Определение № 4380 от 29.09.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2853/2025 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на „Просперидад“ ЕООД, гр. Велико Търново, „Бендита“ ЕООД, гр. Велико Търново, „Инфинидад“ ЕООД, гр. Търговище, „Фуерза“ ЕООД, гр. Велико Търново, и „Валентиа“ ЕООД, гр. Търговище, представлявани от управителя им и едноличен собственик на капитала П. П. П., чрез пълномощника им адвокат Г. М. против определение № 263 от 24.04.2025 г., постановено по ч. гр. д. № 206 по описа за 2025 г. на Апелативен съд - Варна, с което е потвърдено разпореждане (имащо характер на определение) № 40 от 12.02.2025 г. по гр. д. № 52/2025 г. на Окръжен съд - Търговище за оставяне без уважение на искането на търговските дружества-жалбоподатели за освобождаването им от заплащането на държавна такса по предявените искове. За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на атакуваното определение касационният съдебен състав съобрази следното: Въззивният съд е констатирал, че първоинстанционния съд е сезиран с искова молба от 7.02.2025 г. и молба-уточнение от 4.03.2025 г. от търговските дружества, представлявани от управителя им П. П., против И. Й. П. за заплащане обезщетение за имуществени вреди (равностойност на иззети от магазин и склад в гр. Търговище инвентар, налични стоки и парични средства от касовата им наличност и от налични парични средства в куриерска служба „Еконт“, получени от извършени онлайн-продажби), като „Просперидад“ ЕООД претендира 35 000 лв., за които дължимата държавна такса е 1400 лв.; „Бендита“ ЕООД - 51 000 лв., за които дължимата държавна такса е 2040 лв.; „Инфинидад“ ЕООД - 9000 лв., за които дължимата държавна такса е 360 лв. „Фуерза“ ЕООД - 57 000 лв., за които дължимата държавна такса е 2280 лв. и „Валентиа“ ЕООД - 48 000 лв., за които дължимата държавна такса е 1920 лв. Съдът се е позовал на практиката на СЕС, ЕСПЧ и ВКС и е приел, че юридическо лице, което иска освобождаване от задължението за внасяне на държавна такса или предоставяне на правна помощ, следва да докаже твърденията си относно своето имуществено състояние, като съда извършва само проверка в публично достъпните регистри за вписаните обстоятелства относно търговеца. Посочил е, че такава проверка е извършена както от първоинстанционния, така и от въззивния съд и е установила, че всички търговски дружества са действащи, не е била подадена молба от собственика на капитала им за наличието на неплатежоспособност или несъстоятелност. В Търговския регистър не са били обявявани редовно годишните финансови отчети. Приел е, че публично обявената информация е недостатъчна, за да се формира извод за невъзможността на всеки от ищците да заплати дължимата от него държавна такса. Същите са търговски дружества, чиято дейност не е прекратена и по правило може да бъде източник на средства за заплащане на държавната такса, дължима за исковото производство. Твърдението на жалбоподателите, че не са в състояние да заплатят съответната дължима държавна такса поради „декапитализация и липса на активи“, не е подкрепено с доказателства. Същевременно фактът, че действащо търговско дружество не притежава налични парични средства за заплащане на държавна такса, сам по себе си не е достатъчен, за да предпостави освобождаване от задължението за внасяне на такса. Предвид правноорганизационната форма на жалбоподателите, която предполага извършване на търговска дейност и реализиране на приходи от такава дейност, не може да се направи извод, че заплащането на такса в посочените конкретни размери, ще съставлява непреодолимо препятствие за тях да постигнат признатата от закона легитимна цел на присъждане на обезщетения за претърпени имуществени вреди. Същевременно не са налице и доказателства, че едноличния собственик на капитала на дружествата също не може да заплати таксата, за да защити интереса на дружествата си, чийто капитал притежава, а косвено - и своя интерес от постигане на благоприятен за дружествата резултат от исковото производство. Жалбоподателите се позовават на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК като считат, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по въпроса: „Следва ли съдът в производство по освобождаване от внасяне на държавна такса да укаже на молителя да уточни твърденията си и да му даде възможност да представи необходимите писмени доказателства или може без да дава такива указания да остави молбата без уважение“. Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не е удостоверено. Тълкуването по определение № 369 от 17.05.2013 г. по ч. т. д. № 2110/2013 г., ТК на ВКС и определение № 270 от 14.06.2016 г. по ч. гр. д. № 1572/2016 г., ІV г. о. на ВКС е неотносимо, доколкото разяснява задълженията на съда при произнасяне по искане за освобождаване от държавна такса, направено от физическо лице. Трайна е практиката на ВКС, че освобождаване от задължението за заплащане на държавна такса на юридическо лице е допустимо по изключение, когато от доказателствата може да се направи извод, че страната не разполага с достатъчно парични средства за заплащане на таксата и не може да ги набави, за да реализира гарантираното й право на достъп до съд, като за юридическите лица-търговци са от значение и финансовите възможности на съдружниците, акционерите или собственика на капитала им да набавят необходите средства за заплащане на държавната такса. Поставеният от жалбоподателите въпрос е насочен единствено към изводите на съда, че не е доказано, че заплащането на такса в посочените конкретни размери, ще съставлява непреодолимо препятствие за търговските дружества да постигнат признатата от закона легитимна цел на присъждане на обезщетения за претърпени имуществени вреди. По делото липсват каквито и да бил твърдения, както и доводи в частната касационна жалба относно изводите на съда, че дори и установената невъзможност на търговските дружества-ищци да заплатят държавната такса по предявения от всяко от тях иск, не е основание за освобождаване от заплащането й, освен ако не се установи, че и едноличния собственик на капитала им не разполага със средства да я заплати. Следователно дори и първият извод на съда да е направен в противоречие с практиката на ВКС (например определение № 1787 от 26.06.2024 г. по ч. т. д. № 1214/2024 г., ІІ т. о. на ВКС), че съдът следва да направи преценка дали представяне на доказателства е необходимо и в този случай да даде указания за представянето им, това не би рефлектирало върху изхода на процесуалноправния спор, доколкото съдът не дължи указания към страната да представи доказателства за обстоятелства, които тя не е твърдяла (в случая за имущественото състояние на едноличния собственик на капитала на търговските дружества-ищци). С оглед изложените съображения Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение