Определение № 268 от 22.05.2019 г. на ВКС по т. д. № 3165/2017 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. А. Т. и А. Д. Т. срещу решение № 239/28.07.2017г. по в.т.д. № 65/2017г. на Пловдивски апелативен съд в частта, с която след частична отмяна на решение № 138/26.10.2016г. по т.д. № 45/2015г. на ОС-Пазарджик е признато за установено по предявения от „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД, против касаторите иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК, във връзка с чл.415 ал.1 от ГПК, че ответниците дължат на банката, по издадената срещу тях Заповед за изпълнение № 423 от 18.09.2014 г. по ч.гр.д. № 797/2014 г. на Велинградски районен съд, произтичащи от Договор за банков кредит № 98/17.09.2007г., изменен и допълнен с Анекс №1 от 15.10.2008 г., Анекс № 2 от 18.09.2009 г., Анекс №3 от 22.03.2010 г., Анекс № 4 от 30.04.2010 г., Анекс № 5 от 29.10.2010 г., Анекс № 6 от 18.11.2010 г., Анекс № 7 от 29.05.2011г., Анекс № 8 от 27.06.2011 г., Анекс № 9 от 25.10.2011 г., Анекс № 10 от 29.10.2012 г., Анекс № 11 от 16.07.2013 г. и Анекс № 12 от 07.10.2013 г. и Общи условия на „Райфайзенбанк /България/" ЕАД за микрокредитиране на МСП (Договор за кредит и анекси), сумата в общ размер на 21 087.57 евро, от които: сумата от 5 400 евро - изискуема главница към 25.06.2014 г.; сумата от 8355.71 евро - изискуема редовна лихва, начислена за периода от 05.12.2013 г. до 25.06.2014 г.; сумата от 485.95 евро - изискуема наказателна лихва, начислена за периода от 06.01.2014 г. до 25.06.2014 г.; сумата от 5793.48 евро - изискуема лихва, дължима съгласно чл.2.2, във връзка с чл.1, буква "в" и буква "г" от Анекс № 11 от 16.07.2013 г. към Договора за банков кредит, начислена за периода от 05.03.2012 г. до 28.10.2012 г.; сумата от 1052.43 евро - изискуема комисионна за управление, дължима съгласно чл.2 от Анекс № 12 от 07.10.2013 г. и чл.1, буква "д" от Анекс № 11 от 16.07.2013 г., във връзка с Договора за банков кредит за периода от 05.10.2011 г. до 05.02.2014 г., ведно със законна лихва за забава за периода от 15.09.2014 г. до изплащане на вземането. Касаторите поддържат, че решението е недопустимо, евент. -неправилно, както и че са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответникът по касационната жалба „Райфайзенбанк / България/“ ЕАД в писмения си отговор оспорва основателността на касационната жалба. Претендира присъждане на разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, І отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна - подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. С обжалваното въззивно решение ПАС е приел, че е сезиран с иск по чл.422 ГПК срещу поръчители, сред които и настоящите касатори, по отношение на претендирани от ищеца-банка суми, дължими по договор за банков кредит с кредитополучател „Тур-Транс-Т.“ООД като в заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК и в исковата молба кредиторът се позовава на настъпила предсрочна изискуемост, съобщена на главния длъжник и поръчителите. Въззивната инстанция е приела, че само кредитополучателят и поръчителят Т. Б. са били уведомени надлежно за обявената от банката предсрочна изискуемост на остатъка от кредита. По отношение на останалите поръчители, поради липсата на удостоверяване по надлежния ред за получаване на пощенски пратки, съдът е заключил, че липсва редовно съобщаване на обявената предсрочна изискуемост. В този случай според решаващия състав дължими от посочените поръчители са само вноските с настъпил падеж към датата на осчетоводяване от банката на кредита като предсрочно изискуем, а именно – 25.06.2014г., които са останали неизплатени. Поради което въз основа на заключение на допусната пред ПАС съдебно-икономическа експертиза, с оглед направено в тази връзка оплакване във въззивната жалба на банката, са били установени размерите на падежиралите и неплатени към посочения момент суми за главница, договорни лихви, наказателни лихви и комисионни. Предвид същото апелативният съд частично е отменил решението на ОС-Пазарджик и е постановил вместо него друго за частично уважаване на иска по чл.422 ГПК спрямо А. Д. Т., Д. А. Т., Т. К. Б., „Гепард Груп“ЕООД и „Здравец 69“ООД. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК искането за допускане на касационно обжалване е основано на следните въпроси: 1. При предявен иск по чл.422 ГПК за установяване дължимостта на цялата искова сума по кредит на основание предсрочна изискуемост и констатации за ненастъпила такава, допустимо ли е предявеният иск да се уважи частично за изискуемите и неплатени вноски?; 2.Представляват ли две самостоятелни правни основания хипотезите на чл.60, ал.2 ЗКИ по отношение възможността на банката за издаване на изпълнителен лист при „неплащане на отделни вноски“ по кредита на договорените дати и при „обявена предсрочна изискуемост“?; 3. В производството по чл.422 ГПК следва ли да се присъдят изискуемите и неплатени вноски по кредита, които не са отразени в извлечението от счетоводните книги на банката, явяващо се основание за издаване на изпълнителния лист, а са установени едва във въззивната инстанция?; 4. Следва ли да бъде обезсилена издадената заповед за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК с правно основание предсрочна изискуемост, когато се установи, че изначално не е била налице предсрочна изискуемост?; 5. Допустимо ли е въззивният съд да събира доказателства и да обосновава съдебния си акт въз основа на доказателства, за които е приложима изрична забрана по чл.266 ГПК ? Въпросите са въведени при позоваване на допълнително основание за достъп до касация по чл.280, ал.1, т.1 ГПК / ред. до изменението с ДВ бр.86/2017г./, поради дадените от въззивния съд разрешения по първите четири въпроса в отклонение от т.11б от ТР № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС и на постановеното по реда на чл.290 ГПК от ВКС: Решение № 114/07.09.2016г. по т.д. № 362/2015г. на ВКС, II т.о., както и в Определение № 56/26.01.2017г. по т.д. № 1294/2015г. на ВКС, II т.о., а по втори въпрос–в противоречие с Решение № 129/06.03.2017г. по гр.д. № 4579/2015г. на ВКС, II г.о. По основанията за допускане на касационно обжалване, настоящият състав на ВКС намира, че формулираните в изложението към касационната жалба правни въпроси от първи до трети включително са намерили своето разрешение в постановеното ТР № 8/02.04.2019г. по тълкувателно дело № 8/2017г. на ОСГТК на ВКС. Със същото е прието, че е допустимо предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост да бъде уважен само за вноските с настъпил падеж, ако предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ. Предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост може да бъде уважен за вноските с настъпил падеж към датата на формиране на силата на пресъдено нещо, въпреки, че предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК. Разграничението на вноските с настъпил и ненастъпил падеж в заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК и в исковата молба по чл. 422, ал. 1 ГПК, не е условие за редовност на исковата молба и за уважаване на иска по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост, когато тя не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението. С цитираното тълкувателно решение е била преодоляна съществуващата преди него противоречива съдебна практика по поставените въпроси, поради което цитираната от касаторите такава, постановена преди ТР № 8/2017г. на ОСГТК на ВКС, не следва да бъде съобразена от настоящия състав. Дадените разрешения от ПАС по отношение съществуване на задължения за касаторите като поръчители за изълнение на задълженията за заплащане на вноски с настъпил падеж, които не са били платени на кредитора, е в съответствие със задължителната практика на ВКС. Поставеният от касаторите четвърти въпрос не изпълнява изискването към общото основание за достъп до касация по чл.280, ал.1 ГПК. Фактът на надлежно съобщена или не на длъжника от кредитора на обявена от последния предсрочна изискуемост на остатъка от дълга по договор за банков кредит сам по себе не е основание за обезсилване на издадена заповед за незабавно изпълнение. Този факт, както е бил и съобразен от ПАС в обжалваното въззивно решение има отношение към основателността на иска, а според разясненията в т.13 от ТР № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС з аконодателят е предвидил изрично обезсилване на заповедта за изпълнение в хипотезата по чл.415, ал.2 ГПК, ако заявителят не представи доказателства, че е предявил иска в срока по чл.415, ал.1 ГПК и при прието възражение по чл.423 ГПК, когато не са били налице предпоставките по чл.411, ал.2, т.3 и т.4 ГПК. Разрешението за обезсилване на заповедта по чл.415, ал.2 ГПК е свързано с недопустимостта същата да влезе в сила съгласно чл.416 ГПК и да подлежи на изпълнение. В разпоредбата на чл.422, ал.3 ГПК е посочена последицата при отхвърляне на иска за установяване съществуването на вземането – изпълнението се прекратява. Отхвърлянето на иска за установяване на съществуването на вземането препятства влизането в сила на заповедта за изпълнение съгласно чл.416 ГПК. Ако не е образувано изпълнително производство, решението за отхвърляне на установителния иск е пречка за образуването му. Ако изпълнително производство е образувано, то същото подлежи на прекратяване на основание чл.422, ал.3 ГПК. По тези съображения при отхвърляне на установителния иск по чл.422 ГПК заповедта за изпълнение и изпълнителният лист не подлежат на обезсилване. В настоящия случай предвид частта от въззивното решение, която се обжалва – за частично уважаване на иска по чл.422 ГПК, въпросът за обезсилване на заповедта за изпълнение въобще не стои. Пети въпрос е разрешен от ПАС в съответствие с приетото в т. 3 от ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, според което въззивният съд е длъжен да събере доказателствата, които се събират служебно от съда /експертиза, оглед, освидетелстване/, само ако е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение, или ако тези доказателства са необходими за служебно прилагане на императивна материалноправна норма. Видно от въззивната жалба на „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД изрично е било направено оплакване за необоснованост на изводите на съда за отхвърляне изцяло на иска по чл.422 ГПК като не са били съобразени падежиралите към датата на предсрочната изискуемост вноски, които са останали неизплатени и в тази връзка съдът не е бил допуснал изслушване на ССЕ. С оглед на изложеното не е налице соченото от касаторите допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК /ред. до изменението с ДВ бр.86/2017г./. По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на атакуваното въззивно решение. В полза на ответника по касацията „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД на осн. чл.78, ал.8 ГПК следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 100лв. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд