Определение № 3440 от 04.12.2025 г. на ВКС по т. д. № 834/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на синдика на ЕТ „С. - С. Г.“ /н./ адвокат В. Г. срещу решение № 463 от 19.12.2024 г. по в. т. д. № 519/2024 г. на Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 27 от 06.06.2024 г. по т. д. № 24/23 г. на Кърджалийски окръжен съд в частта, с която е признато за установено по предявения от Национална агенция за приходите /НАП/ иск съществуването на публични вземания към ЕТ „С. – С. Г.“ /н./ за данъци и такса битови отпадъци в общ размер на 140110,44 лв., в т. ч. главници - 123 959, 84 лв. и лихви - 16 150, 60 лв., от които: 1/ публични вземания за ДДС в размер на 15 513, 17 лв., в т. ч. главници - 13 627, 90 лв. и лихви - 1 885, 27 лв. съгласно изброени справки-декларации; 2/ публични вземания за ДДФЛ за периода от месец ноември 2020 г. до месец януари 2023 г. в размер на 4 472, 91 лв., в т. ч. главници - 3 962, 29 лв. и лихви – 510, 62 лв., съгласно изброени декларации обр. 6; 3/ публични вземания за данъци и такса битови отпадъци по ЗМДТ в размер на 116 244, 10 лв., в т. ч. главница - 103 053, 11 лв. и лихви - 13 190, 99 лв., за периода от 2020 г. до 2022 г. включително съгласно Акт на община Кърджали за установяване на задължения по декларация № 460/28.07.2022 г. и 4/ публични вземания за данъци и такса битови отпадъци по ЗМДТ в размер на 3 880, 26 лв., в т. ч. главница - 3 316, 54 лв. и лихви – 563, 72 лв. за 2021 г. съгласно Акт на община Смолян за установяване на задължения по декларация № 159/07.03.2022 г. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е недопустимо, евентуално – неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Касаторът моли обжалваното решение да бъде обезсилено, евентуално – отменено. Допускането на касационно обжалване касаторът основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 2 и пр. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, във връзка с доводите за недопустимост на въззивното решение, поставя следните въпроси: „1. Може ли да се развие исково производство, без да е преминало през преюдициалното производство по чл. 692 – чл. 693 ТЗ?; 2. Какво е значението на определението по чл. 690, ал. 1 ТЗ?; 3. Може ли исковият съд да процедира, без да зачете приетото за установено в определението по чл. 690, ал. 1 ТЗ? Как исковият съд да процедира при наличие на определение по чл. 690, ал. 1 ТЗ? Дали същото следва да се отмени (обезсили) или исковият съд може просто да го игнорира и да приеме друго?; 4. Какъв в крайна сметка е смисълът и значението на определението по чл. 690, ал. 1 ТЗ? Как се отменява влязъл в сила акт (определение)? Може ли исковият съд просто да каже, че той приема друго и двата акта да си останат в правната действително (с противоположни съдържания)?; 5. Има ли право исковият съд да отмени определение на съда по несъстоятелността, като се има предвид, че става въпрос за два съдебни състава на една и съща инстанция?“. В контекста на доводите за неправилност на въззивния акт в частта досежно публичните вземания за ДДС касаторът въвежда следните въпроси: „1. Как следва несъстоятелен длъжник да процедира при наличие на ДДС за възстановяване?; 2. Дали тази разлика /разликата между ДДС, подлежащо на възстановяване на длъжника в несъстоятелност, и другите му публични задължения/ следва да бъде само за ДДС или и за другите публични задължения?; 3. След като има признато ДДС за възстановяване следва ли НАП да представи конкретна схема на задълженията, които се смятат за погасени?“ Във връзка с изводите на въззивния съд за дължимост на данък върху доходите на физическите лица по отношение на синдика А. Н. касаторът формулира следните въпроси: „1. Когато синдиците плащат ДОД /явно се има предвид ДДФЛ/ към НАП по разпореждане на съда може ли НАП да ги отнася към други задължения?; 2. Ако НАП направи това длъжен ли е да информира съда по несъстоятелността, че са погасени стари задължения в определен размер?; 3. Има ли процедура по „намаляване на приети задължения“ и как да процедират съдът и синдикът, когато НАП очевидно погасяват стари задължения, но това действие по никакъв начин не се отразява в производството по несъстоятелност?“ В останалата част на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК синдикът на длъжника в несъстоятелност излага доводи за неправилност на мотивираното в атакуваното въззивно решение становище, че установените с влязъл в сила акт за установяване на задължения по чл. 107, ал. 3 ДОПК публични задължения следва да бъдат признати за съществуващи в производството по специалния иск по чл. 694, ал. 2, т. 1 ТЗ, предявен от НАП. Касаторът поддържа, че актовете за установяване на публичните задължения на длъжника в несъстоятелност за данъци върху недвижими имоти и такси битови отпадъци не са същински административни актове, нямат изпълнителна сила и представляват форма на предявяване на публични вземания. Счита, че представените по делото влезли в сила актове за установяване на публичните задължения на ЕТ „С. – С. Г.“ са нищожни, тъй като при издаването им не е спазена каквато и да е установена в ДОПК процедура. Касаторът поддържа, че въззивното решение е очевидно неправилно. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. В обжалваното въззивно решение е извършена преценка за допустимост на предявения иск по чл. 694, ал. 2, т. 1 ТЗ. Въззивният съд е констатирал, че процесните вземания са предявени от НАП с молба от 26.04.2023 г. по делото по несъстоятелност, като са били включени в списъка на неприетите от синдика вземания, който заедно със списъка на приетите вземания към длъжника ЕТ „С. – С. Г.“ е бил обявен в ТР на 22.05.2023 г. и одобрен с определение № 23058 от 31.05.2023 г. по т. д. № 1/23 г. на Кърджалийски окръжен съд, в което е прието, че в седемдневния срок от обявяване на списъка не са постъпили възражения по реда на чл. 690 ТЗ. Въззивният съд е приел, че от страна на НАП е подадено възражение срещу изготвените от синдика на длъжника списъци на 29.05.2023 г. чрез пощенски оператор „М и БМ Експрес“ и то е постъпило в Кърджалийски окръжен съд на 02.06.2023 г., т. е. след постановяването на определение № 23058 от 31.05.2023 г. При тези данни съставът на Пловдивски апелативен съд е намерил възражението за липса на оспорване по реда на чл. 690, ал. 1 ТЗ от страна на НАП на съставените списъци от синдика за неоснователно. Изтъкнал е, че възражението е подадено в рамките на законоустановения 7-дневен срок от обявяване на списъците по пощата, което е допустим способ съгласно изричната разпоредба на чл. 62, ал. 2 ГПК. Посочил е, че възражението е останало неразгледано по същество от съда по несъстоятелността, тъй като съдът се е произнесъл по одобряване на списъците преди постъпване на възражението в канцеларията на съда. Изразил е разбиране, че това обстоятелство не може да се възприема като такова ограничаващо правото на страната да защити правата си по исков ред – като предяви иск по чл. 694, ал. 2, т. 1 ТЗ. Във връзка с процесните публични вземания за ДДС и лихви върху тези данъци решаващият състав на апелативния съд е обсъдил довода на синдика, че с ревизионен акт от 22.12.2023 г. на длъжника в несъстоятелност е призната за възстановяване сума от 22 190,20 лв. за ДДС, която надвишава спорните вземания. Приел е, че ревизионният акт е представен в копие, неподписано и несъдържащо данни за влизане в сила, поради което не представлява доказателство за призната за възстановяване сума по ЗДДС. В атакувания акт е подчертано, че дори и да се приеме за влязъл в сила този ревизионен акт, касаещ ДДС за м. юни и м. юли 2023 г., това само по себе си не води до погасяване на задълженията по процесните справки – декларации по ЗДДС за предишни данъчни периоди, тъй като няма данни за осъществено прихващане. Изтъкнато е, че съобразно спецификата на конкретните задължения прихващането следва да се осъществи с акт за прихващане със сумите, подлежащи на възстановяване по реда на чл. 128 и сл. ДОПК. По отношение на спорните публични вземания за ДДФЛ, дължим за синдика А. Н., съдът се е позовал на заключението на съдебно-счетоводната експертиза, според което тези вземания не са погасени. Възпроизведен е изводът на експерта, че в периода юли 2021 г. – март 2023 г. са направени ежемесечни плащания по посочена банкова сметка на НАП – Кърджали, по която са превеждани суми за погасяване на задължения за данъци - ДДС, ДДФЛ, КД, Данък дивидент и др., като при постъпване на суми по банковата сметка за погасяване на данъчните задължения те автоматично се отнасяли за погасяване на най-старото задължение. Посочено е, че съгласно заключението в един и същи месец има подадени декларации за ДДС и декларация за ДДФЛ, който е относим за възнаграждението на синдика, като тъй като ДДС е изискуем от 14-то число, а ДДФЛ става изискуем на 25-то число на месеца със сумите, които са превеждани преди 25-то число, т. е. преди ДДФЛ да стане изискуем, е погасяван ДДС; дължими са били и двата данъка - ДДС и ДДФЛ, като в никоя от вносните бележки не е посочена декларация, към която да бъде отнесено плащането, съответно основание за извършеното плащане. Решаващият състав принципно е споделил съображенията на въззивника- синдик на длъжника в несъстоятелността, че извършени плащания в хода на производството по несъстоятелност с разрешение на съда по несъстоятелността следва да бъдат отнесени от НАП именно за погасяване на конкретното задължение, за което е издадено разрешението и което подлежи на текущо погасяване съобразно установения ред за погасяване на вземанията на несъстоятелния длъжник. Изтъкнал е обаче, че за коментираните плащания вносителят не е посочил изрично какви данъчни задължения погасява, както и не са представени издадените от съда по несъстоятелността разрешения за плащанията. Поради това в атакуваното решение е формиран извод, че по делото не е доказано с осъществените плащания да са погасени именно предявените вземания за ДДФЛ за синдика Н.. По отношение на публичните вземания за данъци върху недвижимите имоти и такси битови отпадъци по ЗМДТ, дължими на Община Кърджали, съдът е приел, че те са установени с влязъл в сила Акт на Община Кърджали за установяване на задължения по декларация от 28.07.2022 г., а дължимите лихви върху визираните вземания са установени със заключението на съдебно-счетоводната експертиза. Изложил е съображения, че се касае за акт за установяване на задължения по декларация, издаден от Инспектор в Дирекция „Местни приходи“ към Община Кърджали с правомощията на орган по приходите съгласно заповед на кмета на общината на основание чл. 107, ал. 3 ДОПК вр. чл. 4, ал. 1 и чл. 9б ЗМДТ, като този акт подлежи на съобщаване на заинтересованото лице, респ. на обжалване по реда на чл. 107, ал. 4 ДОПК. Съобразил е, че според изричната отметка върху акта същият е влязъл в сила на 23.03.2023 г. и подлежи на принудително изпълнение, което самият жалбоподател признава във въззивната жалба. Решаващият състав е посочил, че при несъгласие с установените задължения заинтересованото лице е следвало да осъществи правата си по реда на обжалването по ДОПК. Подчертал е, че се касае до вземания предявени за удовлетворяване от НАП в производството по несъстоятелност на длъжника. Въззивният съд е споделил становището на първоинстанционния съд, че когато публичните задължения са установени с влязъл в сила административен акт, издаден по реда на ДОПК, това обстоятелство е достатъчно за признаване на тяхното съществуване при предявен иск по чл. 694, ал. 2 ТЗ. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. С чл. 280, ал. 2 ГПК е предвидено, че независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Съгласно задължителните разяснения по т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС касационната инстанция е длъжна всякога да допусне касационно обжалване, ако съществува вероятност обжалваното въззивно решение да е недопустимо, като преценката за допустимостта се извършва с решението по същество на подадената касационна жалба. Служебното задължение на съда да следи за спазването на съществените процесуални норми, обуславящи допустимостта на съдебните решения във всяко положение на делото, трябва да се разпростре и във фазата по селекция на касационните жалби. Констатирането на вероятност за наличието на някое от предвидените в ГПК основания за недопустимост на обжалваното съдебно решение налага допускане на касационно обжалване. При тази преценка касационната инстанция не е обвързана от доводите на касатора, както и от относимите към основанието „вероятна недопустимост“ правни въпроси от изложението на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. С оглед изложеното доводите на касационния жалбоподател по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК и въпросите по т. 1– т. 5, поставени във връзка с тези доводи следва да бъдат разгледани заедно. Съгласно задължителната съдебна практика – т. 9 от ППВС № 1/1985 г., недопустимо е това съдебно решение, което е постановено, без да отговаря на изискванията за решаване на делото по същество, като при липса на право на иск, ненадлежното му упражняване, десезиране на съда, както и когато е разгледан непредявен иск, тоест когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало, съдът се е произнесъл извън заявения предмет на делото и обема на търсената защита. Процесуалните предпоставки за допустимост на иска по чл. 694, ал. 2, т. 1 ТЗ са: кредиторът да е предявил вземането си пред синдика по реда и в срока по чл. 685 и чл. 688 ТЗ; да има произнасяне на синдика по отношение на него; да има депозирано в срока по чл. 690, ал. 1 ТЗ възражение срещу отказа за приемане на вземането; по повод това възражение да има произнасяне на съда с определение по чл. 692 ТЗ, с което възражението да е отхвърлено; да е спазен срокът по чл. 694, ал. 1 ТЗ и производството по несъстоятелност да е висящо. Тъй като за допустимостта на иска съдът следи служебно, при предявен иск по чл. 694, ал. 2, т. 1 ТЗ сезираният съд е длъжен да извърши самостоятелна проверка за наличие на посочените предпоставки за допустимост на предявения иск, като не е обвързан от становището на съда по несъстоятелността /решение № 44 от 25.05.2017 г. по т. д. № 407/2016 г. на ВКС, І т. о./ Като съобрази изложеното, настоящият състав намира, че в случая не е налице вероятност въззивното решение да е недопустимо поради отсъствието на горевизираните процесуални предпоставки за допустимост на иска по чл. 694, ал. 2, т. 1 ТЗ. В случая е налице хипотеза на подадено в срок възражение по чл. 690, ал. 1 ТЗ от НАП срещу включването на предявените публични вземания в списъка на неприетите от синдика вземания, което не е отхвърлено с постановеното от съда определение по чл. 692 ТЗ, тъй като последният съдебен акт е постановен преди постъпване на възражението в съда. Тази хипотеза следва да се приравни на оставяне без уважение от съда на своевременно депозираното от кредитора възражение по чл. 690, ал. 1 ТЗ, тъй като съдът по несъстоятелността се е произнесъл по списъците с определение по чл. 692, ал. 1 ТЗ, като одобрил списъка на неприетите вземания, в който са включени спорните публични вземания, определението му е обявено в търговския регистър и същото не подлежи на обжалване /чл. 692, ал. 6 ТЗ/ и не може да бъде изменяно от постановилия го съд /по аргумент от чл. 694 и чл. 637, ал. 3 ТЗ/. Не съответстват на данните по делото доводите на касатора, че съдът по несъстоятелността е приел подаденото от НАП възражение за просрочено, поради което го е оставил без разглеждане. С определение № 2306 от 06.06.2023 г. по т. д. № 1/2020 г. на Кърджалийски окръжен съд, което е потвърдено с окончателното определение № 394 от 03.11.2023 г. по в. ч. т. д. № 629/2023 г. на Пловдивски апелативен съд, възражението на НАП действително е оставено без разглеждане, но не като просрочено, а поради постъпването му в съда след постановяването на определението по чл. 692, ал. 1 ТЗ и еднозначно приетото от съдилищата, че това определение не може да бъде отменяно или изменяно от постановилия го съд. Въпросите от втората група, въведени от касатора, не покриват общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не са включени в предмета на делото и не са значими за конкретния спор по установителния иск за съществуване на процесните публични вземания. С оглед формулировката им въпросите са насочени към изясняване на стоящия извън настоящия исков процес проблем как следва да се процедира, когато длъжникът в несъстоятелност има признато ДДС за възстановяване. Питанията на касатора включват и твърдение, че длъжникът има признато за възстановяване ДДС, което не съответства на приетото във въззивния акт, че ревизионният акт, на който се прави позоваване от синдика касатор няма данни да е влязъл в сила. Не се държи сметка и за аргументите на съда, че в случая няма данни за издаден акт за прихващане със суми, подлежащи на възстановяване по реда на чл. 128 и сл. ДОПК, както и че прихващане не може да бъде осъществено в исковия процес. Същевременно, не е обосновано съществуването и на въведената допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като касаторът въобще не се позовава на актове на ВКС, на които произнасянето на въззивния съд да противоречи. Касационното обжалване не може да бъде допуснато и по въпросите от третата група в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, които са свързани с изводите на съда за съществуване на публичните вземания за ДДФЛ. Тези въпроси също не отговарят на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като нямат обуславящ решаващите изводи на въззивния съд характер. Въззивният съд е споделил становището на синдика на длъжника в несъстоятелност въззивник, че извършени плащания в производството по несъстоятелност с разрешение на съда по несъстоятелността следва да бъдат отнесени от НАП за погасяване на конкретното задължение, за което е издадено разрешение, и което подлежи на текущо погасяване съобразно установения ред за погасяване на вземанията към несъстоятелния длъжник. Посочил е обаче, че относимите обстоятелства в тази връзка следва да бъдат доказани в исковия процес, което не е сторено. Въпросите не кореспондират с установеното от въззивния съд, че при извършване на процесните плащания вносителят не е посочил какви данъчни задължения на длъжника се погасяват, както и на приетото във въззивния акт, че по делото не се представят доказателства за дадени от съда по несъстоятелността разрешения да бъдат извършвани плащания за дължимия ДДФЛ за синдика А. Н.. По повод разглежданите въпроси касаторът също не сочи практика на ВКС, на която въззивният акт противоречи. В последната част от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на касатора, в което се оспорват изводите на въззивния съд във връзка със съществуването на публични вземания за данък върху недвижимите имоти и такси битови отпадъци, касаторът не е формулирал конкретен правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Съгласно разясненията, дадени в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивната инстанция по конкретното дело. Върховният касационен съд може само да конкретизира, да уточни и да квалифицира правния въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, но с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, съдът няма правомощията да извежда и формулира въпроса въз основа на твърденията в касационната жалба и изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. Всички изложени твърдения и доводи в обсъжданата част от изложението на касатора са свързани с оспорване на становището на съда, че спорните публични задължения на длъжника в несъстоятелност по ЗМДТ са установени с влезли в сила актове за установяване на публични задължения, които представляват административни актове, както и че установяването на публичните задължения с такива актове е достатъчно за признаване на тяхното съществуване по иска по чл. 694, ал. 2, т. 1 ТЗ. Тези доводи биха представлявали основания за касиране на въззивното решение като неправилно – чл. 281, т. 3 ГПК, но не са основания за допускане на касационно обжалване на атакувания съдебен акт. Същите не могат да бъдат преценявани в производството по чл. 288 ГПК, тъй като не са обвързани с конкретен правен въпрос по прилагане на материална или процесуална норма. Непосочването на значимия правен въпрос от жалбоподателя е достатъчно основание за недопускане на обжалваното решение до касационен контрол, без да се разглежда наличието на допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК съобразно посоченото тълкувателно решение. Настоящият състав намира, че не се е осъществило и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване – очевидна неправилност на атакувания съдебен акт. Очевидната неправилност като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция въз основа на мотивите към акта, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Съгласно практиката на ВКС това са случаите на прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите изводи поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Обжалваното решение не разкрива никой от изброените по-горе пороци. Следва да се изтъкне, че касаторът не аргументира предпоставката по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК отделно от касационните си доводи и поставените правни въпроси. Очевидната неправилност е основание за достъп до касация, което е независимо от поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК правни въпроси и не е тъждествено с касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК. По изложените съображения касационното обжалване на въззивното решение не се допуска. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение