба и наличието на основания за допускане на касационно обжалване. Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение по чл.78, ал.8 ГПК. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд е приел, че съгласно ППВС № 4/1968г. при определяне на размера на неимуществените вреди следва да се вземат предвид всички обстоятелства, обуславящи тези вреди и то не само чрез посочването им, но и при отчитане на тяхното значение за размера на вредите. Въз основа на анализ на заключенията на СМЕ, изготвени въз основа на относимата медицинска документация и след преглед на пострадалия, както и на гласните доказателства, и въззивният съд е направил извод, че с оглед причинените на ищеца вреди от процесното ПТП и принципа на справедливостта, прогласен в чл. 52 ЗЗД, дължимото обезщетение възлиза на 150 000 лева, колкото е определено и от първоинстанционния съд. Във връзка с определянето на размера на обезщетението решаващият състав е съобразил: характера и тежестта на увреждането на здравето на пострадалия на 58 години, измежду които тежка степен на мозъчна контузия, както и претърпените от него болки и неудобства от физическо естество, присъщи на уврежданията, вкл. характера и продължителността на лечението (в това число оперативна интервенция за евакуиране на субдуралните кръвоизливи;провеждане на рехабилитационни процедури), продължителността на възстановителния период от около 3-4 години, както и остатъчните увреди – умерено тежка десностранна централна хемипареза; продължаващата нужда от чужда помощ, ограниченията в битов и социален план, както и продължаващата необходимост от провеждане на рехабилитация; обстоятелствата, при които е настъпило ПТП (при челен удар с увреждания автомобил), проявата на втори тип захарен диабет, провокирана от ПТП като травмиращо събитие за психоемоционалното състояние на пострадалия, и икономическите условия в страната към момента на настъпване на вредите, а като ориентир и съответните нива на застрахователно покритие към релевантния за определяне на обезщетението момент, индиция за икономическите условия. Обезщетението е присъдено ведно с лихва от датата на деликта (чл. 84, ал. 3 ЗЗД вр. чл. 223, ал. 2, изр. 1 и по арг. от чл. 227, т. 2 КЗ отм.). Въззивният съд, при определяне на дължимото обезщетение, след комплексна оценка на релевантните за това обстоятелства, е отдал значение на характера на получените при ПТП тежки увреждания с трайни негативни последици за здравето на пострадалия и за качеството му на живот, с негативна прогноза за възстановяване, свързани с намалената двигателност в десните крайници, поради увреда в главния мозък, основно в дясната ръка, която е водеща за пострадалия, както и наличните зони на мозъчно размекчение; съобразил е и отключването на захарен диабет, но и факта, че проявата му е и генетично обусловена; взел е предвид и съпроводните на уврежданията ограничения при извършването на обичайни дейности, при продължаваща нужда от помощ, но и стабилизираното общо състояние на пострадалия. С оглед изложеното за дължимия размер на търсеното обезщетение, апелативният съд е намирал, че доводите на ищеца и на ответника за нарушение на чл. 52 ЗЗД са неоснователни. Посочено е, че в случай на влошаване на здравословното състояние на пострадалия, както и проява на нови вреди, в това число и поради получената увреда на мозъка, това ще бъде основание за нова претенция срещу делинквента, съответно срещу застраховалия гражданската му отговорност. Касаторът в изложението си по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК формулира въпрос, свързан с критерия за определяне на „справедливо” по смисъла на чл. 52 ЗЗД обезщетение за причинени на пострадалия при ПТП неимуществени вреди, като поддържа, че той е разрешен от въззивния съд в противоречие със задължителната практика на ВКС, като цитира следните съдебни решения: решение № 151 от 12.11.2013 г. по т.д. № 486/2012 г. ТК, II т.о.; решение № 88 от 17.06.2014 г. по т.д. № 2979/2013 г., ТК, II т.о.; решение № 130 от 09.07.2013 г. по т.д. № 669/2012 г. на ВКС, ТК, II т.о.; решение № 83 от 06.07.2009 г. по т.д. № 795/2008 г. на ВКС, ТК. II т.о.; решение № 28/09.04.2014 г, по т.д. № 1948/2013 г.. II т.о. на ВКС; решение № 23/25.03.2014 г. по т.д. № 1154/2013 г. II т.о. на ВКС; решение № 1/26.03.2012 г. по т.д. № 299/2011 г. II т.о. на ВКС; решение № 66/03.07.2012 г. по т.д. № 619/2011 г. II т.о. на ВКС; решение № 83/06.07.2009 г. по т.д. № 795/2008 г. II т.о. на ВКС; решение № 104/25.07.2014 г. по т.д. № 2998/2013 г. I т.о. на ВКС; решение № 28/09.04.2014 г. по т.д. № 1948/2013 г., II т.о. на ВКС; решение № 157/28.10.2014 г. по т.д. № 3040/2014 г., II т.о. на ВКС; решение № 23/25.03.2014 г. по т.д. № 1154/2013 г.. II т.о. на ВКС; решение № 94/24.10.2012 г. по т.д. № 916/2011 г., II т.о. на ВКС; решение № 27/15.04.2015 г. по т.д. № 457/2014 г., II т.о. на ВКС; решение № 93/23.06.2011 г. по т.д. № 566/2010 г.. II т.о. на ВКС; решение № 111/01.07.2011 г. по т.д. № 676/2010 г. II т.о. на ВКС; решение № 177/27.10.2009 г. по т.д. № 14/2009 г. II т.о. на ВКС; определение № 271/12.05.2014 г. по т.д. № 1053/2012 г., II т.о. на ВКС; решение № 5622/22.07.2013 г. по гр. д. № 8075/2012 г. на СГС; решение № 160/03.02.2014 г. по гр. д. № 3660/2013 г. на САС; решение № 183/25.02.2016 г. по т.д. № 2805/2014 г. на ВКС; решение от 19.02.2013 г. по гр. д. № 4694/2012 г. на СГС; решение № 1678/31.07.2013 г. по гр. д. № 2040/2013 г. на САС; решение от 28.02.2012 г. по гр. д. № 9060/2009 г. на СГС; решение № 83/06.07.2009 г. по т.д. № 795/2008 г. II т.о. на ВКС; решение № 66/03.07.2012 г. по т.д. № 619/2011 г. II т.о. на ВКС; решение № 1/26.03.2012 г. по т.д. № 299/2011 г. II т.о. на ВКС; решение № 23/25.03.2014 г. по т.д. № 1154/2013 г. Въпреки, че въпросът е обуславящ изхода на спора, не е налице посочения допълнителен критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Решението е постановено в съответствие със задължителната практика на ВКС, тъй като въззивната инстанция при определяне на размера на обезщетението се е съобразила с вида и характера на получените травми, продължителността и интензитета на изпитваните болки, както и продължителността на възстановителния период. Определянето на размера на обезщетението за вреди е обусловено от конкретните факти по делото, които са различни от тези, във връзка с които са постановени цитираните от касатора решения по чл.290 ГПК. Ето защо, настоящият състав приема, че доколкото не е осъществена допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, касационното обжалване не може да бъде допуснато. С оглед изхода на делото, на основание чл.78, ал.8 ГПК, на ответника по касацията се дължи юрисконсултско възнаграждение в размер на 75 лева. Водим от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд