Определение № 95 от 26.02.2018 г. на ВКС по гр. д. № 3414/2017 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. С решение № 229 от 24.02.2017 г. по в. гр. д. № 1373/2016 г. на Варненския окръжен съд, поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение №971/16.06.2017 г., като краен резултат са уважени частично предявените по реда на чл. 346 ГПК претенции на И. М. Д.-Б. и П. М. Д. /конституирани на мястото на починалата в хода на процеса В. И. Д./ по чл. 31, ал. 2 ЗС за присъждане на обезщетения за лишаването им от ползване на съсобствения апартамент, находящ се в [населено място], [улица], ет.2, както следва: срещу А. Т. Т. за периода 25.02.2011г. - 10.12.2013 г. в размер на по 2439,72 лв. за всеки ищец, като претенциите са отхвърлени за разликата до претендираните суми от по 6375 лв. и срещу Л. А. Т. за периода 02.09.2009 г. – 10.12.2013 г. в размер на по 3740 лв. за всеки ищец. Въззивният съд е приел, че делбеният имот е ползван единствено от ответниците. Писмена покана за заплащане на обезщетение Л. Т. е получил на 02.09.2009 г., а А. Т. на 25.02.2010г., когато му бил връчен препис от исковата молба по делото. Исковете са приети за доказани по основание, тъй като ответниците не са предложили на наследодателката на ищците да ползва имота и не са заплатили претендираното обезщетение. При определяне на размера им съдът се позовал на заключението на съдебно-оценителната екпертиза на вещо лице П., като единствено приложено по делото. Независимо от наличието на данни, че в първата инстанция е назначена повторна експертиза със същата задача и такава е приета в съдебно заседание от 25.11.2014г., в което е изслушано и изготвилото я вещо лице Ж. Б., самото заключение липсвало по делото. Изхождайки от посочения в заключението на вещото лице П. пазарен наем за периода 02.09.2009г.- 10.12.2013г. в размер на 29920 лв. за целия имот, респективно за ј от него - 3740 лв., съдът приел, че за сочения период това е дължимата от ответника Л. Т. на всеки от ищците сума, а за периода 25.02.2011г.-10.12.2013г. дължимата от ответника А. Т. на всеки от ищците сума е в размер на 2439, 72 лв. Касационна жалба е подадена от ответниците Л. А. Т. и А. Т. Т. срещу въззивното решение в частите, с които като краен резултат са уважени исковете срещу първия жалбоподател за сумата над 2596, 13 лв. до 3740 лв. за всеки ищец и срещу втория жалбоподател за сумата над 1694, 25 лв. до 2439,72 лв. за всеки ищец. Жалбоподателите оспорват решаващия извод на съда за размера на претендираното обезщетение. В тази връзка сочат, че преди постановяване на въззивното решение е следвало да се образува производство по чл. 90 от Правилника за администрацията за възстановяване на липсващото заключение по повторната съдебно-оценителна експертиза. Същото било от съществено значение за делото, тъй като било прието без оспорване от страните, за разлика от заключението на вещо лица П., което било оспорено и на което именно съдът се позовал. Според заключението на вещо лице Ж. Б. наемът за делбения имот за процесния период бил в размер на 20769 лв., а според оспореното заключение на вещо лице П. в размер на 29 920 лв. Липсата на повторното заключение, на което се основавали възраженията на ответниците относно размера на обезщетението, заявени във въззивната им жалба, препятствала въззивния съд да осъществи надлежен инстанционен контрол. Жалбоподателите считат, че съобразно размера на пазарния наем, определен в липсващото заключение, исковите претенции са основателни срещу Л. Т. до размера на сумата от 2596,13 лв. за всеки ищец и срещу А. Т. до размера на сумата от 1694,25 лв. за всеки ищец, като за уважената част над тези суми искат отмяна на въззивното решение. В изложението към жалбата се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие на въззивното решение с решение №272/05.07.2011 г. по гр. д. № 1047/2010 г. на ВКС, I ГО и т.1 на ТР №1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС по обуславящия въпрос, обобщен и уточнен от настоящия състав съобразно приетото в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС: следва ли, когато въззивният съд констатира липсата на прието пред първоинстанционния съд доказателство, на наличието на което се обосновават оплакванията във въззивната жалба, да уведоми страните за липсващото доказателство и в зависимост от тяхното становище да извърши процесуални действия за възстановяването му, преди да се произнесе по съществото на спора. Поддържа се и основанието по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК. Ответниците в производството И. М. Д.-Б. и П. М. Д. не изразяват становище по касационната жалба. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу подлежащо на касационен контрол решение на въззивен съд по парични претенции по чл. 346 ГПК, вр. чл. 31, ал. 2 ЗС, които са с цена над 5000 лв., поради което не е налице пречка по чл. 280, ал. 2 ГПК, сега чл.280, ал.3 ГПК за разглеждане на жалбата от ВКС. Поставеният въпрос е обуславящ за изхода на правния спор и е налице поддържаното от жалбоподателите основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по него. Посочената в жалбата практика на ВКС не дава пряко отговор на този въпрос. Налице е обаче служебно известна на състава практика, на която въззивното решение противоречи. Това е решение № 169 от 02.07.2014 г. по гр. д. № 6641/2013 г. на ВКС, III ГО и определение № 281 от 15.06.2010 г. по ч. гр. д. № 734/2009 г. на ВКС, I ГО. Поради това касационната жалба следва да бъде допусната до разглеждане по същество. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,