Определение № 4027 от 29.08.2025 г. на ВКС по гр. д. № 583/2025 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Л. И. Е. срещу въззивно решение № 207/22.10.2024 г. по в.гр.д. № 327/2024 г. на Ловешкия окръжен съд, с което е потвърдено решение № 140/03.04.2024 г. по гр.д. № 1118/2023 г. на Ловешкия районен съд, с което е отхвърлен иск на жалбоподателката срещу М. М. А. по чл.132, ал.1, т.2 СК за лишаване от родителски по отношение на детето М. М. А..

Ответникът по касационната жалба М. М. А. не е подал писмен отговор на касационната жалба.

Касационната жалба e процесуално допустима: подадена е от надлежна страна в установения срок срещу решение на въззивен съд, за което не е предвидено ограничение за касационно обжалване и е редовна.

По наличието на основания за допускане на касационно обжалване:

Касационната жалбоподателка твърди, че въззивното решение е неправилно, тъй като въззивният съд не е проследил за интересите на детето и не е съобразил, че бащата трайно не е давал издръжка, не е упражнявал родителските си права и не се е възползвал от предоставения му режим на лични контакти, както и че отчуждителното въздействие на единия родител (жалбоподателката има предвид себе си) не съставлява обективна причина другият родител да се дезинтересира от детето и да не изпълнява родителския си дълг.

В изложението на основания за допускане на касационно обжалване касационната жалбоподателка (процесуалният и представител) поставя следните правни въпроси, за които твърди, че осъществяват основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК:

1. Следва ли да бъде доказано по несъмнен начин неполагането на грижа и/или недаване на издръжка от страна на родител по отношение на детето, за да намери приложение разпоредбата на чл.132 СК?

Жалбоподателката твърди, че въпросът е решен в противоречие с решения на ВКС по гр.д. № 172/2008 г. на IV г.о., по гр.д. № 153/2011 г. на III г.о., по гр.д. № 4468/2008 г. на IV г.о., по гр.д. № 1125/2010 г. на IVг.о. и по гр.д. № 4493, за което не сочи година и номер на отделение, в които е прието, че в това производство съдът изследва всички обстоятелства, касаещи поведението на родителя.

Жалбоподателката твърди, че въпросът е решен в противоречие с решение на ВКС по гр.д. № № 1119/2019 г. на IV г.о., в което е прието, че когато по делото не са установени обективни основателни причини, поради които бащата не изпълнява родителските си задължения, искът по чл.132, ал.1, т.2 СК е основателен.

Жалбоподателката твърди, че въпросът е решен в противоречие с решение на ВКС по гр.д. № 2931/2018 г. на IV г.о., с което е прието, че отчуждителното въздействие на единия родител също не съставлява обективна причина трайно другият родител да се дезинтересира от детето и да не изпълнява родителския си дълг.

Настоящият съдебен състав намира следното:

Трайното неполагане на грижи и недаването на издръжка от страна на бащата на детето, което е родено на 28.02.2014 г., са наведени като основание на разгледания иск по чл.132 СК.

Т.е. въпросът е за това дали искът следва да бъде доказан, за да бъде уважен и очевидно е риторичен и отговорът му е положителен, но не е разрешен от въззивния съд в противоречие, а в съответствие с установената практика.

Въззивният съд е обосновал крайния си извод, че ищцата не е представила доказателства за това, че ответникът трайно не е полагал грижи за детето и не е давал издръжка.

Въззивният съд е изложил последователни мотиви за крайния си извод:

След като е фактическите твърдения на ищцата, наведени като основание на иска, оплакванията на жалбоподателката – ищца, становищата на страните и е обсъдил събраните поделото доказателства, включително казаното от детето М. при неговото изслушване, въззивният съд е изложил мотиви за това, че след фактическата раздяла с ищцата (майката на детето) през 2017 г. бащата не се е дезинтересирал от детето, тъй е търсил контакт с детето, изпълнявал е родителските си функции, като е давал разрешение за пътуване на детето в чужбина (декларации от 2018 г. и 2022 г.), звънял е на майката, за да иска контакт с детето и е търсил нейното местонахождение (установено е, че след раздялата на ищцата с ответника ищцата е заживяла с друг партньор в [населено място] и., Л., после от юли до септември е извела детето в Г., после ищцата се е установила при нов партньор в [населено място],, Л., после със следващ партньор (П. Д.) в [населено място], заедно с детето и природената му сестра). Бащата е предявил иск да му бъде предоставено упражняването на родителските права върху малолетното дете М.. В хода на производството по това дело бащата на детето (ответникът) е поискал и е уважено искането му за определяне на привременни мерки за лични контакти с детето, които е изпълнявал и след влошените отношения с майката (ищцата) от 06.10.2023 г. в присъствие на социален работник. Искането му е уважено. Бащата се е опитвал да се среща с детето и не е получавал съдействие от майката, на която с протокол-предупреждение от 19.11.2022 г. е указано да изпълнява определените привременни мерки. Бащата и детето са провеждали медиирани срещи в присъствието на майката и социален работник, които са обсъдени от съда. Бащата е заявявал многократно в съдебните заседания пред съда, че желае да има лични контакти с детето и да получава съдействие от майката за това, поради което го е търсил в училище и се е явявал на срещите с ЦОП. Той последователно е имал поведение на родител, който е заинтересован от развитието, изживяванията на детето си, да го зарадва, да го подкрепи, да го осигури финансово.

Въззивният съд е обосновал изводите си за интереса на детето с приетото по делото заключение на съдебно-психологическа експертиза, което е приел за професионално изготвено и мотивирано.

Поради изложеното настоящият съдебен състав приема, че въпросът не е разрешен в противоречие с установената практика, нито по-конкретно с тази, посочена от касационната жалбоподателка.

Единственото сходство с посочените от жалбоподателката решения е с последното (по гр.д. № 2931/2018 г. на IV г.о.), доколкото и въззивният съд е приел за установено, че майката препятства бащата в контакта с детето.

Въззивният съд е приел, че от заключението на съдебно-психологическата експертиза по делото се установява, че под влиянието на майката сее формирала тревожност у детето в годините, че има започнало родителско отчуждение към бащата, което ще се задълбочава във времето. Майката рисува пред детето картина, която надхвърля реалността, която детето възприема като автентична и идеализира образа на партньора на майката. Но интересите на детето изискват да се подобри общуването с бащата. Съдът е обосновал извода си, че лишаването на бащата от родителски права не е в най-висш интерес на детето.

Тази констатация не обосновава противоречие с установената практика, защото тя не е в смисъл, че когато майката препятства бащата в контакта с детето, бащата следва да бъде лишен от родителски права.

2. Представлява ли самостоятелно основание по чл.132, ал.1, т.2 СК недаването на съгласие за пътуване на детето в чужбина?

Жалбоподателката твърди, че въпросът е решен в противоречие с тълкувателно решение на ВКС по тълк.д. № 1 /2013 г. на ОСГТК и с решение на ВКС по гр.д. № 1125/2010 г. на IV г.о.

Въпросът не е обуславящ, тъй като въззивният съд не е установил бащата да не е давал съгласие за пътуване на детето в чужбина.

Както беше посочено, въззивният съд е установил е, че ответникът (бащата ) е давал разрешение за пътуване на детето в чужбина (декларации от 2018 г. и 2022 г.), но е оттеглил едното от тях.

В посочените от жалбоподателката тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и решение на ВКС по гр.д. № 1125/2010 г. на IV г.о. не е прието, че такова поведение представлява самостоятелно основание за уважаването на иск по чл.132, ал.1, т.2 СК.

В тълкувателното решение такъв въпрос не е обсъждан, то е постановено по процесуалноправни въпроси за задълженията на въззивния съд.

В посоченото решението е прието в отговор на правен въпрос, че трайното неполагане на грижи за детето и липсата на финансов или друг материален принос за отглеждането му представлява цялостно неизпълнение на родителските задължения - основание за лишаване на родителски права при условията на чл.132, ал.1, т.2 СК. Както беше посочено, въззивният съд не е установил такива факти по делото, поради което изводът му не противоречи на приетото в това решение.

В посоченото решение е установен фактът, че детето участва в танцов ансамбъл, провеждащ турнета в чужбина, но детето не може да участва в изявите на ансамбъла в чужбина поради отказ на бащата да даде разрешение за задгранично пътуване. Но на този факт не е основан извод, че той представлява самостоятелно основание за уважаването на иск по чл.132, ал.1, т.2 СК. Искът е уважен поради това, че (както в дадения отговор на въпроса) ответникът трайно не е полагал грижи за детето и не давал издръжка за отглеждането му без основателна причина за това, което е обосновало извод за трайно пренебрегване на родителския му дълг – основание за лишаването му от родителски права над непълнолетното дете.

3. Налице ли са предпоставките по чл.132, ал.1, т.2 СК, ако родителят не осъществява контакти с детето си и не му е плащал издръжка в първите години след раждането му, а е започнал да я плаща след като е бил осъден за това?

Жалбоподателката твърди, че въпросът е решен в противоречие с решение на ВКС по гр.д. 1041/2023 г. на IV г.о. В това решение е даден същия отговор на правен въпрос като в обсъденото по-горе решение на ВКС по гр.д. № 1125/2010 г. на IV г.о., на което съставът на ВКС се е позовал.

Въпросът не е обуславящ, защото не е основан на установената от въззивния съд фактическа обстановка.

Въззивният съд е установил, че според показанията на свидетелката Р. А. преди раздялата между страните е имало период, през който ответникът не е работил и не е полагал грижи за детето. Според показанията на свидетелката С. В. страните се разделили през 2016 г.

Но както беше посочено, след като е обсъдил релевантните за спора факти, въззивният съд е обосновал крайния си правен извод, че ищцата не е представила доказателства за това, че ответникът трайно не е полагал грижи за детето и не е давал издръжка.

Поради което не е допуснато противоречие с приетите правни изводи в посоченото решение на ВКС.

Касационната жалбоподателка се позовава и на очевидна неправилност на въззивното решение – основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.

Очевидната неправилност е отделно основание за допускане на касационно обжалване, такава форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален или явна необоснованост. Настоящият състав намира, че за да е очевидна, неправилността на обжалваното решение трябва да е толкова съществена, че да може да бъде установена при прочит на решението (на мотивите към него). В конкретния случай при запознаване с обжалваното решение настоящият състав не установи то да е постановено в явно нарушение на материалния или процесуалния закон, нито извън тези закони, нито да е явно необосновано (фактическите изводи на съда да не съответстват на обсъдените от него доказателства). При запознаване със съдържанието на обжалваното решение (на мотивите към него) настоящият състав не може да установи основателността на наведените доводи за неправилност по чл.281, т.3 ГПК

Поради изложеното настоящият състав приема, че не са осъществени наведените основания за допускане по касационно обжалване по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.

С оглед на този изход от производството касационната жалбоподателка няма право на разноски. Ответникът, който не е подал отговор на касационната жалба, не претендира разноски и не е представил списък на разноски и доказателства за направени разноски, поради което и на него разноски не следва да се присъждат.

Воден от изложеното съдът