Определение № 60726 от 22.10.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1824/2021 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на В. Б. З., чрез адв. Г. срещу решение № 261422/26.11.2020 г. по гр. д. № 12265/2019 г. на Софийски градски съд, ГО, IV – Д въззивен състав.

Ответникът Д. Л. Д. не е подала отговор в срока по чл.287, ал. 1 ГПК и не ангажира становище по жалбата.

Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение приема следното:

Жалбата има за предмет цитираното въззивно решение, с което е отменено решение № 58963/07.03.2019 г. по гр. д. № 38743/2018 г. на Софийски районен съд (СРС), 58 – ми състав и е уважен предявеният от Д. Л. Д. против В. Б. З. установителен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 538, ал. 1 ТЗ – за съществуване на вземане в размер на 19 000 лв., произтичащо от запис на заповед от 22.08.2012 г. с падеж 25.01.2017г., издаден като обезпечение на задължение на ответника, поето по договор за паричен заем от 22.05.2012 г., въз основа на който запис на заповед е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист по ч. гр. д. № 6821/2017 г. на СРС, ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповедта – 02.02.2017 г. до окончателното изплащане на сумата и са присъдени разноски на ищцата.

Въззивният съд е постановил обжалвания правен резултат като е приел, че ищцата е предоставила паричен заем на ответницата в размер на 19 000 лв., за обезпечение изпълнението на което задължение е издаден запис на заповед от 22.08.2012 г. с условието заемът да бъде върнат до датата на предявяване на заповедта - 25.01.2017 г. Установено е, че въз основа на записа на заповед е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК от 21.02.2017 г. и изпълнителен лист за сумата от 19 000 лв., ведно със законната лихва върху нея, считано от 02.02.2017 г. до изплащане на вземането и за разноските по делото. Посочено е, че срещу тази заповед ответникът е възразил в законоустановения двуседмичен срок. Развити са съображения, че записът на заповед е едностранна абстрактна правна сделка, чието съдържание е предвидено императивно в чл. 535 и чл. 536 ТЗ, като в случая същият отговаря на изискванията на закона. В него са обективирани всички изискуеми реквизити: изразът „запис на заповед“ се съдържа, както в заглавието на акта, така и в неговия текст; безусловно обещание за плащане на определена сума – 19 000 лева; падеж - 25.01.2017 г.; името на поемателя, на който или на заповедта, на който трябва да се плати - Д. Л. Д.; дата и място на издаване - [населено място], 22.08.2012 г. и подпис на издателя - В. Б. З.. Изразено е разбиране, че предвид естеството на ценната книга основанието за плащане не е елемент от съдържанието на менителничния ефект и не е условие за неговата действителност. Втората инстанция е намерила за неоснователно възражението на ответницата, че не дължи исковата сума, тъй като записът за заповед бил издаден с оглед бъдещо съглашение между страните за паричен заем, за предоставянето на който били водени преговори, но такъв не бил сключен, защото ищцата не й предала упоменатата там сума, а характерът на договора като реален изисквал такова предаване. Прието, че в тежест на ответната страна е било да докаже възраженията си по реда на чл. 154, ал. 1 ГПК, което не е сторено в процеса. Изтъкнати са аргументи, че в разглеждания случай за да се уважи претенцията е достатъчно да се докаже редовността и валидността на записа на заповед. В тази връзка съдът е съобразил и се е позовал на практиката на ВКС (решение № 13/28.07.2017 г. по т. д. № 2642/2015 г. на ВКС и решение № 248/23.01.2015 г. по т. д. № 3437/2013 г. на ВКС, и двете на I т. о.), вкл. и на задължителната такава, обективирана в т. 17 на ТР № 4/2013 от 18.06.2014 г. по тълк. дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Приел е, че ищецът - поемател по запис на заповед, за съществуване вземането по която предявява иска по чл. 422, ал. 1 ГПК, не е длъжен да сочи основание на поетото от издателя задължение за плащане и да доказва възникването и съществуването на каузално правоотношение във връзка с което е издаден записа на заповед. С въвеждането на такова твърдение от някоя от страните в производството по чл. 422, ал. 1 ГПК, подлежи на доказване и каузалното правоотношение, но само доколкото възраженията, основани на това правоотношение, биха имали за последица погасяване вземането по записа на заповед. В този процес ищецът носи тежестта да установи редовен от външна страна запис на заповед, Интерес, но не и задължение за установяване на каузална причина на издаване на запис на заповед, ищецът би имал само с цел преодоляване защитата на ответника. За посочването на кауза и недоказването й ищецът не може да бъде санкциониран с отхвърляне на иска за съществуване на вземането, основано на менителничния ефект, освен ако ответникът не докаже въведените от него възражения.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят поставя въпроси, разглеждането на които претендира на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК с твърдения, че те са значими за изхода по делото и са разрешени в отклонение с практиката на ВКС, респ. че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Съдържанието на повдигнатите въпроси е следното:

1. „Подлежи ли на доказване от ищеца при условията на пълно и главно доказване съдържанието на каузалното правоотношение, за обезпечение на вземането по който е издаден запис на заповед, в случай, че ищецът изрично признава наличието на такова правоотношение, но заявява, че не разполага с писмени доказателства за доказването му?“;

2. „Следва ли да се уважи установителният иск, предявен по реда на чл. 422 ГПК, ако съдът приеме, че твърдяното каузално правоотношение, изпълнение на което е обезпечено със запис на заповед, не е възникнало или е погасено?“;

3. „Следва ли да се уважи установителният иск, предявен по реда на чл. 422 ГПК, ако съдът приеме, че твърдяното каузално правоотношение, изпълнение на което е обезпечено със запис на заповед, не е доказано?“;

4. „Носи ли ищецът доказателствена тежест за обстоятелството, че е предоставил договорената сума на ответника, при направено изрично признание от ищеца за връзката между процесния запис на заповед и твърдения договор, задължението по което е поддържал, че обезпечава с менителничния ефект?“;

5. „При въведени твърдения или възражения, основани на конкретно каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед, кои факти подлежат на доказване: фактите, доказващи съществуването или несъщестуването, респ. погасяването или непогасяването на вземането по записа на заповед, или само фактите, които биха имали за последица погасяване вземането по записа на заповед?“;

6. „Може ли чрез запис на заповед да се докаже правоотношение, съдържанието на което следва да се докаже при спазване ограниченията на чл.164, ал. 1, т. 3 ГПК?“.

По първите пет въпроса се твърди противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 143/17.06.2015 г. по т. д. № 371/2012 г. на ВКС, II т.о.; решение № 94/22.06.2015 г. по т. д. № 829/2014 г. на ВКС, I т. о. и решение № 13/28.07.2017 г. по т. д. № 2642/2015 г. на ВКС, I т.о. По последния въпрос се сочи отклонение с решение № 277/02.12.2019 г. по гр. д. № 237/2019 г. на ВКС, IV г. о.

Искането за достъп до касация на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е направено с оглед на конкретно повдигнат правен въпрос. Тук страната е мотивирала допълнителни предпоставки, възпроизвеждайки разясненията по т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.

Касационното обжалване не следва да се допуска.

Първият (с изключение на последната му част), четвъртият и петият въпроси могат да бъдат обобщени и конкретизирани (съобразно постановките по т. 1 от ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС) в едно питане отнасящо се до разпределението на доказателствената тежест по иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК в хипотеза на издадена заповед за незабавно изпълнение по чл. 417, т. 9 ГПК (редакция преди изменението й с ДВ, бр. 102/2017г.), когато ищецът твърди факти относно съществуващо каузално правоотношение, във връзка с което е издадена ценната книга.

Въпросът е релевантен, тъй като е обусловил процесуалната дейност на въззивния съд по мотивиране на съображения относно предмета на делото и формира общо основание (правен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК). Той обаче не удовлетворява допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като не се открива соченото отклонение с практиката на ВКС по приложението на чл. 422, ал.1 ГПК, вкл. и тази, която на която страната се позовава. В съгласие с тази практика (вкл. и с разрешенията по т. 17 от ТР № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС) в обжалваното решение е прието, че при предявяване на установителен иск по чл. 422, вр. чл. 415, ал.1, вр. чл. 417, т. 9 ГПК е допустимо в исковата молба да се изложат твърдения за факти относно съществуващо каузално правоотношение, във връзка с което е издаден записът на заповед, като с това не се променя предметът на делото, а именно- съществуване на вземането, основано на записа на заповед. При въведени твърдения или възражения, основани на конкретно каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед, всяка от страните доказва по правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК фактите, на които са основани твърденията и възраженията и са обуславящи за претендираното, съответно отричаното право - за съществуването, респ. несъществуването на вземането по записа на заповед. Даденото разрешение от въззивния съд, че в разглеждания случай ищецът - кредитор сочи обезпечителната функция на записа на заповед спрямо твърдяното каузално правоотношение – договора за паричен заем, като доказва вземането си, основано на менителничния ефект, а спрямо заявеното от ответника релативно възражение за невъзникване на вземането по заема се прилагат общите правила за разпределение на доказателствената тежест изцяло кореспондира на установената съдебна практика, вкл. и задължителната такава. След като в процеса не е доказано от ответника, че твърдяното каузално правоотношение, изпълнението на което е обезпечено със записа на заповед не е възникнало (поради непредаване на заемната сума) в съответствие с тази практика на ВКС е прието, че установителния иск по чл. 422, ал. 1 ГПК - за съществуване на вземането, произтичащо от менителничния ефект, е основателен. Наличието на последователна съдебна практика и съобразяването й изцяло в атакуваното решение характеризира искането за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по повдигнатия обобщаващ въпрос като неоснователно.

Първият въпрос в последната си част е ирелевантен, тъй като изхожда от становище на страната по правилността на въззивното решение. Въпрос, който е изведен от позицията на жалбоподателя относно правилността на решаващите изводи на съда и изразява несъгласие с тях не удовлетворява общо основание за селектиране на касационната жалба.

Второто и третото от питанията се отнасят до хипотези, каквито по делото не са разглеждани и по които отсъстват мотиви на въззивния съд. В неговото решение нито е отречено възникването на каузалното правоотношение по заем, нито е прието, че то е погасено, респ. че е останало недоказано. Поради липсата на характеристика на правен въпрос по смисъла на разясненията, дадени с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС – т. е. на обща предпоставка, по тези питания касационен контрол не може да се допусне на соченото основание.

Последният, шести въпрос също не осъществява общо основание, тъй като се свежда до преценка и обсъждане на доказателства. А според съобразителната част към указанията по т. 1 от горецитирания тълкувателен акт релевантният правен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. В изложения смисъл не е обоснована обща предпоставка за селектиране на касационната жалба, поради което – само на това основание - следва да се отрече достъпа до касация и по този въпрос.

Жалбоподателят се е позовал формално и на текста по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК без обаче да посочи значимия за делото въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Той е длъжен да стори това като израз на диспозитивното начало в гражданския процес. Обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол, без да бъде посочен този въпрос, както и на основания, различни от формулираните в жалбата. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това – вж. мотивите към постановките по т. 1 от ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС. Тук следва да се изтъкне също, че основанията по чл. 280, ал.1, т. 1 – 3 вкл. ГПК са самостоятелни фактически състави и кумулирането им по едни и същи правни въпроси (ако приемем хипотетично, че искането за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е направено по изрично поставените на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК въпроси) е недопустимо. Освен това, позоваването пък на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за селекция на касационната жалба – поради противоречие със съдебна практика на ВКС - изключва приложението на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, което изисква аргументирано мотивиране на необходимостта от промяна в създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или налагащо осъвременяване на даденото с нея тълкуване, респ. нуждата от създаване на съдебна практика при непълна, неясна или противоречива правна уредба или пък необходимостта от нейното осъвременяване. Ето защо не може да се допусне касационно обжалване и по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

В обобщение, не са обосновани предпоставки в приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, последицата от което е недопускане на въззивното решение до касационен контрол.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на III г. о.,