Определение № 180 от 22.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 415/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Делото е образувано по касационните жалби на двете страни: по жалбата от 4.11.2020 год., подадена от ответниците С. А. Г., М. А. П. и С. Л. М., всички чрез пълномощника им адвокат Н. С. от САК и тази на ищцата К. Б. Г., чрез адвокат П. К. от САК, подадена на 5.11.2020 год., против въззивно решение № 260242 от 29.09.2020 год. по гр. д. № 5514/2019 год. на Софийски градски съд. С него е отменено първоинстанционното решение от 17.12.2018 год. по гр. д. № 70560/2017 год. на Софийския районен съд в частта, с която е отхвърлен иска на К. Г. за признаване за установено по отношение на ответниците, че тя е собственик на построената в поземлен имот в [населено място], с проектен идентификатор *, представляващ част от поземлен имот пл. № *, за който е отреден УПИ * с площ 332 кв. м., масивна жилищна сграда на етаж и половина, със застроена площ 52.86 кв. м. и разгърната застроена площ 104.72 кв. м., подробно описана и вместо това е постановено друго, с което установителният иск за собственост на описаната жилищна сграда е уважен. В останалата част, с която искът на К. Г. за собствеността на поземления имот е отхвърлен, първоинстанционното решение е потвърдено. Присъдени са съответно и разноски на страните. Жалбите и на двете страни са подадени в срока по чл. 283 ГПК, отговарят на изискванията по чл. 284, ал. 1 и ал. 2 ГПК, приложени са изложения по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК и са насочени срещу решение, подлежащо на касационно обжалване – жалбата на ищцата е срещу решението в потвърдителната му част по отношение отхвърления й установителен иск за собствеността на поземления имот, тази на ответниците – срещу частта на въззивното решение, с което след отмяна на първоинстанционното е уважен иска срещу тях за собствеността върху построената в имота жилищна сграда. Ищцата К. Г., чрез адв. П. К., в подадения отговор на жалбата на другата страна, счита, че не е налице релевираното основание за допускане на обжалването. Отговор от ответниците на подадената от ищцата касационна жалба не е постъпил. По наличието на основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение намира следното: І. С обжалваното решение е потвърдено решението на първоинстанционния съд в частта, с която е отхвърлен предявения от ищцата иск за приемане за установено между страните, че е собственик на поземления имот с проектен идентификатор ***, представляващ част от поземлен имот пл. № *, за която през 2005 год. е отреден УПИ * с площ 332 кв. м. /224 кв. м. и 108 кв. м., придаваеми по регулация с неуредени сметки/, като съдът е приел, че ищцата не е придобила правото на собственост върху процесните 224 кв. м. от имота на основание договора за покупко-продажба по нот. акт № 125 от 24.09.2010 год., поради противоречие с чл. 200, ал. 1 ЗУТ и невъзможен предмет, обосноваващ нищожността на сделката. Установено е от доказателствата по делото, че през 2005 год. от съществуващия по плана УПИ * са обособени два отделни имота - УПИ * /нов/ и УПИ * /нов/, последният с площ 332 кв. м. В УПИ * попада спорната реална част от 224 кв. м. от имот 245, а останалите 108 кв. м., общинска собственост, се придават по регулация. Частта с площ 224 кв. м. не отговаря на изискванията по чл. 19, ал. 1 ЗУТ, поради което и не може да се придобие по давност, на основание чл. 200, ал. 1 ЗУТ, нито е налице изключението по ал. 2. Извън горното, въззивният съд приел, че по делото не е и установено по несъмнен начин осъществяване на владение от праводателката на ищцата с оглед противоречията в събраните свидетелски показания, вкл. и относно уговорката със собствениците на имота за предоставянето му за задоволяване на нейни нужди. Дори и да се приеме да е налице осъществяване на владение върху спорната реална част от имота след 2001 год., придобиването й по давност не е възможно по изложените съображения за забраната на закона. Съдът намерил доводите на ищцата, че давността е текла още преди влизане в сила на ЗУТ, а именно в периода от 1978 год., когато праводателката й е строила в него и когато имотът не е бил включен в регулацията /това става през 1990 год., с оглед на което е неприложима забраната за придобиване по давност/, за несвоевременно заявени с въззивната жалба, предвид позоваването в исковата молба на изтекла давност в периода 2000 год. – 2017 год. Следователно, въззивният съд е приел да не се е осъществил фактическия състав по чл. 79, ал. 1 ЗС, нито по ал. 2 ЗС, с оглед позоваването на ищцата на изтекла придобивна давност върху спорната реална част с площ 224 кв. м. от имот 245, при липсата на материална доказателствена сила по чл. 179, ал. 1 ГПК на представения констативен нотариален акт на праводателката й относно констатацията на нотариуса за принадлежността на правото на собственост /ТР № 11/2012 год. ОСГК на ВКС/. Приел, че не е установено пълно и главно доказване на владение върху спорния имот нито от праводателката, нито от ищцата, годно да я направи собственик, но дори и да се приеме наличие на такова, то не може да я легитимира като собственик с оглед липсата на предпоставките по чл. 200 ЗУТ, респ. чл. 59 ЗТСУ /отм./, в редакцията му от 2000 год. Искането на ищцата, касатор за допускане на обжалването на въззивното решение в тази му част се поддържа при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК по въпроси, свързани с възможността за придобиване по давност на реална част от УПИ в хипотезата на чл. 200 ЗУТ, конкретизирани както следва: „Може ли да се придобива по давност реална част от парцел с оглед нормите на чл. 59, ал. 1 ЗТСУ /отм./ и чл. 181 ЗТСУ/отм./?” - с довод, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с Решение № 186 от 19.02.1987 год. на ОСГК на ВС, Решение № 793 от 17.03.82 год. по гр. д. № 331/1982 год. на ВС, І г.о., в които е даден положителен отговор на въпроса, ако давностният срок е изтекъл до влизане в сила на ЗТСУ през 1973 год. Както поставеният въпрос, така и сочената съдебна практика са неотносими, тъй като въззивният съд не е обсъждал давностно владение в период преди 2000 год. с оглед обстоятелствата, на които е предявен искът за собственост. Ищцата е поддържала да е собственик на спорния имот на основание сделката по покупко-продажбата с праводателката й, която се е позовала на придобивната давност при снабдяването си с нотариален акт през 2010 год. /а не през 2000 год./. В случая спорът касае реалната част от имот пл. № * с площ 224 кв. м., а не придаваемата се по регулация площ от 108 кв. м., относно която са изложените от касаторката съображения. Затова и формулираният в изложението въпрос ”Може ли да се приеме, че когато придаваеми части към УПИ са общинска собственост, съгласно регулация, утвърдена от 11.01.2007 год., същите не касаят имота на лицето, което се позовава на придобивна давност, макар той да я владял този имот, и преди това?“ също не може да обоснове наличието на общото основание за допускане на обжалването. Касационното обжалване не може да бъде допуснато и по процесуалноправния въпрос, свързан с правомощията на въззивния съд по чл. 269 ГПК, тъй като съображенията на касаторката обективират оплакванията й за допуснати от въззивния съд нарушения по преценка на доказателствата и установените с тях факти, респ. обосноваване на правните изводи по тях. Както е разяснено в т. 1 от ТР № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, правният въпрос не може да касае правилността на обжалваното решение, възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или обсъждане на събраните по делото доказателства. Основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение и допускане на обжалването не може да се постигне посредством навеждането на доводи за незаконосъобразност, респ. необоснованост на обжалвания съдебен акт. И доколкото решаващите мотиви на въззивния съд относно придобивната давност върху реална част от поземлен имот не сочат на съществени пороци и отклонения от приложението на закона в практиката на ВКС, не са налице и основания за служебно допускане на касацията в тази част на въззивното решение в хипотезата на чл. 280, ал. 2 ГПК. ІІ. За да отмени първоинстанционното решение в частта му, с която е отхвърлен иска относно построената в горния имот масивна жилищна сграда и вместо това да уважи същия по отношение на ответниците, въззивният съд приел, че е оборена презумпцията по чл. 92 ЗС. Позовал се е на решение на ВС /№ 679 по гр. д. № 2077/1966 год. І г.о./, в което е прието, че правото на строеж може да се отстъпи и с т. н. търпими действия – когато собственикът на земята допусне трето лице да строи за себе си сграда и не му пречи на владението на сградата в продължение на десет години. В този случай лицето, което е построило сградата за себе си, става неин собственик по давност. Въз основа на установените от свидетелските показания данни по делото за предоставяне на част от имота от наследодателя на ответниците на Ю. М. /праводателката на ищцата/, който факт е признат и от ответниците, построяването в този имот от нея на процесната жилищна сграда за задоволяване на нейните жилищни нужди и осъществяваното владение върху същата в необходимия за придобиване по давност период, през който тя е живяла в нея със знанието на собствениците на имота, които не са се противопоставяли нито на строежа, нито на владението на построената сграда, съдът е обосновал извод за придобиване на собствеността въз основа на явно и необезпокоявано в период повече от десет години владение. Съдът приел, че за принадлежността на вещното право е неотносимо дали строежът е законен или не. Следователно, основното съображение за уважаване на установителния иск за собствеността върху сградата в спорния имот е наличието на разделна собственост при осъществяване на придобивния способ по отношение на сградата отделно от земята – придобиването й по давност от праводателката на ищцата. Съдът се е позовал и на съдебна практика в този смисъл. При оборената презумпция по чл. 92 ЗС относно собствеността на сградата, въз основа на разпоредителната сделка по нот. акт № 125 от 2010 год. ищцата се легитимира като собственик на сградата в имота, което е обосновало и извода за основателност на предявения от нея установителен иск за собственост. Касационното обжалване на въззивното решение в тази му част, с която след отмяна на първоинстанционното решение е уважен иска за собствеността на сградата, не може да се допусне на поддържаното от ответниците основание по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК. Заявеният в изложението им довод за недопустимост на решението в тази му част поради произнасяне по непредявен иск не може да бъде споделен от настоящият състав на ВКС, поради следното: Видно от съдържанието на исковата молба иск за собствеността на построената в имота сграда е предявен, като релевираните придобивни основания са относими за целия спорен имот, подробно описан в исковата молба като имот, застроен с масивна жилищна сграда. Соченото в изложението разграничение в основанията с твърдение за липса на факти относно придобивно основание за собствеността на сградата по давност противоречи на заявената позиция в отговора на ответниците по иска, с която оспорват наличието на владение на сградата, тъй като праводателката не е живяла в нея, заедно с първоначалното оспорване на констатациите по представения нотариален акт на същата относно придобивното основание за собствеността на имота. Предприетата от ответниците защита с позоваване на липса на учредено право на строеж от собственика на имота и незаконност на строежа /т. 2.2 на отговора на исковата молба/, т. е. позоваване на презумпцията на чл. 92 ЗС, не означава липса на заявено придобивно основание – давност по отношение на сградата, като част от описания в исковата молба имот, по което се е произнесъл въззивният съд. Позицията на ответниците по оспорване на релевираната давност относно сградата се проявява и в проведения разпит на свидетелката им Р. П., видно от отразените в протокола нейни показания /същите обосновават извод за поставяни й въпроси относно датата на строежа, кой е строил и живял в къщата, знанието на собствениците/. Останалите съображения в изложението на касаторите, ответници по иска, представляват доводи за неправилност на изводите в тази обжалвана част от решението, които не могат да се обсъждат в настоящето производство. Както се посочи, основанията за допускане на касационното обжалване са различни от общите основания за неправилност на решението и допускането на обжалването не може да се обоснове с доводи за неправилност на изводите поради процесуални нарушения при преценка на доказателствата, респ. тяхната необоснованост. Не се констатират при прочита на обжалваното решение в тази му част и такива съществени пороци, които да обосноват останалите основания по чл. 280, ал. 2 ГПК, поради което и касационно обжалване не следва да се допуска и по тази касационна жалба. По изложените съображения, Върховният касационен съд, ІІ г.о.