Определение № 2987 от 13.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1473/2024 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на адв. Т. С. П., в качеството му на особен представител на М. И. К., срещу решение № 260563 от 15.02.2022 г. по в. гр. д. № 15048/2018 г. на Софийския градски съд в частта му, имаща характер на определение, с която е оставена без уважение частната жалба на касатора срещу разпореждане от 25.09.2018 г. по гр. д. № 2699/2011 г. на Софийския районен съд в частта, с която е оставено без уважение искането му за присъждане на допълнително адвокатско възнаграждение в размер на 900 лв. Жалбоподателят поддържа, че обжалваното определение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, поради което иска отмяната му. Ответниците по жалбата Б. К. А. и Е. К. С. са подали писмен отговор, в който са изразили становище, че касационно обжалване на въззивното определение не следва да се допуска, респ. за неоснователност на жалбата. Постъпил е отговор и от адв. Р. А. – особен представител на Г. И. К., в който се поддържа становище за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима - подадена е от легитимирано лице, в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Въззивният съд е приел, че първоинстанционният съд правилно е определил размера на възнаграждението на особения представител на ответницата М. К. съгласно разпоредбата на чл. 7, ал. 1, т. 4 от Наредба № 4/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения в размер на 300 лв. /в редакцията й към момента на определяне на възнаграждението/, като на основание чл. 7, ал. 8 от наредбата е присъдил допълнително възнаграждение в размер на 100 лв. Изложени са съображения, че предмет на делото е неоценяем иск с правно основание чл. 30, ал. 1 ЗН, както и че в случая не са предявени обективно съединени искове предвид обстоятелството, че се иска възстановяване на запазената част от едно наследство. С оглед на това искането за заплащане на допълнително възнаграждение в размер на 900 лв. е прието за неоснователно. Преди да разгледа по същество частната касационна жалба, касационният съд следва да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното определение жалбоподателят сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следния въпрос: „Когато всеки наследник по закон на починалия наследодател е упражнил своето самостоятелно потестативно право по чл. 30, ал. 1 ЗН, означава ли това, че всеки от тях е поставил за общо разглеждане по делото своя самостоятелен конститутивен иск при условията на обективно кумулативно съединяване и съответно в такова производство всеки от наследниците със своя иск дали защитава един общ интерес, или защитава своя самостоятелен (отделен, различен) интерес, доколкото това има значение за определяне на адвокатското възнаграждение за процесуално представителство“. Релевира се и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното определение. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното определение е предпоставена от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на частната касационна жалба до разглеждане в случая не са налице. Поставеният в изложението въпрос няма обуславящо изхода на спора значение, тъй като обстоятелството дали е налице обективно съединяване на искове по чл. 30 ЗН не е предпоставка за увеличаване на определеното адвокатско възнаграждение на касатора. В настоящия случай исковата претенция, заявена от ищците, е за намаляване на дарствените разпореждания извършени от техния общ наследодател, поради което защитата, която е осъществена от страна на касатора, в качеството му на назначен особен представител на единия от ответниците, се отнася до едно и също наследство и е еднаква по отношение на двамата ищци. Освен това разпоредбата на чл. 47, ал. 6 ГПК дава възможност на съда да определи възнаграждението на особения представител съобразно фактическата и правната сложност на делото, като неговият размер може да бъде и под минималния за съответния вид работа съгласно чл. 36, ал. 2 от Закона за адвокатурата, но не по-малко от една втора от него. Въззивният акт не страда и от пороци, водещи до неговата нищожност или недопустимост. Той не е и очевидно неправилен, доколкото от съдържанието на мотивите му не се разкрива с него да са нарушени императивни материалноправни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довел до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното определение не следва да се допуска. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,