Определение № 1692 от 10.06.2026 г. на ВКС по т. д. № 1046/2026 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на „ЕОС Матрикс“ ЕАД срещу определение № 295 от 30.01.2026 г. по ч. гр. д. 2769/2025 г. по описа на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено определение № 14120 от 23.07.2025 г. по гр. д. № 3007/2025 г. по описа на СГС, с което е оставена без уважение подадената от „ЕОС Матрикс“ ЕАД молба по чл. 248 ГПК за изменение на решение № 3701 от 13.06.2025 г. по гр. д. № 3007/2025 г. по описа на СГС в частта за разноските.

Частният жалбоподател поддържа, че въззивното определение е неправилно предвид постановяването му в нарушение на процесуалния закон – чл. 78, ал. 2 ГПК. Излага, че е признал иска и не е давал повод за завеждане на делото, тъй като не е предприемал неоснователни действия за принудителното събиране на вземането след погасяването му с изтичане на установения в закона давностен срок. Изтъква, че не е налице накърняване на правата на насрещната страна, което да е обусловило необходимостта от тяхната защита с предявения иск по чл. 439 ГПК, поради което не следва да отговаря за разноските по делото. Добавя, че съобразно утвърдената съдебна практика отправянето на извънсъдебна покана до длъжника да плати, дори със заплаха, че ще бъдат предприети съдебни мерки, не е повод за предявяване на иск за несъществуване на вземането и не е причина за присъждане на разноски в тежест на кредитора - ответник. По тези доводи моли обжалваното определение да бъде отменено като неправилно. Претендира присъждане на разноски.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК прави искане за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси:

1. Какви са обективните критерии, които съдът е длъжен да съобрази при присъждане на разноски в хипотезата на чл. 237 ГПК при определяне на повод за предявяване на иск?

2. В хипотезата на частно правоприемство и при депозиране единствено на молба за конституиране, т.е. не са поискани и предприемани изпълнителни действия, ответникът следва ли да търпи разноски?

Поддържа, че обжалваният съдебен акт е очевидно неправилен, с което обосновава искането си да бъде допуснат до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

Ответникът по жалбата, Д. Т. Паунова - Т., в предоставения срок не депозира писмен отговор на частната касационна жалба и не взема становище по нея.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, констатира, че частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съгласно чл. 248, ал. 3, изречение 2-ро ГПК съдебен акт в указания на страната преклузивен срок.

За да постанови обжалвания съдебен акт, въззивният съд е съобразил, че първоинстанционният съд е сезиран с предявен от Д. Т. Паунова - Т. иск да бъде установено спрямо ответника „ЕОС Матрикс“ ЕООД, сега „ЕОС Матрикс“ ЕАД, че не дължи посочените в петитума суми, предмет на издаден изпълнителен лист по гр. д. № 22283/2013 г. на СРС, поради изтекла в нейна полза погасителна давност. Изтъкнал е, че с исковата молба ищецът изрично е посочил, че предвид непрестанния тормоз посредством телефонни обаждания, заплахи и искане за заплащане на недължими суми по вече прекратено изпълнително дело от страна на лица, представящи се за служители на ответното дружество, е налице правен интерес от завеждане на иска. Отчел е, че с отговора на исковата молба ответникът е признал иска и решението е постановено в хипотезата на чл. 237 ГПК. Подчертал е, че ответникът не е оспорил твърденията на ищеца за причините, поради които е инициирал производството, и тези обстоятелства правилно не са посочени от първоинстанционния съд като спорни - за които следва да се събират доказателства. При тези безспорни факти е намерил за неоснователно възражението на ответника, че не е станал причина за завеждане на иска и не следва да понесе разноските, и потвърдил обжалваното определение като правилно.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване.

Допускането на касационно обжалване предвид нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК, приложима на основание чл. 274, ал. 3 ГПК и по отношение на частните касационни жалби, е предпоставено от произнасяне от въззивния съд по материален или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на конкретно дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му.

Формулираните от касатора в изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК процесуални въпроси не покриват общия селективен критерий на чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото не съответстват на решаващата воля на съда по обжалваното определение. Въззивният съд не е излагал общотеоретични мотиви по първия поставен въпрос, нито е придал правно значение на подадена молба за конституиране на правоприемник на взискателя в изпълнителното производство, а е посочил, че липсва спор относно изложените с исковата молба обстоятелства, обусловили предявяването на иска по чл. 439 ГПК от ищеца, като единствен законовоуреден ред за защитата му.

Възприетото от въззивния съд е съответно на разрешенията по утвърдената практика на ВКС, намерила отражение в определение № 2640 от 15.09.2025 г. по ч. т. д. 204/2025 г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, и цитираните с него съдебни актове. Съобразно последните ответникът по предявен установителен иск, когато е направил признание на иска, не дължи разноски, ако не е разполагал с изпълнителен титул, с възможност за друга извънпроцесуална принуда или не е дал друг повод за предявяването на иска. Прието е, че в хипотезата, в която ответникът признава иск за установяване несъществуването като погасено по давност на вземане, за което не е снабден с изпълнителен титул, е различна от тази, при която такъв титул е налице и въз основа на него е образувано изпълнително производство, макар да е настъпила перемпция (в този смисъл определение № 3252 от 01.11.2023 г. по ч. гр. д. № 3618/2023 г. по описа на ВКС, ГК, III ГО, определение № 2367 от 15.05.2024 г. по ч. гр. д. № 759/2024 г. по описа на ВКС, ГК, IV ГО). Допълнено е, че когато сезирането на съда е условие за упражняване на субективни права на ищеца, признанието на иска не е достатъчно, за да се освободи ответникът от отговорността за разноски, защото липсва първата предпоставка на чл. 78, ал. 2 ГПК. Изтъкнато е, че възражението за изтекла погасителна давност може да се направи само тогава, когато титулярът на вземането, за което е изтекла давността, иска да получи изпълнение, поради което не може да се направи извън исковия процес.

Цитираната от частния касатор практика, с изключение на постановените съдебни актове по ч. гр. д. 3063/2019 г. и ч. гр. д. 510/2018 г. по описа на ВКС, ГК, IV ГО, не отговаря на дефиницията за практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, съобразно задължителното тълкуване, дадено с ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, доколкото с актовете не е допуснато касационно обжалване, а определенията по ч. гр. д. 3063/2019 г. и ч. гр. д. 510/2018 г. са неотносима съдебна практика, тъй като не са постановени в производство по предявен иск по чл. 439 ГПК, поради което не е налице поддържаната допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Не може да бъде прието за осъществено и заявеното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК – поради очевидна неправилност на акта. В последователната практика на касационната инстанция се приема, че очевидно неправилно е съдебно решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице например, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Цитираните предпоставки не са налице, като частният касатор аргументира искането си с доводи, повтарящи оплакванията му за неправилност на определението.

По изложените съображения настоящият състав на съда намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното определение.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение