Определение № 3731 от 07.07.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2018/2026 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на П. И. И., представлявана от адв. Т. Т., срещу въззивно решение № 1120/ 16.09.2025 г. по възз. гр. д. № 477/2024 г. на Софийския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 5673/08.11.2023 г. по гр. д. № 9996/2021 г. на Софийски градски съд, с което са отхвърлени предявените от касаторката против ответниците „Аджибадем Сити клиник Университетска многопрофилна болница за активно лечение“ ЕООД, С. С. Х. и Б. Й. К. искове по чл. 49, вр. чл. 45 ЗЗД за заплащане на сумата 2 689 лв. – претърпени имуществени вреди (разходи за медицинско изделие и болничен престой); и за сумата 97 311 лв. - обезщетение за неимуществени вреди от неправомерно медицинско поведение, ведно със законната лихва върху сумата от 14.05.2021 г. до окончателното й изплащане. Решението е постановено при участието на третото лице – помагач „ЗК Лев Инс” АД на страната на ответника „Аджибадем Сити клиник Университетска многопрофилна болница за активно лечение“ ЕООД. В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на въззивното решение, поради допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението си жалбоподателката поддържа, че касационният контрол следва да се допусне на основание чл.280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по въпроса за задължението на въззивния съд да разгледа всички относими доказателства и да обсъди всички наведени от страните доводи и аргументи. Поддържа се и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК - очевидна неправилност на въззивното решение. От ответните страни по жалбата писмени отговори са подали „Аджибадем Сити клиник Университетска многопрофилна болница за активно лечение“ ЕООД и С. С. Х., в които са изложени доводи за липса на основания за допускане на касационния контрол и за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд в настоящия си състав намира, че касационната жалба е процесуално недопустима за разглеждане в частта, имаща за предмет въззивното решение по иска за обезщетяване на имуществени вреди. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК не подлежат на касационно обжалване решенията на въззивните съдилища, постановени по искове с цена до 5 000 лв. В случая, цената на иска за имуществени вреди е в размер на 2 689 лв. (общо), поради което в тази си част касационната жалба е процесуално недопустима и следва да се остави без разглеждане. В останалата част касационната жалба е допустима. По предпоставките за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното: Въззивният съд е приел за установено, че на 13.05.2021 г. ищцата П. И. е постъпила в „Аджибадем Сити Клиник УМБАЛ“ ЕООД за извършване на гастрофиброскопия и колоноскопия, които били направени на 14.05.2021 г. Второто изследване било необходимо, предвид оплакванията на И. за наличие на кървене при дефекация, които обстоятелства са отразени в приложения по делото амбулаторен лист № 552/13.05.2021 г., подписан от ищцата и ответника д-р С. Х.. В същия като анамнеза, снета по данни от пациентката, са описани ректорагия (кървене от правото черво) и болки и тежест в епигастриума. При провеждане на колоноскопията е настъпила перфорация на стената на дебелото черво, поради което пациентката незабавно е била транспортирана в „Аджибадем Сити Клиник УМБАЛ Токуда“ ЕООД за спешна хоспитализация в хирургична клиника. На същия ден следобед (14.05.2021 г.) под обща анестезия на И. е проведена колоноскопия по спешност, при която е установен перфорационен отвор с диаметър около 16-18 мм, който е затворен с OTSC-клип. По делото са представени информирано съгласие на пациентката П.И. от 14.05.2021 г., в което същата е посочила, че е запозната с изследването колонофиброскопия/сигмоизоскопия; че при извършване на същото може да настъпи перфорация (пробив) на дебелото черво към коремната кухина до 0,2 - 0,4 % от изследваните пациенти, както и други усложнения; декларация за вземане на кръв, за преливане на кръв и общоболнично информирано съгласие. След анализ и обсъждане на събраните по делото писмени и гласни доказателства, както и на заключенията на съдебно-медицинските експертизи, въззивният съд е приел, че не се установява извършените на ищцата изследвания, консултации, лечение и други медицински дейности да се намират в противоречие с утвърдените от медицинската наука и практика методи и технологии, с медицинските стандарти, утвърдени по реда на чл. 6, ал. 1 ЗЛЗ и Правилата за добра медицинска практика, с основните принципи на правото на медицинска помощ - своевременност, достатъчност и качество на медицинската помощ, в резултат на което да е причинено увреждане. Посочено е, че и при двете медицински манипулации съществува възможност да настъпи перфорация на дебелото черво, за което пациентката е била уведомена в подписаното от нея информирано съгласие. Според вещото лице д-р П., до перфорация може да се стигне по най-различни причини - соноидален ъгъл, повишено налягане, нарушение в обмяната на веществата, генетични особености на организма, свързани със синтеза на еластин, фибрин и други белтъци, които водят до нарушаване в резистентността на чревната стена, като тя не е толкова устойчива. Вещите лица проф. д-р К. и д-р П. са посочили, че провежданото от ищцата лечебно гладуване също може да доведе до гастроинтестинални смущения, до по-слаба устойчивост на чревната система и повишен риск от перфорации. При диетите настъпва белтъчен глад и за да си набави организмът белтъци, той започва да разгражда и трансформира собствените си мазнини, въглехидрати и белтъци. Може да се промени структурата на стената на дебелото черво, което да се отрази на нейната дебелина. Промяната в белтъчния и липидния състав на стената води до нарушение на чревната моторика, до намаляване на здравината на чревната стена, която става по-малко резистентна на предходното чревно почистване и последващото раздуване на червото по време на изследването. Никое от медицинските заключения не установява връзка между конкретни лекарски действия и увреждането (перфорация на дебелото черво), като всички експертизи сочат, че са спазени медицинските стандарти при извършване на манипулациите. Перфорацията на дебелото черво, независимо дали диагностична или интервенционална, е усложнение със съответната честота, в рамките на рисковете от усложнения при извършването на инвазивна процедура - кървене или перфорация. В тази връзка е изяснено, че е възможна спонтанна перфорация на червото дори само от раздуване на същото с газ и повишаване на налягането. В историята на заболяването и в епикризата, издадени от ответното лечебно заведение, е отбелязано, че при достигане до ниво ректосигмоидален ъгъл, при вкарване на въздух се наблюдава спонтанно перфорационен дефект, без данни за кървене. Според експертите, липсват данни за рискови фактори при ищцата, свързани с възможност за перфорацията, като не се установява и перфорацията да е настъпила вследствие неправилно проведено изследване от медицинските лица. Усложнението при пациентката е възникнало по време на самото изследване и се включва в процента на възможен риск. Маневрите, извършени и описани в ендоскопския протокол, са рутинни, няма провеждани интервенционални процедури, перфорацията е установена своевременно. Ищцата не е претърпяла оперативно лечение. Спазен е медицинския стандарт по гастроентерология, утвърден с Наредба № 7/18.06.2018 г., издадена от министъра на здравеопазването, както и няма нарушение на „Правилата за добра медицинска практика по гастроентерология на лекарите - гастроентеролози в РБ“. При тези данни въззивният съд е направил извод, че ищцата, чиято е доказателствената тежест, не е установила при условията на пълно и главно доказване да е налице неизпълнение на професионалните задължения на лекарите от ответната болница при извършване на процесните изследвания, лечението и другите медицински дейности. Не е доказано неправомерно поведение на медицинските лица, което да противоречи на утвърдените от медицинската наука и практика методи и технологии, с медицинските стандарти, регламентирани по чл. 6, ал. 1 ЗЛЗ и Правилата за добра медицинска практика, с основните принципи на правото на медицинска помощ - своевременност, достатъчност и качество на медицинската помощ, в резултат на което да е причинено непозволено увреждане. Няма данни, които безспорно да сочат за допуснати от ответниците нарушения при извършването на медицинската дейност. В заключение въззивният съд е приел, че липсата на противоправно поведение и причинна връзка между него и претендираните от ищцата вреди обуславя извод за неоснователност на исковете по чл. 49, вр. с чл. 45 ЗЗД за заплащане на обезщетения за неимуществени и имуществени вреди. При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, Върховният касационен съд в настоящия си състав намира, че не са налице поддържаните от жалбоподателката предпоставки за допускане на касационното обжалване. Поставеният процесуален въпрос касае задължението на съда да обсъди всички събрани за спора доказателства и доводите на страните. По този въпрос съдебната практика е трайно установена, че съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. Той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право и да обсъди в мотивите на решението си доказателствата, въз основа на които намира някои от тези факти за установени, а други за неосъществили се. Доколкото въззивният съд е инстанция по съществото на спора, той следва да осъществи същата дейност като първата инстанция, а именно – да определи приложимия закон и с оглед на него да прецени основателността на предявения иск, като изходи от фактическите твърдения на страните и относимите към спора факти, да прецени дали тези факти са доказани и да подведе установеното фактическо положение под приложимата правна норма. За да даде защита и санкция на спорните права, съдът е длъжен в мотивите на решението си да изложи фактическите си и правни изводи след обсъждане в тяхната съвкупност на всички доводи на страните и на всички релевантни за спора доказателства, които са били събрани по делото (вж. – т. 1 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК, решение № 86/06.07.2020 г. по т. д. № 761/2019 г., II т. о., решение № 92/06.11.2019 г. по т. д. № 2100/2018 г., І т. о., решение № 187/07.07.2016 г. по гр. д. № 1332/2015 г., IV г. о. и цитираните в него). В обжалваното решение въззивният съд е изпълнил процесуалните си задължения по чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК - изложил е собствени ясни и последователни решаващи мотиви, в които е определил предмета на спора, обсъдил е доводите на страните, извършил е подробен анализ и оценка на всички събрани по делото доказателства, като мотивирано е посочил кои от тях и защо кредитира и кои не цени. Обстоятелството, че касаторката не е съгласна с анализа и оценката на доказателствата, респ. с крайния резултат по спора, съставляват доводи за евентуално допуснати процесуални нарушения и за необоснованост на съдебния акт, които не се проверяват в производството по чл. 288 ГПК. Разрешаването на обуславящия изхода на спора правен въпрос в съответствие с установената съдебна практика, за която касаторката не е изложила аргументация за необходимост от промяна или осъвременяване на тълкуването й (вж. - т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК), изключва приложението на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за селектиране на жалбата. Основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК - очевидна неправилност на въззивното решение - също не се установява. Във фазата по селектиране на касационните жалби Върховният касационен съд не може да извършва анализ на осъществените процесуални действия от съда и страните, нито да преценява събраните доказателства и тяхното съдържание. Очевидната неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК е такава квалифицирана форма на неправилност на съдебния акт, която трябва да може да бъде установена пряко от съдържанието на самото решение, без то да се подлага на допълнителна проверка. В случая, аргументацията на жалбоподателката не съдържа доводи за наличие на такъв тежък порок на решението, който да може да се установи пряко от самото него, нито въпросът в изложението има обуславящ селектирането на жалбата характер. Поради това, обжалваният акт не може да бъде разглеждан като очевидно неправилен. На ответниците по касация не се следва присъждане на разноски за производството пред ВКС, тъй като такива искания не се съдържат в представените писмени отговори. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение