Определение № 21 от 18.01.2021 г. на ВКС по т. д. № 1981/2020 г.

Производството е по чл.274, ал.3 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на В. Т. Н. срещу определение № 159/24.08.2020г. по в.ч.т.д. № 239/2020г. на Великотърновски апелативен съд. С него е потвърдено определение №270/15.06.2020г. по т.д. № 96/2019г. на Ловешки окръжен съд, с което е върната исковата му молба с вх. № 5656/16.08.2019г., на основание чл.129, ал.3 от ГПК. Частният касационен жалбоподател поддържа, че определението е неправилно поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа, че не дължи заплащането на държавна такса в размер на 1 000 лв., предвид това, че след освобождаването му от заплащане на държавна такса от 3 800 лв., той е изменил иска чрез намаляване на неговия размер. Твърди, че държавната такса ще бъде дължима, ако впоследствие увеличи размера на иска на основание чл.214, ал.1 от ГПК до първоначалния размер от 120 000 лева. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК частният касационен жалбоподател поставя следните въпроси: 1/ Следва ли всяко действие на съда и на страните по делото да е съобразено с изискванията на процесуалния и материалния закон? Следва ли съдът да следи за спазването на съществени процесуални норми, обуславящи валидността и допустимостта на съдебните актове във всяко положение на делото?; 2/ Следва ли съдът да предприема действията, залегнали в установения процесуален ред, за ефективно осъществяване на съдебно осъществяваната защита на гражданските права? Следва ли съдът да подпомага страните при осъществяване на процесуалната им дейност, като следи за допустимостта и надлежното извършване на процесуалните действия?; 3/ Неотстраняване на нередовности на исковата молба, за които не са дадени указания, има ли за последица връщане на исковата молба, съответно прекратяване на производството по делото?; 4/Следва ли, когато упражни правото си на намаляване размера на иска или оттегляне на част от него още преди исковата молба да е връчена на ответника, ищецът преди това да е платил държавната такса върху първоначално предявения размер и едва тогава съдът да обсъди това негово процесуално действие?; 5/ В случай че ищецът не е внесъл тази държавна такса, следва ли съдът да даде допълнителни указания за това? По първите три въпроса се поддържа основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, с позоваване на решение №99/20.06.2019г. по т.д.№2202/2018г. на ВКС, II т.о., решение №72/10.07.2019г. по т.д. №549/2016г. на ВКС, I т.о., решение №8/05.06.2019г. по гр.д. № 1295/2018г. на ВКС, I т.о., решение № 86/30.07.2018г. по гр.д. №2685/2017г. на ВКС, I г.о., определение №616/16.08.2010г. по ч.т.д. №455/2010г. на ВКС, II т.о., определение №408/31.05.2018г. по гр.д. №5124/2017г. на ВКС, III г.о., определение №528/30.06.2010г. по ч.т.д. №451/2010г. на ВКС, I т.о. По четвъртия и петия въпрос се сочи основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, с твърдението, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Частният касационен жалбоподател също се позовава и на предпоставката по чл.280, ал.2, предл.3 от ГПК, Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отд. констатира, че частната касационна жалба е подадена от надлежна страна, срещу акт, подлежащ на обжалване по реда на чл.274, ал.3, т.1 от ГПК, като е спазен преклузивният срок по чл.275, ал.1 от ГПК. За да потвърди определението на Ловешки окръжен съд, въззивният съд е приел, че ищецът В. Т. Н. не е отстранил нередовността на исковата молба, като не е внесъл дължимата държавна такса от 1 000 лв. Изтъкнал е, че за заплащането на държавната такса са дадени изрични указания от първоинстанционния съд, включително и за последицата при нейното невнасяне. Тъй като ищецът не е изпълнил дадените указания в указания срок, въззивният съд е заключил, че е налице основанието по чл.129, ал.3 от ГПК за връщане на исковата молба. Приел е за неоснователен довода, че държавна такса не се дължи върху частичния иск от 95 000 лв., предвид заявеното изменение на иска. Изтъкнал е, че такава се дължи в размер на 3 800 лв., както и че изменението на иска не се отразява на задължението за внасяне на държавна такса в размер на 1 000 лв. Позовавайки се на разпоредбата на чл.73, ал.3 от ГПК, въззивният съд е изложил съображения, че релевантният момент, към който се дължи внасянето на държавна такса и се определя нейния размер, е предявяването на иска, като последващи обстоятелства /изменение на иска, прекратяване на производството по делото/ нямат за последица пълно или частично отпадане на основанието за дължимост на държавната такса. Настоящият състав намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване. Поставените от частния касационен жалбоподател въпроси не отговарят на характеристиките на общото основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1 от ГПК. По начина, по който са формулирани, първите два въпроса са общи и теоретични, съставляват хипотетично питане към касационната инстанция и могат да бъдат отнесени към всяко исково производство. Следващият въпрос не е от значение за изхода на спора, тъй като не е изведен от конкретните аргументи на съда. Въпросът е некоректно поставен, тъй като изводът на въззивния съд за наличие на основанието по чл.129, ал.3 от ГПК за връщане на исковата молба е направен с оглед констатираното неизпълнение в срок на указанията, дадени от първоинстанционния съд с определение от 14.05.2020г. Съдът не е обсъждал възможността за даване на указания за заплащане на дължимата държавна такса след направеното изменение на иска на основание чл.214, ал.1 от ГПК, тъй като изрично е изложил съображения, че това обстоятелство не се отразява на задължението за внасяне на таксата. Не е налице и допълнителната предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК. Актовете, на които се позовава частният касационен жалбоподател, не могат да обосноват извод за наличие на противоречие по правни въпроси в твърдения от касатора смисъл, доколкото касаят друга фактическа обстановка. Четвъртият и петият въпрос не отразяват специфичните за спора обстоятелства, а именно, че между подаването на исковата молба и последващото изменение на иска чрез намаляване на неговия размер, е постановено освобождаване на ищеца от част от 3800 лева от дължимата такса в общ размер на 4800 лева. Размерът на държавната такса, за която ищецът остава задължен 1000 лева, е по – малък от размера на държавната такса, която се дължи и при намаления размер на иска /3800 лева/. С оглед на това, за да потвърди прекратителното първоинстанционно определение, въззивният съд е установил наличието на неотстранена от ищеца в срок нередовност, въпреки многократно даваните указания за привеждане на исковата молба с изискванията на закона, а именно за внасяне на минимална държавна такса от 1000 лв., представляваща част от действително дължима държавна такса в размер на 4 800 лв. по първоначално предявения размер на иска и част от дължимата държавна такса, вследствие извършеното намаляване на иска в размер на 3800 лв. Отделно, в съдържанието на всички въпроси се съдържат оплаквания за неправилност на въззивното определение поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила, които са от значение за правилността на обжалвания съдебен акт във фазата след допуснато касационно обжалване и разглеждане на частната касационна жалба по същество, но не и за преценка на основанията по чл.280, ал.1 от ГПК. Не е налице и основанието по чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК за допускане на обжалването поради твърдяната в изложението очевидна неправилност на въззивното определение. Според цитираната норма въззивното решение, респ. определение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което основание е независимо от правните въпроси по чл.280, ал.1 от ГПК и което като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Съдебната практика приема, че това са случаи на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. В случая обжалваното определение не е засегнато от тези пороци, а изложените от частния касационен жалбоподател доводи представляват оплаквания за неправилно прилагане на процесуалния закон по смисъла на чл.281, т.3 от ГПК По изложените съображения настоящият състав приема, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд