Определение № 1254 от 14.05.2024 г. на ВКС по т. д. № 651/2023 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от ответника в производството Д. Т. Д., ЕГН: [ЕГН] срещу въззивно решение № 454 от 02.11.2022 г., постановено от Апелативен съд – Пловдив по в.т.д. № 393 по описа на съда за 2022 г., с което е потвърдено първоинстанционно решение № 260097, постановено от Окръжен съд - Хасково по т.д. № 116 по описа на съда за 2020 г., с което на свой ред на основание чл. 286 и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД е осъден касатора, в качеството му на земеделски производител, да заплати на „КОИН КОНСУЛТ“ ООД, ЕИК:[ЕИК] главница в размер на 78238.92 лв. - дължимо възнаграждение по консултантски договор от 08.05.2015 г., вземането за което е прехвърлено с договор за цесия от 11.02.2020 г. на ищеца „КОИН КОНСУЛТ“ ООД от цедента „ОМЕГА ГРУП КОНСУЛТИНГ“ ЕООД - страна-изпълнител /консултант/ по консултантския договор, както и лихва за забава върху главницата в размер на 35431.74 лв. за периода 10.01.2016 г. до 26.06.2020 г., със законните последици по отношение на разноските в производството.

В касационната жалба се излагат оплаквания за недопустимост, както и за неправилност на въззивното решение, поради противоречие с материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост.

Иска се допускане на касационно обжалване на въззивното решение, обезсилването му като недопустимо и прекратяване на производството по делото, след връщането на исковата молба, при условията на евентуалност - отмяната на въззивното решение като неправилно и по същество – отхвърлянето на предявените срещу касатора искове, претендират се разноски за трите съдебни инстанции.

По отношение на претендираната недопустимост на решението се излага, че това е така, доколкото договорът за цесия, с който процесното вземане е прехвърлено на ищеца е нищожен, поради нищожен предмет, алтернативно – поради нееквивалентност на престациите по него, което води до противоречието му с добрите нрави, което според касатора и в двата случа я води до недопустимост както на иска, така и на постановеното по него решение. Отново като основание за недопустимост на решението се заявява предявяването на иска, по което същото е постановено, от лице без правен интерес - твърдение, базирано на несъобщаване на цесията, легитимираща ищеца, от цедента, на длъжника по цедираното вземане – касатора.

По отношение претендираната неправилност на решението в частта ѝ досежно допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, се поддържа променена правна квалификация от страна на въззивния съд /различна от възприетата от първоинстанционния съд такава/, при неизпълнение от страна на съда на задължението му да даде указания на страните за разпределяне на доказателствената тежест, което според касатора е нарушило правото му на защита. В същата част от жалбата се оспорва възприетата от съда недопустимост на свидетелски показания за установяване твърдяна от касатора промяна на процесния консултантски договор в частта му за начина на плащане на възнаграждението по същия /вместо уговореното писмено в договора плащане по банков път и по конкретна банкова сметка – в брой/, както и за извършените плащания по същия, отново в брой /в какъвто смисъл по-натам в жалбата се поддържа и необоснованост на въззивното решение/. Все в изложената насока се твърди, че съдът не е обсъдил твърдение на касатора, че забраната на чл. 164, ал. 1, т. 5 от ГПК се отнася само за формални договори, какъвто процесният не е. Оспорват се изводите на съда в насока на това, че в случая не била осъществена хипотезата на чл. 164, ал. 2 от ГПК, като се поддържа, че противно на приетото от съда, по делото не било налице изрично противопоставяне от ответника за изслушването на исканите от касатора свидетели. Излагат се подробни съображения за нарушаване от съда на задължението му да обсъди всички относими към делото възражения на ответника – както вече изложеното по отношение на чл. 164, ал. 1, т. 5 от ГПК, така и такива, основани на разпоредбата на чл. 75, ал. 1, предл. 2 от ЗЗД и базирани на твърдения за безспорно установена, според обстоятелствата, легитимация на трето лице /майката на едноличния собственик на капитала на дружеството – изпълнител по договора и цедент по договора за цесия с ищеца/, на което касаторът твърди да е платил по банков път, част от дължимото по процесния договор, процесно възнаграждение. Претендира се необсъждане на всички доказателства по делото, в частност – заключение на ВЛ по ССЕ, установяващо, че при праводателя на ищеца, процесното вземане – както възнаграждение, така и ДДС, не е осчетоводено, която липса на осчетоводяване водела и до нищожност на договора за цесия между изпълнителя по договора и ищеца, поради невъзможен предмет.

Заявява се и провеждане на въззивното производство без участието на конституирано в производството от първоинстанционния съд, трето лице помагач по делото на страната на ответника.

По отношение противоречието с материалния закон се поддържа несъответствие на изводите на съда относно начина за плащане по договора – по банков път и по банкова сметка на дружеството – изпълнител, с действителните, според касатора уговорки между страните, а именно – да се плати част от сумата по процесното възнаграждение в брой, а остатъкът – по банковата сметка на майката на едноличния собственик на капитала и управител на „ОМЕГА ГРУП КОНСУЛТИНГ“ ЕООД, с твърдение, че всичко дължимо и процесно по делото, е надлежно заплатено от касатора, съобразно тези уговорки. Оспорват се изводите на съда за дължимост на ДДС върху процесното възнаграждение с твърдение, че праводателят на ищеца не е издал фактура за претендираното възнаграждение, не е начислил и не е заплатил ДДС върху същото, съответно – такъв данък не се дължи и от касатора.

В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се заявява наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК. Поставят се въпросите:

1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства? По отношение на същия въпрос се поддържа наличието на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК – противоречие на въззивното решение практиката на ВКС, както следва: ППВС № 1/53 г., ППВС № 7/65 г., ППВС № 1/85 г., Тълкувателно решение № 1/2001 г. по гр.д. № 1/2000 г. на ОСГК, решение № 212/01.02.2012 г. по т.д. № 1106/2010 г. на Второ т.о. на ВКС, решение № 17/23.07.2014 г. по т.д. № 811/2012 г. на Второ т.о. на ВКС, решение № 111/03.11.2015 г. по т.д. № 1544/2014 г. на Второ т.о. на ВКС, решение № 136/06.11.2015 г. по т.д. № 2483/2014 г. на Второ т.о. на ВКС, решение № 180/11.01.2016 г. по т.д. № 1618/2014 г. на Второ т.о. на ВКС, решение № 94/13.09.2016 г. по т.д. № 3768/2014 г. на Второ т.о. на ВКС, решение № 161/04.10.2016 г. по т.д. № 2220/2015 г. на Второ т.о. на ВКС, решение № 222/27.03.2018 г. по т.д. № 505/2017 г. на Второ т.о. на ВКС. В изложената насока се поддържат оплакванията в касационната жалба относно необсъждане на доводи на касатора по приложението на чл. 164 от ГПК и чл. 75 от ЗЗД, твърденията, че приложеният по делото анекс към договор за цесия е създаден за нуждите на процеса, не е осчетоводен и цената по него не е платена, откъдето се извеждат твърдения за нищожност на самата цесия, поради противоречие с добрите нрави. Твърди се необсъждане на всички доказателства по делото, за което според касатора съдът дължи подробни мотиви, каквито липсват.

2. Задължително ли е участието на третото лице помагач във въззивната инстанция, когато първоинстанционното производство е постановено при участието на такова лице? По този въпрос се поддържа наличието на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като общо се заявява, че въззивният съд не е конституирал като страна в производството, конституирано в първоинстанционното такова трето лице помагач – „ОМЕГА ГРУП КОНСУЛТИНГ“ ЕООД.

3. Длъжен ли е въззивният съд, когато установи, че дадената от първата инстанция квалификация на предявения иск е неправилна, да даде указания относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест и укаже на страната необходимостта да ангажира съответни доказателства? По този въпрос се твърди наличието на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК – противоречие с ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 300/14.10.2014 г. по гр.д. № 1442/2014 г. на ВКС и решение № 212/18. 02. 2021 г. по гр.д. № 895/2020 г. на ВКС, Четвърто г.о.

4. В случай, че се установи, че договорът за цесия е недействителен/нищожен, то цесионерът притежава ли легитимация да заведе иск за плащане срещу длъжника? По този въпрос се поддържа наличието на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК с твърдения, че ищецът не притежава легитимация да води исковете, поради нищожност на договора за цесия, по силата на който са му прехвърлени процесните вземания, поне на две основания – липса на предмет и противоречие с добрите нрави, както и че въпросът е от изключително значение по см. на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, тъй като в случай на нищожна цесия е от изключително значение да бъде установено допустим или недопустим е иска и дали нищожността касае и процесуалната легитимация на ищеца.

5. Нищожен поради нарушение на добрите нрави ли е договор за цесия, при който уговорената цена е в пъти по-ниска от цената на вземането и същата не е платена? Поддържа се наличието на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК с твърдения, че договорът за цесия е нищожен, поради нееквивалентност на престациите по него, анексът, установяващ цената по него е съставен за нуждите на процеса, същата цена не е осчетоводена и платена, а е в интерес на правото да се отговори на въпроса, на който въззивният съд е отговорил неправилно.

6. Погасяването на цедираното вземане преди извършената цесия превръща ли договора за цесия в нищожен поради невъзможен предмет? Поддържа се наличието на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като се оспорва извода на въззивния съд в насока на това, че погасяването на вземането поради плащане не го превръща в невъзможен предмет на договора за цесия, а има отношение към основателността на предявения осъдителен иск за това вземане, и е в интерес на правото да се отговори на въпроса, на който въззивният съд е отговорил неправилно.

7. Допустими ли са свидетелски показания за установяване на изменение на договор за поръчка, сключен в писмена форма? Поддържа се основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК – противоречие с практиката на ВКС, в това число с решение № 155/13.10.2010 г. по т.д. № 1113/2009 г. на ВКС, според която забраната за установяване на договори, в които страната, която иска свидетелите е участвала, както и за тяхното изменение или отменяване със свидетелски показания е относно формалните договори, сключени в писмена форма. Само общо се заявява по отношение на същия въпрос наличието на основанието и по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК с твърдение, че въпросът е от значение за правото.

8. Допустими ли са свидетелски показания за установяване на изпълнение на задължението за плащане по договор за поръчка, сключен в писмена форма? Поддържа се наличието на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК с твърдения, че доколкото договорът за поръчка е неформален, ограниченията на чл. 164, ал. 1, т. 4 от ГПК не следва да се прилагат за него, поради което въпросът, на който въззивният съд е отговорил отрицателно, е изключително важен както за конкретното дело, така и за развитие на правото.

9. Липсата на възражение относно допустимостта на свидетелските показания счита ли се за съгласие по смисъла на чл. 164, ал. 2 ГПК? Поддържа се наличието на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като се оспорва изводът на въззивния съд, че свидетелски показания по чл. 164, ал. 1, т. 4 от ГПК са допустими не при липса на възражения, а при изразено изрично съгласие на страните. Сочи се, че възражения на ищеца срещу искането за допускане на свидетели в случая не са отправени своевременно, ищецът не се е противопоставил по никакъв начин на събирането на тези доказателства, а въпросът е изключително важен както за конкретното дело, така и за развитие на правото.

10. Счита ли се за отказ от свидетел, когато съдът очевидно е възпрепятстван да го призове? Поддържа се наличието на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като се сочи, че въззивният съд погрешно е приел, че касаторът се е отказал от свидетел, а въпросът е изключително важен както за конкретното дело, така и за развитие на правото.

11., 12 и 13 въпроси: Издадената фактура представлява ли недвусмислено признание на задължението и доказва ли неговото съществуване? Дължи ли се ДДС в случай, че вземането не е осчетоводено? Възможно ли е неначислен ДДС да бъде цедиран? По отношение на същите се твърди противоречие с практиката на ВКС – решение № 45/28.03.2014 г. на Първо т.о. на ВКС, определение № 878/06.12.2016 г. по т.д. № 693/2016 г. на ВКС, Второ т.о., решене № 46/06.04.2017 г. по гр.д. № 60140/2016 г. на ВКС, Първо г.о. с твърдения, че в случая на касатора не е издадена фактура за процесното възнаграждение, в която да е начислен ДДС, установено е, че вземането на праводателя на ищеца не е било осчетоводено, следователно не е било включено в дневниците му за продажби, предвид което касаторът счита, че не се дължи и претендирания ДДС, вземането за същия не е могло да бъде цедирано и поради това сключеният договор за цесия следва да бъде обявен за недействителен поне в тази си част.

В писмен отговор ответникът по касация оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване, по същество намира жалбата за неоснователна, претендира разноски.

Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.

За да стигне до крайните си изводи относно основателността на предявените срещу касатора искове въззивният съд е приел в относимата си към оплакванията в касационната жалба и изложението на основания за допускане на касационно обжалване, част от мотивите си към обжалваното решение, че: По своята същност консултантският договор е договор за поръчка, а не договор за изработка, както е прието в мотивите на първоинстанционното решение. Въззивният съд е изложил обаче, че въпреки неточната правна квалификация, следва да се произнесе по същество по въпросите за допустимостта и законосъобразността на първоинстанционното решение, доколкото по делото са установени относимите към спора факти и обстоятелства и има произнасяне по формулираното искане. Според въззивния състав правната квалификация на предявените искове - главен и акцесорен, е чл. 286 от ЗЗД във връзка с чл. 79 и чл. 86 от ЗЗД.

Съдът е приел за установено по делото, че на 08.05.2015 г. между касатора, в качеството му на земеделски производител и като доверител /в договора наречен възложител/ и „ОМЕГА ГРУП КОНСУЛТИНГ“ ЕООД, като довереник /наречен в договора консултант/ е сключен консултантски договор, съгласно който касаторът е възложил изработването срещу възнаграждение на бизнес план, според условията и реда за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ по подмярка 4.1. „Инвестиции в земеделски стопанства“ по Програмата за развитие на селските райони /ПРСР/ за периода 2014-2020 година, с който да кандидатства за подпомагане на проект за реконструкция на обект за отглеждане на животни. По делото е безспорно обстоятелството, че такъв проект е изготвен от консултанта, а данни за това се съдържат и в приложените по делото писмени доказателства, изпратени от ДФ „Земеделие“ с писмо изх. № 02-2600/2425 от 19.05.2021 г., ведно с административната преписка по заявление за подпомагане № 26/04/1/0/03292 от 08.06.2016 г., и заповедта за одобрение, от които доказателства е видно, че касаторът е кандидатствал за безвъзмездна финансова помощ по посочената подмярка по ПРСС с проект за реконструкция на обект за отглеждане на животни именно с проекта, изготвен от консултанта по процесния договор. Към заявлението е приложен консултантският договор от 08.05.2015 г. и изготвената оферта от изпълнителя по него. В тази оферта се съдържат данни за цената на услугата и начините на плащане, които възпроизвеждат клаузите на консултантския договор - чл. 8, ал. 1 и ал. 3. Уговореното с тях е, че възложителят се задължава да заплати на консултанта възнаграждение в размер на 5% от разходите за допустимите инвестиции по проекта в срок до три дни след получаване на съобщение за одобрение на проекта от Разплащателната агенция. В чл. 8, ал. 3 от договора изрично е посочено, че указаните суми са без ДДС. От заповед № 03-РД/3890 от 22.12.2015 г. е видно, че по заявлението на ответника за подпомагане са одобрени разходи в общ размер на 1303980.17 лева /5% от които са 65199,01 лева/. Уведомителното писмо за одобрение до касатора е с изх. № 01-6500/13139 от 30.12.2015 г., като с отговора на исковата молба ответникът не е оспорил връчването му и настъпването на падежа на плащане по консултантския договор на 10.01.2016 г. съгласно чл. 8, ал. 3 от договора.

Според въззивния състав от приетата по делото и неоспорена от страните съдебно счетоводна експертиза се установява, че от счетоводството на консултанта „ОМЕГА ГРУП КОНСУЛТИНГ“ ЕООД /праводател на ищеца по договор за цесия/, не е издадена фактура за вземанията по процесния консултантски договор, липсва и осчетоводяване в сметка „Клиенти“, и осчетоводяване на сумата по фактурата като приход, както и последващото ѝ отразяване в дневниците по ДДС, и справката декларация за съответния данъчен период. Обяснението, дадено на вещото лице за липсата на счетоводно отразяване е, че липсва плащане и уведомяване от касатора за размера на одобрената сума по проекта, което е причината за неиздаването на фактурата.

С договор за прехвърляне на вземане от 11.02.2020 г. „ОМЕГА ГРУП КОНСУЛТИНГ“ ЕООД като цедент е прехвърлило на ищеца „КОИН КОНСУЛТ“ ООД вземанията си в размер на 78238.81 лева към длъжника – касатор по консултантския договор, сключен на 08.05.20215 година, ведно с всичките им принадлежности, в това число акцесорни, всички привилегии и обезпечения. В чл. 1, ал. 2 от договора е посочено, че вземанията се прехвърлят срещу цена, посочена в Приложение № 1, неразделна част от договора. Приложение № 1 към договора за прехвърляне на вземане от 11.02.2020 година е представено от ищеца по искане на ответника /стр. 224 и 225/. В чл. 1 от приложение № 1 е посочено, че вземанията по подписания договор се прехвърлят срещу цена от 50000 лева, платима от цесионера по реда и условията, посочени в него. Уговорен е тридневен срок за плащане от деня на извършено от длъжника плащане /чл. 2 от приложението/. От приетата по делото съдебно счетоводна експертиза се установява, че договорът за прехвърляне на вземане от 11.02.2020 година не е намерил счетоводно отразяване при цедента „ОМЕГА ГРУП КОНСУЛТИНГ“ ЕООД, но е отразен счетоводно в регистрите и сметките на цесионера „КОИН КОНСУЛТ“ ООД, като взетите при това счетоводни операции са правилни от гледна точка на нормативната уредба, регламентираща осчетоводяването на взаимоотношенията по повод на договор за цесия.

Въз основа на така установената по делото фактическа обстановка, въззивният съд е приел от правна страна, че с оглед характера на предявените искове, възраженията на ответника, касаещи действителността на договора за цесия са такива, свързани с материалноправната легитимация на ищеца и имат отношение към основателността, а не към допустимостта на предявения иск.

Въззивният съд е намерил за неоснователни доводите за нищожност на договора за цесия на основание чл. 26, ал. 1, предложение последно от ЗЗД - поради противоречието му с добрите нрави, като е посочил, че в случая става дума за договор, сключен при условията на договорна свобода между страните по въпроса за цената, позволяваща им да направят конкретна преценка относно потребността от насрещните престации и тяхната взаимна еквивалентност. В съдебната практика на ВКС се приема, че неравностойността на насрещните престации би следвало да е такава, че практически да е сведена до липса на престация, за да се приеме нищожност на сделката поради противоречието ѝ с добрите нрави /пр. решение № 452 от 25.06.2010 г. по гр. дело № 4277/2008 година на I г.о. на ВКС/. В случая от значение за преценката на съда, че не са накърнени добрите нрави е фактът, че заплатената цена не е явно неизгодна за цедента, доколкото той получава приблизително 5/8 от стойността на прехвърленото вземане, без изтеклите лихви. Освен това следва да се съобрази и обстоятелството, че са необходими правни и фактически действия по страна на цесионера по събиране на вземането, предмет на договора за цесия, поради което придобиването на това вземане на цена, равна на неговата стойност би било неоправдано за него.

Според въззивния състав въпросът за това дали е вземането по консултантския договор е било погасено или не към момента на сключване на договора за цесия от 11.02.2020 г. също е въпрос на основателност на предявения иск, а не на неговата допустимост. Жалбоподателят поддържа нищожност на договора за цесия на основание чл. 26 ал. 2 от ЗЗД - поради невъзможен предмет. Доводите, които излага обаче, са свързани с това, че е изпълнил задълженията си за заплащане на цената по консултантския договор преди сключването на договора за цесия. Става дума за погасяване или не на вземането по договора за цесия поради плащане, а не за нищожност поради невъзможен предмет. Предметът на договора за цесия е конкретизиран в чл. 1, ал. 1 - посочен е размерът на вземането, което се прехвърля и договорът, от който то е възникнало. Погасяването на вземането поради плащане не го превръща в невъзможен предмет на договора за цесия, а има отношение към основателността на предявения осъдителен иск за това вземане. Според съда всеки договор за цесия, с който се прехвърля парично вземане, определено по страни и размер, има възможен предмет, а ако цедентът не е титуляр на прехвърляното вземане, то договорът само не поражда транслативния ефект, към който е насочен. Съгласно чл. 100, ал. 1 от ЗЗД, ако прехвърлянето е възмездно, кредиторът отговоря за съществуването на вземането, следователно дори и да не съществува вземането, договорът за цесия е валиден и поражда облигационно правоотношение между страните, а цедентът ще отговаря за неизпълнението на договорното си задължение.

Неоснователни са, според въззивния състав също и доводите за липса на процесуална легитимация на ищеца за предявяването на иска срещу касатора поради това, че цесията не е съобщена на последния от цедента, съгласно изискването на чл. 99, ал. 3 от ЗЗД. Според съда по делото са представени уведомление за прехвърляне на вземане, адресирано до касатора, подписано от управителя на цедента, на дата 11.02.2020 г. /стр. 42/, както и покана за плащане от 24.02.2020 г., подписана от юрисконсулт, като представител на цесионера – ищец, в която се съдържат подробни данни да договора за цесия от 11.02.2020 година, за размера и за основанието на вземането, предмет на този договор и покана за плащане /стр. 41/. Представена е и разписка /стр. 44/, от която е видно, че на 26.02.2020 г. на касатора е връчена лично пратка, изпратена от името на посочения юрисконсулт на цесионера, а връчването на пратката на получателя на 26.02.2020 година се установява и от справката за нейното движение. Съдът е изложил, че по делото не е опровергано твърдението на ответника - касатор, че тази пратка е съдържала само поканата за плащане от ищеца - цесионер, но не е съдържала уведомлението за цесията, подписано от представителя на цедента. Според съда обаче дори да се приеме, че на ответника не е връчено уведомление от цедента с пратката от 26.02.2020 г., изпратена от пълномощник на ищеца, такова му е връчено ведно с преписа от исковата молба. По въпроса притежава ли цесионерът активна процесуална легитимация да заведе дело срещу длъжника, когато цесията не му е съобщена по законоустановения ред до датата на подаване на исковата молба, е налице непротиворечива съдебна практика на ВКС - решение № 78/09.07.2014 година по т.д. № 2352/2013 година на II т.о. на ВКС; решение № 3/16.04.2014 година по т.д. № 1711/2013 година на I т.о. на ВКС/ в смисъл, че цесията следва да се счете за надлежно съобщена на длъжника и тогава, когато изходящото от цедента уведомление е връчено на длъжника като приложение към исковата молба, с която новият кредитор е предявил иска си за изпълнение на цедираното вземане. Изходящото от цедента уведомление, приложено към исковата молба на цесионера и достигнало до длъжника с нея, съставлява надлежно съобщаване на цесията, съгласно чл. 99, ал. 3, пр. 1 ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД.

По изложените съображения въззивният съд е намерил, че предявеният иск е допустим. По основателността му съдът е изложил, че в процесния договор, съставен в писмена форма на 08.05.2015 г., в чл. 8, ал. 4 изрично е предвидено, че плащанията на дължимото възнаграждение по договора ще се извършва по банков път по посочена в договора банкова сметка на консултанта. Между страните по делото е безспорен фактът, че плащане на суми като възнаграждение по консултантския договор по посочената в договора банкова сметка не е извършвано от ответника. Спорен е въпросът изменен ли е консултантският договор в частта за начина на плащане на възнаграждението, респ. договорен ли е друг, различен от посочения в договора начин, какъв е той и платено ли е дължимото възнаграждение от ответника. В отговора на исковата молба касаторът твърди, че в проведен разговор между него и управителя на „ОМЕГА ГРУП КОНСУЛТИНГ“ ЕООД е постигнато съгласие плащанията да се осъществяват в брой. След това ответникът заплатил договореното възнаграждение в брой, чрез управителя на дружеството, в присъствието на други лица – земеделски производители, двама от които са разпитани по делото като свидетели, и чрез различни по размер плащания, извършени на няколко пъти през 2016 година. Твърди се също, че отново след уговорка с управителя на „ОМЕГА ГРУП КОНСУЛТИНГ“ ЕООД касаторът продължил да изплаща сумите по консултантския договор по банков път в началото на 2017 година, по банковата сметка на майката на управителя - А. Ш., като първият превод бил на 09.02.2017 година в размер на 2000 лева, а вторият - на 08.08.2017 година - 5000 лева. Твърди се, че със заплащането по този начин на сумата от 63000 лева ответникът е заплатил задължението си по консултантския договор на изпълнителя. С отговора на исковата молба касаторът е направил искане да бъдат допуснати при режим на довеждане трима свидетели, с показанията на които да бъде доказано надлежно изпълнение на задълженията му по консултантския договор от 08.05.2015 г. Поискано е допускането като свидетел и на А. Ш. за установяване на целта на получените от нея суми, превеждани от касатора. Същите искания са възпроизведени и конкретизирани и в отговора на допълнителната искова молба, и в молби на ответника, подадени с вх. № 262642/18.03.2021 година и вх. № 262688/19.03.2021 година, във връзка с насроченото по делото първо открито съдебно заседание на 29.03.2021 година. В това съдебно заседание съдът се е произнесъл с определение по допускане на поисканите от страните доказателства, допуснал е и поисканите трима свидетели на ответника, като изрично в мотивите си е посочил, че свидетелите няма да установяват наличието или не на правоотношения или договор, а само факта на предаване на определени суми, които съдът ще преценява наред с останалите доказателства. Преди произнасянето на това определение процесуалният представител на ищеца е направил изрично изявление, че възразява срещу събирането на гласни доказателства за установяване на плащания по процесния договор с оглед наличието на писмен договор с уговорка за плащане по банков път, както и със съществуващата законова забрана за установяване на договори на стойност над 5000 лева и за извършване на плащания по договори на стойност над 10 000 лева. /Възражение срещу допускането, при забраните на чл. 164, ал. 1 и условията на чл. 164, ал. 2 от ГПК, на свидетели за установяването на сочените от касатора обстоятелства, ведно с оспорване на твърденията на касатора за заплащането на процесното възнаграждение в брой, е нарочно релевирано и от конституираното по делото като трето лице помагач „ОМЕГА ГРУП КОНСУЛТИНГ“ ЕООД в отговора му на исковата молба – л. 164 от първоинстанционното производство – бел. на докладчика в касационната инстанция./

Съобразявайки така извършените процесуални действия, въззивният съд е намерил за неоснователен доводът във въззивната жалба, че свидетелите са допуснати, за да установят изменението на консултантския договор, касаещо начина на погасяване на задължението и постигането на съгласие това да става с плащане на ръка, а не по посочената банкова сметка. Свидетелите не са искани от ответника за установяване изменението на договора и не са допуснати от съда за тези обстоятелства.

Що се отнася до твърдението на жалбоподателя, че ищецът не се е противопоставил на искането за събиране на гласни доказателства, свързани с изпълнението на договора чрез плащане на ръка, както и с постигнати уговорки за неговото изменение своевременно, в преклузивния срок, въззивният съд е приел същото за неоснователно, като е посочил, че такова възражение е направено в съдебното заседание, в което е постановено определението за допускане на свидетелите и е съобразено от съда при неговото постановяване. Според въззивния съд в случая, с оглед изричното становище на ответника, изразено многократно по делото, става дума за свидетелски показания за изпълнение на договорните задължения, т.е. за погасяване на установени с писмен акт парични задължения. Съгласно разпоредбата на чл. 164, ал. 2 във връзка с чл. 164, ал. 1, т. 4 от ГПК тези свидетелски показания са допустими не при липса на възражения, а само при изразено изрично съгласие на страните, каквото в случая безспорно не е налице. Същото важи и за свидетелските показания по чл. 164, ал. 1, т. 5 от ГПК, а именно за установяване на писмени съглашения, в които страната, която иска свидетелите, е участвала, както и за тяхното изменение или отмяна. Свидетелски показания за тези обстоятелства не са искани от ответника, дори обаче и да са искани, те биха били недопустими при липсата на изрично съгласие на другата страна. При изложения извод за недопустимост на свидетелските показания, въззивният съд е изложил, че по делото липсват доказателства за реално изпълнение на задълженията по договора от страна на ответника. При условията на евентуалност съдът е посочил, че дори и да са допустими за установяване на сочените обстоятелства, показанията на разпитаните по делото свидетели, по подробно изложени от съда съображения, основани на анализ на същите показания, не установяват изпълнение на задължението за плащане по процесния договор, а само че свидетелите са присъствали на предаването на суми от ответника на управителя на дружеството – консултант и на сестра му.

Изпълнение /дори и частично/ от касатора на процесното му задължение, според съда не може да се приеме за установено по делото и от представените по делото доказателства за извършени банкови преводи от сметката на касатора по сметка на А. Ш. - майка на управителя на дружеството – консултант. На първо място според съда, по делото липсват доказателства в подкрепа на твърденията на касатора, че той е извършил тези преводи въз основа на постигната уговорка с управителя М. Ш.. Според въззивния съд ответникът сам се е отказал от разпита на А. Ш. в качеството на свидетел, а и нейните показания също биха били недопустими с оглед забраната на чл. 164 от ГПК. От данните за паричните преводи между сметките на двамата също не може да се приеме, че те касаят погасяване на задължения по консултантския договор от 08.05.2015 г. От събраните по делото доказателства се установява само, че касаторът е направил два превода на обща сума 7000 лв., без посочване на основанието на тези преводи. При липса на данни за основанието на преводите не може да се приеме, че с тях са погасявани задължения към „ОМЕГА ГРУП КОНСУЛТИНГ“ ЕООД. Не може да се приеме, че става дума за изпълнение на овластено от кредитора лице по смисъла на чл. 75, ал. 1 от ЗЗД, което е получило изпълнение. Липсват данни за овластяване на А. Ш. да получи изпълнение, липсват и данни за потвърждаване на изпълнението или за това кредиторът да се е възползвал от него. Не е установена и хипотезата на чл. 75, ал. 2 от ЗЗД, при която длъжникът се освобождава, ако добросъвестно е изпълнил задължението си към лице, което въз основа на недвусмислени обстоятелства, се явява овластено да получи изпълнението, като в тази насока са само твърденията на ответника, но липсват доказателства.

По отношение възраженията на касатора срещу дължимостта на ДДС върху исковата сума, поради липса на издадена фактура от изпълнителя по договора и счетоводно отразяване на задължението за ДДС въззивният съд е посочил, че основателността на иска не зависи от това дали има издадена фактура и дали е начислен и платен ДДС от издателя на фактурата. Това са отношения между доставчика на услугата и данъчната администрация, свързани със счетоводни и данъчни изисквания, неспазването на които би имало за последица евентуално налагане на санкции на данъчно задълженото лице. Ответникът обаче в качеството си на получател на услугата по консултантския договор дължи заплащане на уговореното възнаграждение ведно с включен ДДС. От справката на регистрираните лица се установява, че касаторът в качеството си на земеделски производител е регистрирано по ЗДДС лице, такова е и търговското дружество - консултант. Страните по консултантския договор са данъчно задължени лица по смисъла на приложимите разпоредби на ЗДДС, в случая става дума за облагаема доставка на услуга по смисъла на същите разпоредби, по делото не се твърдят и не се установяват обстоятелства, свързани с освобождаване от задължението за заплащане на ДДС, поради което и ответникът в качеството си на получател на тази услуга, дължи заплащане на цената ведно с ДДС.

При така изложеното, настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато.

Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т.т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено и в постановената въз основа на тях и доразвиваща ги, постоянна практика на касационната съдебна инстанция се приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество /при което отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване, а именно - разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело.

В случая въззивното решение не е вероятно недопустимо. Съдебният акт е недопустим, когато е постановен в производство, образувано при изначална или последваща липса на право на иск в лицето на ищеца или при ненадлежното му упражняване – при наличието на процесуална пречка или липсата на процесуална предпоставка от категорията на абсолютните такива, както и в случаите, в които съдът се е произнесъл по непредявен иск – било като не се е произнесъл по заявените от ищеца, правно релевантни за съществуването на заявеното за съдебна защита, негово субективно материално гражданско право факти, било като се е произнесъл по незаявено от ищеца искане /петитум/, т.е. във всички случаи – като се произнесъл по друг, а не по предявения иск, съставляващ безпротиворечиво единство от обстоятелства, на които искът се основава /фактически твърдения/ и искане /петитум/ - срв. чл. 127, ал. 1, т. 4 и т. 5 от ГПК. На свой ред процесуалната легитимация на ищеца се определя не от действителното правно положение, което бива установявано в процеса и е от естество да се отрази на основателността на иска му, съответно – на материалноправната му легитимация, а само от твърденията на ищеца в исковата му молба и в случая с оглед на изложеното и непосредствено по-горе, настоящият касационен състав намира, че както предявеният иск, така и постановените по него решения по съществото на спора, не са вероятно недопустими. Както правилно това са приели и инстанциите по същество, както съществуването на цедираното вземане в патримониума на цедента и впоследствие – на цесионера, така и еквивалентността на престациите по договора за цесия, така в крайна сметка – и съобщаването на цесията на длъжника от страна именно на цедента, са от естество да се отразят на материалноправната, а не на процесуалноправната легитимация на ищеца. В допълнение следва да се посочи и че съобщаването на цесията на длъжника има значение за това дали същата му е противопоставима, в случай на извършено от него преди съобщаването плащане на стария кредитор, а не за действителността на самия договор за цесия, който между страните по него поражда действие от момента на настъпване на транслативния му ефект, т.е. от сключването му /ако друго не е уговорено/, и за която действителност съобщаването на длъжника от страна на цедента е без значение. При така изложеното и доколкото в случая съдът се е произнесъл в стриктно съответствие със заявените от ищеца в исковата му молба факти, и точно по искането, с което е сезиран, въззивното решение не е вероятно недопустимо.

Първият въпрос от изложението на касатора е правен и отговорът му е от естество да обуслови изхода на всеки правен спор, като относим към спазването на императивно законоустановените в процесуалния закон задължения на съда да разглежда и решава делата според точния смисъл на законите, да преценява всички доказателства по делото и доводите на страните по вътрешно убеждение, да постанови решението си въз основа на доказателствата по делото и вътрешното си убеждение, като го основе върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху закона, и при това да изложи мотиви към решението си, в които да посочи исканията и възраженията на страните, преценката на доказателствата, фактическите констатации и правните изводи на съда. По отношение на този въпрос обаче не е налице допълнителният критерий за селектиране на касационната жалба по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. В случая твърденията и на двете страни досежно приложението на чл. 164 от ГПК и чл. 75 от ЗЗД, противно на твърденията на касатора при обосноваването на въпроса му, както и ангажираните от страните в тяхна подкрепа доказателства по делото, са обсъдени от въззивния съд в решението му в степен, достатъчна да изясни точната воля на съда по приложимостта към спора на сочените разпоредби. Мотивите на съда са безпротиворечиви и ясни и в пълна степен съответстват на крайните изводи на съда, обусловили изхода на делото във въззивната инстанция. Претендираното от касатора да не е обсъдено от съда негово възражение досежно представеното от ищеца Приложение № 1 към договора за цесия – че е създадено за нуждите на процеса, не е заявявано от касатора пред инстанциите по същество - приложението е представено от процесуалния представител на ищеца в изпълнение на указания на съда и прието като доказателство, в първото по делото заседание на 29.03.2021 г., в което, както и в следващото такова, проведено на 28.04.2021 г., и в постъпилата в същото заседание писмена молба от ответника, негово възражение в изложения смисъл не се съдържа. Във връзка с твърдението на касатора за необсъждане на всички доказателства по делото, за което според касатора съдът дължи подробни мотиви, каквито липсват следва да се посочи, че изискване именно за подробност на мотивите на съда, не въвеждат нито процесуалния закон, нито практиката по прилагането му. Напротив - според задължителните за съдилищата разрешения, съдържащи се в т. 3 от р. I на ППВС № 1/13. 07.1953 г., мотивите на съдебното решение следва да съдържат кратък отговор на важните и съществени въпроси, поставени за разрешаване по делото, както и необходимите фактически и правни съображения, изложени кратко и пълно, като мотивите трябва да бъдат точни, ясни и убедителни.

Вторият въпрос на касатора е правен, но не съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК в смисъла, разяснен с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1, като въобще несъответен на действителните обстоятелства по делото. Видно от материалите по същото, третото лице помагач на страната на ответника е конституирано от първоинстанционния съд, призовано е във въззивното производство, явно по собствена преценка не е взело участие в същото, и във въззивното решение нарочно е отразено, че е постановено с негово участие. Участието на третото лице в делото, включително във въззивната му фаза е негово право, а не задължение и неупражняването на това право от страна на третото лице не е от естество да опорочи процеса и постановеното в него решение.

Третият въпрос на касатора е правен, обуславящ е за изхода на делото, доколкото въззивният съд е приел различна от приетата от първоинстанционния съд, правна квалификация на иска, но по него не е налице поддържаният от касатора допълнителен критерий за селектиране на жалбата му. Задължение на съда във визирания във въпроса смисъл безспорно би било налице, ако обаче възприетата от въззивния съд правна квалификация на иска /спорното право/ се различава от присвоената им от първоинстанционния съд такава квалификация, по дефиниращите иска, релевантни за спорното право факти, и съответстващият им петитум, вследствие на което и на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване в производството факти /срв. т. 2, абз. 2 от ТРОСГТКВКС № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/213 г./ Когато, както в процесния случай такава разлика няма, въззивният съд не дължи нарочни и нови указания за установяване на същия кръг от факти, които са вече релевирани, съответно – и установявани в първоинстанционното производство, нито нови указания по разпределяне на доказателствената тежест в процеса, разпределянето на която вече е извършено в първоинстанционното производство, и която е същата и във въззивното такова. В случая въззивният съд и изрично е посочил, че по делото са установени относимите към спора факти и обстоятелства, които са същите и за приетата от него квалификация на иска.

Четвъртият, петият, шестият, деветият и десетият въпроси на касатора не съставляват годно общо основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК в смисъла, разяснен с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., като несъответни на действителните обстоятелства по делото, и на действителните и решаващи за изхода на делото във въззивната инстанция, изводи на въззивния съд по съществото на спора, обусловили изхода на делото във въззивната инстанция. Четвъртият въпрос е хипотетичен и не съответства на действителните изводи на съда в мотивите му в насока на това, че договорът за цесия в случая не е недействителен/нищожен. Петият въпрос предпоставя полученото по договор за цесия да е в пъти по-малко от цедираното, в противоречие с мотивите на въззивния съд, който е приел, че полученото е не в пъти по-малко а е приблизително 5/8 от размера на цедираното вземане. По начинът, по който е формулиран и обоснован, шестият въпрос е в противоречие с ясните и категорични, окончателни и решаващи за изхода на делото изводи на съда в насока на това, че в случая по делото не се установява длъжникът – касатор, да е изплатил дори частично процесното си задължение, а при това приетото от съда относно това дали погасяването или не на вземането в полза на стария кредитор, води или не води до недопустимост и/или неоснователност на иска, не е обуславящо за изхода на делото във въззивната инстанция. Деветият въпрос предпоставя да не е налице възражение от противната страна за допускане разпит на свидетели в хипотезите на чл. 164, ал. 1 от ГПК. Освен, че разпоредбата на ал. 2 от същия законов текст, ясно цитирана и от въззивния съд в мотивите му, изисква не липса на възражение, а наличието на нарочно, изрично декларирано съгласие за такова допускане, по делото както ищецът, така и третото лице помагач на страната на ответника, всъщност са заявили изрично несъгласие за допускане на свидетели, и това е безспорно документирано по делото. Смисълът на десетия въпрос, доколкото същият може да бъде изяснен, се основава на неправилното приемане от страна на въззивния съд, че касаторът изрично се е отказал в първоинстанционното производство от разпита именно на свидетеля А. Ш. – майка на управителя на дружеството – консултант по процесния договор. Действително, в нарочните си изявления пред първоинстанционния съд ответникът се е отказал изрично само от третия от допуснатите му при довеждане трима /при разпитани двама/ свидетели за установяване плащане в брой на суми от процесното възнаграждение, а свидетелят А. Ш. е заличена от първоинстанционния съд, поради невъзможността да бъде призована. Допуснатата от въззивния съд в изложената насока неточност обаче, не е от естество да се отрази на изхода на делото във въззивната инстанция, при общо възприетата от съда, въобще недопустимост на свидетелски показания за установяване на обстоятелствата, за които ответникът е искал свидетели, включително и нарочно – по отношение и на самата А. Ш..

Седмият и осмият въпроси на касатора са относими към допустимостта на свидетелски показания, при забраните на чл. 164, ал. 1, т. 4 и т. 5 от ГПК за установяване изменение и изпълнение на задължение за плащане по договор, сключен в писмена форма, която писмена форма обаче не е условие за неговата действителност. Въпросите са правни, обусловили са изхода на делото във въззивната инстанция и съставляват годно общо основание за допускане на касационно обжалване. По отношение на тях не са налице поддържаните допълнителни критерии за селектиране на касационната жалба по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК. Цитираната от касатора практика в насока на това, че забраните по чл. 164, ал. 1, т. 4 и т. 5 от ГПК се отнасят само до формалните писмени съглашения, при които писмената форма е и такава за действителност, освен че не е постановена точно в смисъла, поддържан от касатора /в цитираното тук от касатора решение на ВКС е приета незаконосъобразност на отказа на съда да обсъди събраните по делото свидетелски показания за установяване предсрочно прекратяване на неформален договор за наем, но при налично по делото, изрично съгласие на противната страна по чл. 164, ал. 2 от ГПК за разпит на свидетели за такова установяване, каквото съгласие в настоящия процесен случай липсва, напротив – налице е изрично противопоставяне на противната страна за това/, но е и изолирана такава. Налице е обилна и непротиворечива практика на касационната инстанция в противния смисъл /примерно, но не само решение № 208 от 29.07.2013 г. по гр.д. № 916/2012 г., ГК, ІV г.о. на ВКС, решение № 239 от 08.06.2015 г. по гр.д. № 7200/2014 г., ГК, ІV г.о. на ВКС, решение № 59 от 06.03.2014 г. по гр.д. № 4617/2013 г., ГК. ІV г.о. на ВКС/, която практика настоящият касационен състав споделя, и с която въззивното решение е не в противоречие /чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК/, а в съответствие. При формираната постоянна и еднопосочна практика на касационната инстанция, по отношение на която според касационния състав нито се налага промяната ѝ, като създадена поради неточно тълкуване, нито осъвременяване на тълкуването ѝ с оглед изменения в законодателството и обществените условия, и при пределно ясните норми на чл. 164 от ГПК /срв. т. 4 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г./, настоящият касационен състав намира, че по отношение на поставените въпроси, по делото не е налице и критерият за селектиране на касационната жалба по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.

Единадесетият въпрос на касатора не съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, разяснен с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., доколкото няма никаква връзка с мотивите на въззивното решение, поради което и не е обуславящ изхода на делото във въззивната инстанция.

Дванадесетият и тринадесетият въпроси на касатора са до голяма степен хипотетични, но доколкото въззивният съд е приел дължимост на процесната сума за ДДС върху процесното възнаграждение с оглед уговорката в консултантския договор, че уговореното възнаграждение е без такъв данък и обстоятелството, че страните по същия са регистрирани по ДДС, независимо при това от липсата на осчетоводяване на вземането на консултанта в счетоводството му, и неначисляване на ДДС върху същото, може да се приеме, че са обусловили изхода на делото във въззивната инстанция. По отношение на тях обаче не е налице поддържаният допълнителен критерий за селектиране на касационната жалба по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК – противоречие със сочената от касатора практика на ВКС. Цитираното на първо място в тази насока от касатора решение № 45/28.03.2014 г. на Първо т.о. на ВКС е постановено по въпрос: „Осчетоводяването от възложителя на издадената фактура за извършени СМР, ползването на данъчен кредит, както и извършеното частично плащане на задълженията по нея, представлява ли приемане на извършената работа” и разглежда единствено въпроса за доказателствената стойност за възникване на отразените във фактура задължения, ако същата съдържа реквизити на съществените елементи на конкретната сделка, отразена е в счетоводните регистри на двете страни, и по нея е ползван данъчен кредит. На свой ред решение № 46/06.04.2017 г. по гр.д. № 60140/2016 г. на ВКС, Първо г.о. е постановено в производство, касационното обжалване на което е допуснато по въпрос относно това, осчетоводяването на фактура и ползването на данъчен кредит по нея може ли да се възприеме като своеобразно извънсъдебно признание на задължението по нея, и се ограничава със съобразяване с вече съществуваща практика на ВКС по същия въпрос /постановеното по реда на чл.290 ГПК решение №252/03.01.2013 г. на Второ ТО на ВКС по т.д.№1067/2011 г./ в смисъл, че включването на фактурата в дневника за покупко-продажби на ответника, както и фактът, че същият е ползвал данъчен кредит по нея, представлява недвусмислено признание както за съществуването на правоотношението по договор за търговска продажба на стоката, така и за доставка на същата.

Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение