Определение № 1733 от 21.06.2024 г. на ВКС по т. д. № 1898/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. В. К. срещу решение № 955 от 11.07.2023 г. по в. гр. д. № 1133/2023 г. на Софийски апелативен съд, ГО, 1 състав, с което е потвърдено решение № 40 от 5.01.2023 г. по гр. д. № 543/2022 г. на Софийски градски съд, с което касаторът е осъден на основание чл. 79, ал. 1 вр. чл. 101 ЗЗД да заплати на „Ф. 1990“ ЕООД сумата от 173 587, 86 лв., представляваща сбор от сумите, които „ЛЛС ойл и газ“ ЕООД е осъдено да заплати на „Ф. 1990“ ЕООД с решение № 45 от 11.10.2018 г. по т. д. № 1/2018 г. на Пернишки окръжен съд, за които задължения ответникът е поел солидарна отговорност по силата на споразумение за встъпване в дълг от 01.04.2019 г., сключено с кредитора „Ф. 1990“ ЕООД, ведно със законната лихва върху сумата от 154 111, 61 лева, представляваща общ размер на главниците, присъдени в полза на ищеца с решение № 45 от 11.10.2018г. по т. д. № 1/2018 г. на Пернишки окръжен съд, считано от датата на исковата молба - 02.08.2021 г. до окончателното плащане. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушения на материалния закон, процесуалните правила и необоснованост. Касаторът счита за неправилен извода на въззивния съд, че процесното споразумение, с което е встъпил в дълг, е валидно съглашение. Излага доводи, че се касае до нищожен договор поради липса на основание. Мотивира становище, че от събраните по делото доказателства се установява, че липсва каквото и да е основание да встъпи като съдлъжник в отношенията между две търговски дружества, породени от сключен договор, освен в хипотезата на чл. 30 ЗЗД – поради заплашване. Касаторът излага оплаквания за необоснованост на извода на въззивния съд, че встъпването в дълг може да намери основание в обстоятелството, че в периода на възникване на процесното задължение ответникът е бил едноличен собственик на капитала и управител на дружеството длъжник. Моли обжалваното решение да бъде отменено. Допускането на касационно обжалване касаторът основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК поставя процесуалния въпрос „Съдът има ли процесуално задължение да обсъди всички относими и допустими доказателства, представени пред него, и то съвкупно (в тяхната взаимна връзка и зависимост)?“. Поддържа, че въведеният въпрос е разрешен в противоречие с практиката на ВКС - решение № 24 от 28.01.2010 г. по гр. д. № 4744/2008 г., I г. о., решение № 115 от 30.04.2013 г. по т. д. № 805/2011 г., II т. о. и определение № 443 от 29.06.2011 г. по т. д. № 1087/2010 г. Ответникът по касация „Ф. 1990“ ЕООД не е депозирал отговор на касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на касатора и извърши преценка за наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да постанови обжалваното въззивно решение, съставът на Софийски апелативен съд е приел, че с влязло в сила решение № 45 от 11.10.2018 г. по т. д. № 1/2018 г. на Пернишки окръжен съд „ЛЛС ойл и газ“ ЕООД е осъдено да заплати на „Ф. 1990“ ЕООД следните суми: на основание чл. 240 ЗЗД сумата от 19 000 лв., представляваща остатъчна невърната заемна сума от 15 000 лв. и неизплатена лихва от 4 000 лв. върху заемната сума, дължими по договор за заем от 21.12.2016 г. и представляваща неплатени на 18-то число в периода май 2017 г. - април 2018 г. погасителни вноски по споразумение от 13.04.2017 г. за разсрочване на задълженията по договора, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 11.01.2018 г. до окончателното изплащане; на основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД сумата от 12 833, 33 лв., представляваща договорна лихва, дължима съгласно чл.1.1.3 от споразумение от 13.04.2017 г. и представляваща последна 13-та погасителна вноска по същото; на основание чл. 327, ал. 1 ТЗ сумата от 135 111, 61 лв., представляваща дължима цена за доставени стоки - бензин и дизелово гориво, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 11.01.2018 г. до окончателното изплащане и сумата от 6 642,92 лв., представляваща разноски по делото. В решението е констатирано, че в периода до септември 2017 г. ответникът С. В. К. е бил управител и собственик на капитала на „ЛЛС ойл и газ“ ЕООД. Решаващият състав е посочил, че съгласно сключеното между страните по делото споразумение от 01.04.2019 г. С. В. К. е встъпил в задълженията на „ЛЛС ойл и газ“ ЕООД, посочени в диспозитива на съдебното решение по т. д. № 1/2018г. на Пернишкия окръжен съд, като се е съгласил и задължил да отговаря солидарно с длъжника за същите. Съдът е установил, че съгласно споразумението сумата от 173 587, 86 лв. е следвало да се плати на 36 равни месечни вноски в периода март 2019 г. - март 2022 г., като страните са уговорили, че при неплащане на две погасителни вноски кредиторът има правото да обяви цялата сума за предсрочно изискуема. Възпроизведени са и клаузите на споразумението, според които законната лихва върху сумите 19 000 лв. и 135 111,61 лв. за периода от 11.01.2018 г. до окончателното изплащане на главниците длъжникът следва да заплати на три равни месечни вноски в периода април 2022 г. - юни 2022 г. Решаващият състав е приел, че не се установява дължимата сума от 173587,86 лв. да е платена както от длъжника „ЛЛС ойл и газ“ ЕООД, така и от встъпилия в дълга солидарен длъжник – ответник по настоящото дело. Във въззивното решение са обсъдени показанията на свидетеля К., баща на ответника, според които дружеството „ЛЛС ойл и газ“ ООД, в което ответникът бил съдружник, се е занимавало с управление на три бензиностанции, като ищецът бил доставчик на горива за тези бензиностанции; в един момент дружеството започнало да изпитва финансови затруднения и натрупало задължения; на среща със съпруга на собственика на ищцовото дружество – свидетеля М. последният заявил на ответника и свидетеля К., че не го интересуват затрудненията на „ЛЛС ойл и газ“ ООД и казал на свидетеля да си продаде жилището; през 2017 г. ответникът прехвърлил дружеството на трето лице, но споделял, че тормозът му е продължил; заявил на баща си, че е встъпил в чужд дълг, защото е бил заплашен от свидетеля М.. Решаващият състав е възпроизвел и показанията на разпитания свидетел М. - управител на ищцовото дружество в периода на възникване на задълженията на „ЛЛС ойл и газ“ ООД, съгласно които ответникът многократно заявявал, че независимо от напускането на последното дружество ще изпълни задълженията си към „Ф. 1990“ ЕООД, като идеята за сключването на процесното споразумение е била на самия С. К. с цел разсрочване на задълженията. В обжалвания акт е посочено, че според двамата свидетели е налице досъдебно производство във връзка с публично известен случай на побой и намерен списък на длъжници на ищеца у лице, което е работило в ищцовото дружество, който списък според свидетеля К. бил „списък за въздействие“. Въззивният съд е кредитирал показанията на свидетелите с изключение на показанията на свидетеля К. в частта им за заплашване на ответника да заплати задълженията си от страна на свидетеля М. и за възбудения у ответника страх за него и семейството му, доколкото последните не са непосредствени и е налице близката родствена връзка на свидетеля с ответника. При така установеното от фактическа страна във въззивното решение е направен извод, че по силата на сключения между страните на 01.04.2019 г. договор за встъпването в дълг /„споразумение“/, ответникът се е съгласил да поеме едно чуждо задължение – на „ЛЛС ойл и газ“ ЕООД, на което дружество е бивш управител, като свое. Съдът е приел, че кредиторът ищец по делото е запазил правата си срещу първоначалния длъжник, но е станал кредитор и на ответника, отговарящ солидарно със стария длъжник. Изразил е становище, че са настъпили всички елементи от фактическия състав на чл. 101 ЗЗД, доколкото е налице действително задължение и валидно съглашение с кредитора за встъпване в дълга на ответника физическо лице. Съдът е счел за неоснователно възражението за нищожност на процесния договор за встъпване в дълг поради липсата на основание по смисъла на чл. 26, ал. 2 ЗЗД, доколкото основанието за сключването на договора за встъпване в дълг - типичната и непосредствена негова цел, е едно лице да поеме чуждо задължение, като по този начин снабди първоначалния кредитор с още един длъжник. Изтъкнал е, че в тази насока са без значение конкретните мотиви или причина за сключване на процесния договор, като наред с това е посочил, че твърдението на ответника за липса на причина за встъпването в дълга е оборено от събраните доказателства, че в периода до септември 2017 г. същият е бил управител и собственик на капитала на „ЛЛС ойл и газ“ ЕООД. С въззивния акт е отречено и процесният договор за встъпване да е нищожен по смисъла на чл. 26, ал. 2 ЗЗД поради липсата на предмет, доколкото не се твърди и доказва да е налице конкретна фактическа или правна невъзможност на задължаването на К. наред с дружеството, чийто бивш управител е бил. Съдът е определил като недоказано и възражението за унищожаемост на договора поради заплашване по чл. 32, ал. 3 ЗЗД вр. чл. 30 ЗЗД, той като не се установяват конкретни, ясни и непротиворечиви факти за извършени спрямо ответника противоречащи на закона или морала действия на психическа принуда, които да са от естество да предизвикат основателни страхови представи у него и които именно да са го мотивирали да встъпи в процесното правоотношение. Поставеният от касатора въпрос се отнася до задължението на въззивния съд да обсъди събраните по делото доказателства и отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК да е значим за изхода на делото. По този процесуален въпрос е налице задължителна практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и постоянна практика на ВКС, намерила израз в постановени по реда на чл. 290 ГПК решения – служебно известните на състава решение № 388 от 17.10.2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 94 от 28.03.2014 г. по гр. д. № 2623/2013 г. на ВКС, IV г. о., решение № 55 от 3.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на ВКС, I т. о., решение № 63 от 17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, II т. о., решение № 111 от 3.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на ВКС, II т. о. и др. Съгласно тази практика непосредствената цел на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си. В случая процесуалният въпрос е поставен от касатора ответник в контекста на доводи за необсъждане на събраните по делото свидетелски показания. Доводите са неоснователни, тъй като въззивният акт обективира подробно обсъждане на събраните по делото гласни доказателства, ясно изложение в коя част показанията на свидетеля К., баща на ответника, не са кредитирани и мотивирани изводи доколко свидетелските показания се явяват в подкрепа на възраженията на ответника. Въз основа на преценката поотделно и в съвкупност на събраните по делото писмени и гласни доказателства съдът е формирал извод за задължаване на ответника по договор за встъпване в дълг и за неоснователност на възраженията на ответника за нищожност и унищожаемост на този договор. По тези съображения не може да се приеме, че апелативният съд се е отклонил от задължителната и постоянна практика на ВКС по поставения процесуален въпрос, съответно не е налице въведеното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за достъп до касация. Правилността на изводите, до които съдът е достигнал след обсъждане на събраните по делото доказателства, е относима към касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК и не подлежи на проверка в стадия за селекция на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК съгласно задължителните указания по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. По изложените съображения не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение