Определение № 72 от 12.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2920/2020 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от Прокуратурата на Република България, чрез прокурор Б. С. от Софийска апелативна прокуратура, срещу въззивно решение № 1264/17.06.2020 г., постановено от Софийски апелативен съд по въззивно гр.д. № 3505/2019 г. Касаторът излага доводи за неправилност поради противоречие допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Моли за отмяна на въззивното решение и постановяване на друго, с което да бъде намален размерът на присъденото обезщетение. Насрещната страна С. Т. Д. не отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният Софийски апелативен съд, като изменил частично решението на първостепенния Софийски градски съд, осъдил Прокуратурата на Република България да заплати на С. Т. Д. обезщетение по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ в размер на 7000 лева, обезщетение в размер на законна лихва върху тази сума, считано от 05.11.2014 г. до окончателното издължаване, на осн. чл. 86, ал. 1 ЗЗД и съдебноделоводни разноски по делото. За да постанови този резултат, въззивният съд установил, че по отношение на С. Д. е било образувано досъдебното производство с постановление от 30.07.2009г. по прокурорска преписка №26070/09г. на Софийска районна прокуратура. На 03.11.2009г. му било повдигнато обвинение за извършване на престъпление по чл. 213а НК, което обвинение било изменено и впоследствие бил внесен обвинителен акт за извършено престъпление по чл. 213а, ал. 2, т. 1, пр. 1, вр. с ал. 1 НК. Образувано било н.о.х.д. № 10560/2010 г. по описа на Софийски районен съд, което приключило с присъда от 19.12.2013г., с която Д. бил оправдан и признат за невиновен. Присъдата била потвърдена с влязло в сила решение № 1099/05.11.2014г., постановено по в.н.о.х.д. № 4328/2014г. на СГС. Установено е още, че в периода, в който е продължило воденото срещу С. Д. наказателно производство и в резултат на същото, последният претърпял неимуществени вреди, изразяващи се в негативно отражение върху психо-емоционалното му състояние. Професионалната му дейност – инвеститор на Българска фондова борса, пострадала, намалели социалните контакти. Съдът установил, че Д. бил диагностициран със следните заболявания: лумбосакрална радикулопатия, лумбална остеохондроза, захарен диабет II тип, низт. диабетна полиневропатия – сензомоторен тип, умерена степен и артериална хипертония II степен. Приел, че те не са причинени пряко от воденото наказателно производство, но последното е на здравословното му състояние. Относно развода на Д. приел, че не може да приеме наличие на пряка причинноследствена връзка с повдигнатото обвинение. В заключение въззивната инстанция намерила, че е осъществен фактическият състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. Определил паричен еквивалент на обезщетението за причинените неимуществени вреди по правилата на чл. 52 ЗЗД, като съобразил вида и тежестта на инкриминираното деяние, продължителността на наказателния процес и етапите, през които е преминал, вкл. внасянето му в съд и обжалване на оправдателната присъда; липсата на взета мярка за процесуална принуда или наложени административни мерки, ограничаващи свободата на придвижване; личността на пострадалия, отражението на повдигнатото обвинение върху професионалната, здравословна и личностна сфера, чувството на страх, несигурност, накърнените чест и достойнство. Съдът взел за база при определяне размера на паричното обезщетение икономическата конюнктура в страната към датата на влизане в сила на оправдателната присъда. Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване с хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпросите: длъжен ли е съдът, когато определя размера на неимуществените вреди, да извърши задължителна преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД и как се определя и какво е съдържанието на понятието “справедливост“, изведено в принцип при определяне на размера на обезщетението за неимуществен вреди в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД. Поддържа, като се твърди противоречие на въззивното решение с т. II на ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк. дело № 3/2004 г. на ВКС, ОСГК, както и с т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ВКС, ОСГК, решение № 1145/18.11.2008 г. на V г.о. на ВКС по гр.д. № 4927/2007 г.; решение № 918/21.12.2009 г. на III г.о. на ВКС по гр.д. № 2063/2008 г.; решение № 253/27.10.2016 г. на IV г.о. на ВКС по гр.д. № 457/2016 г.; решение № 292/06.04.2020 г. на IV г.о. ВКС по гр.д. № 3815/2017 г. Повдигнатите правни въпроси са включени в предмета на спора и са от значение за постановения по делото резултат, но не се установява поддържаното противоречие с посочените съдебни актове. Въззивният съд се е произнесъл по правните въпроси напълно в съответствие с тълкуването, дадено в цитираните от касатора решения. Не са налице и основания за служебно допускане на касационно обжалване по някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 2 ГПК. В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване. Мотивиран от горното, съдът