Определение № 1861 от 17.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4600/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх.№ 8346/31.08.2023г., подадена от „Енерго-Про Продажби“ АД, чрез пълномощника юрк. И. Ч., против решение № 361 от 13.07.2023г., постановено по въззивно гр.дело № 126/2023г. на Великотърновския окръжен съд. Решението се обжалва в частта, с която е потвърдено решение № 186/22.11.2022г. по гр. дело № 465/2022г. на Районен съд-Свищов, за осъждане на касатора да плати, на основание чл.92 ЗЗД във вр. с чл.34 от ОУ на ДПЕЕ, на Д. Х. Г. сумата 12 240 лева-договорна неустойка за продължително и неправомерно прекъсване на електроснабдяването по вина на ответника за обект в [населено място], общ.Е. за периода от 00,00 часа на 29.09.2021г. до 24,00 часа на 31.07.2022г., ведно със законната лихва, считано от 18.07.2022г. до окончателното плащане. В касационната жалба се поддържа, че в обжалваната част решението е неправилно, поради допуснати съществени процесуални нарушения, необоснованост и нарушения на материалния закон-основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Навеждат се оплаквания, че въззивната инстанция неправилно е квалифицирала спорното право; неправилно е интерпретирала установените по делото факти, а приложимите разпоредби на закона е тълкувала погрешно. Ответникът по касационната жалба – Д. Х. Г., чрез процесуален представител, в писмен отговор излага съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в атакуваната част и за неоснователност на жалбата. Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК и е процесуално допустима. В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поддържа, че са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.3 ГПК. Сочи, че решението в обжалваната част противоречи на решение № 60229/06.01.2023г. по гр.д.№140/2021г. на ІV ГО и на решение № 50176/19.04.2023г. по гр.д.№ 4249/2021г. на ІІІ ГО във връзка със задължението на съда да определи вярната правна квалификация на иска и относно различията в отговорността на електроразпределителното дружество и крайния доставчик на ел.енергия. Формулира въпрос: Дължи ли доставчикът на ел.енергия договорна неустойка, когато е установено, че прекъсването на електрозахранването на обекта е извършено от съответния оператор на разпределителната мрежа не по предвидените в ЗЕ основания, в нарушение на законовите и/или договорни задължения. Не на последно място според касатора решението на окръжния съд е очевидно неправилно-основание по чл. 280, ал.2, предл.3 ГПК. Върховният касационен състав на Четвърто гражданско отделение, като взе предвид данните по делото, намира по предварителните въпроси за допустимост на касационното обжалване следното: Предявен е осъдителен иск, квалифициран от инстанциите по същество като такъв по чл. 92 ЗЗД във вр. с чл. 34, ал.1 от ОУ на ДПЕЕ на „Енерго-Про продажби” АД, за осъждане на „Енерго-Про продажби” АД да плати на ищцата сумата 12 240 лева-неустойка за продължително и нерегламентирано прекъсване на снабдяването с ел.енергия за периода от 29.09.2021г. до 31.07.2022г. в имота й в [населено място], общ.Е.. От фактическа страна е прието за установено, че Д. Г., като собственик на недвижим имот в [населено място] - ПИ заедно с построените в него сгради, е потребител на ел. енергия и титуляр на партида при ответника с абонатен № [ЕГН] и кл.№ [ЕГН]; снабдяването с ел.енергия в имота е преустановено на 18.01.2021г. и към процесния период (от 29.09.2021г. до 31.07.2022г.) електричество в обекта не е имало; на 26.08.2021г. ищцата уведомила ответника за липсата на електричество. С влязло в сила на 01.07.2022г. решение № 258/01.07.2022г. по гр.д.№ 258/2021г. на ОС-Велико Търново, ответното дружество е осъдено да възстанови ел.енергията в имота на ищцата. На 15.08.2022г. електроснабдяването е възстановено. Според отразеното в констативен протокол №5530030/18.01.2021г., констативен протокол № 5037301/ 31.08.2021г. на „Електроразпределение- Север“ АД и писмо с изх. № 5864096/17.09.2021г. от „Енерго- Про Продажби“ АД в отговор на жалба на ищцата от 25.08.2021г., електрозахранването е прекъснато с цел обезопасяване на обекта и предотвратяване на пожар, поради необитаемост на къщата и опасност от късо съединение. За да уважи предявения иск по чл. 92 ЗЗД във вр. с чл. 34, ал.1 от ОУ на ДПЕЕ, въззивният съд е приел, че по делото е останала недоказана причината за прекъсване на електрозахранването в обекта на ищцата, доколкото представените от ответника констативни протоколи и писмо не обвързват с доказателствена достоверност съда и неподписалата тези документи страна-чл.180 ГПК. Посочил е, че ищецът в качеството му потребител на енергийни услуги не е поискал да бъде прекъсвано електроснабдяването по реда на чл.22, т.3 от ОУ на ДПЕЕ; липсват доказателства за наличие на обективни причини, поради които продажбата на ел. енергия за потребителя е станала невъзможна; прекъсването на електроснабдяването не е последица на упражнено от крайният снабдител право, поради неизпълнение в срок на основното задължение на клиента да заплати дължимата сума(цената) за доставеното количество ел.енергия (такова няма, тъй като не е имало отчет на потребление от 2014г.) или някое друго задължение; не е доказано от ответника, че прекъсването на електроподаването е било извършено за предотвратяване на непосредствена опасност за здравето и сигурността на хора или съоръжения в хипотезата на чл.122, ал.2, т.1 от ЗЕ. Фактът на преустановеното снабдяване с електрическа енергия извън всякаква разумна продължителност и противно на изявената от ищеца воля да бъде възстановено, е показател според съда за нарушение на правото да му бъде доставяна непрекъснато, за да я закупува от ответното дружество. Съдът се е позовал на разпоребдите на ЗЕ и е приел, че крайният снабдител-доставчик на ел.енергия, е освободен от отговорност за вреди към потребителя по смисъла на чл.122, ал.4 от ЗЕ, когато преустановяването на преноса на ел.енергия без предварително известие бъде извършено от оператора на разпределителната мрежа, на основание чл.122, ал.2, т.1 от ЗЕ, единствено в случаите, в които действително съществува непосредствена, т.е. реална, а не евентуална, предполагаема в бъдещето опасност за здравето и сигурността на хора или съоръжения и само за времето, необходимо за предотвратяването й. Съдът е съобразил, че ответното дружество е осъдено да възстанови електроснабдяването в имота на ищцата с влязло в сила решение, а фактът на невъзстановеното повече от 24 часа след полученото уведомление за прекъсването му, снабдяване с електрическа енергия, без да е налице правно оправдана причина за това, попада в хипотезата на чл.34, ал.1 от ОУ на ДПЕЕ и поражда правото на ищцата да иска заплащане на обезщетение в размер 30 лева и по 20 лева за всеки следващ период от 12 часа без осигурена електрическа енергия. Обезщетението несъмнено представлява неустойка като форма на договорна отговорност по смисъла на чл.92, ал.1 от ЗЗД, предвидена като средство за компенсация на възможни евентуални вреди от неизпълнението, без ищецът - потребител да трябва да ги доказва. По изложените съображения искът е намерен за доказан по своето основание, а размерът му е определен съобразно начина, предвиден в приложимата клауза на ОУ на ДПЕЕ. Върховният касационен съд намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в атакуваната част. Поставеният въпрос не отговарят на общата предпоставка по чл. 280, ал.1 ГПК за достъп до касация. Въпросът е свързан с поддържаната в производството защитна теза на ответното дружесство, сега касатор, че релевантно за спора относно дължимостта на неустойката по чл. 34 от ОУ на ДПЕЕ е кое дружество е преустановило електроподаването в обекта на ищцата-оператора на разпределителната мрежа или крайният доставчик. Видно от мотивите на атакуваното решение, въззивният съд не е обсъждал по чия инициатива е прекъснато електрозахранването. Приел е, че не е установена причината за прекъсването, а влязлото в сила съдебно решение, с което ответникът е задължен да възстанови електроподаването в имота на ищцата установява със СПН, че спирането е неправомерно и след като въпреки отправеното на 26.08.2021г. от ищцата искане за възстановяване, ел.захранването не е възстановено, неустойката по чл.34 от ОУ се дължи. Отделно от това е налице съдебна практика, постановена по идентични случаи, според която неустойката при прекъсване на захранването по чл. 34 от ОУ се дължи когато клиент остане без електрическа енергия по вина на „Енерго-Про Продажби” за повече от 24 часа след получаване на уведомление от потребителя. Отговорността на дружеството е изключена в хипотезите на чл.122 ЗЕ, когато захранването е преустановено поради настъпване на някое от посочените в него обстоятелства, не по вина на доставчика и когато електроснабдяването на имота на потребителя е прекъснато на основание чл.20, ал.1 от ОУ и чл.123 от ЗЕ, при установено задължение на потребителя за заплащане на стойността на доставена му електроенергия и незаплащането й в течение на периода, през който е било прекъснато електроснабдяването на имота му, след изпълнение на предвидената в ОУ процедура. Предвид това съдебната практика приема, че неустойката по чл. 34 от ОУ се дължи винаги, когато потребител остане без електрическа енергия за повече от 24 часа по вина на електроразпределителното дружество, което може да се дължи както на невъзстановяване на захранването след отстраняване на повреда, така и на прекъсването му без основание. Въззивният съд не се е отклонил от тази практика, поради което не е налице основанието на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Наличието на съдебна практика по приложението на чл.92 ЗЗД във вр. с чл.34 от ОУ на ДПЕЕ от една страна и липсата на аргументация за необходимост от нейната промяна или осъвременяване от друга, налагат извода, че не е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Не е налице и самостоятелното основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. От съдържанието на обжалвания въззивен акт не се установява превратно прилагане на закона (в неговия обратен смисъл) или особено груби нарушения на правилата на формалната логика, за да може решението да се квалифицира като очевидно неправилно по смисъла на цитираната разпоредба. По изложените съображения решението на ОС-В.Търново в обжалваната част не следва да се допуска до касационно обжалване. При този изход на делото, на основание чл.38, ал. 2 ЗАдв на адв. К. Г.Т.-процесуален представител на Д. Г. -ответник по касация, следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение за безплатно процесуално представителство пред ВКС в размер 800 лева, определено според фактическата и правна сложност на делото и осъществения обем на адвокатска защита. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на ІV ГО