Определение № 102 от 05.02.2015 г. на ВКС по гр. д. № 583/2015 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по жалба на Н. Б. Н. срещу разпореждане от 18.03.2014 г. по гр.д. № 1534/2013 г. на Градски съд София, с което е върната подадената от жалбоподателя касационна жалба срещу решение 14.01.2014 г. постановено по същото дело, като недопустима съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК. Жалбоподателят Н. Б. Н., чрез процесуалния си представител адв. Г. Ж., поддържа, че обжалваното определение е неправилно като възразява срещу възприетото от администриращия съд становище, че се касае за търговско по характер дело с оглед спазването на критерия за касационно обжалване на чл. 280, ал. 2 ГПК. Моли поставеното разпореждане да бъде отменено. Ответната страна Т. С. Е. редовно уведомена, не подава отговор и не взема становище по жалбата. Върховният касационен съд, тричленен състав на четвърто гражданско отделение, като прецени оплакванията в частната жалба и данните по делото, намира следното: Жалбата е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна. За да постанови обжалваното разпореждане, с което е върнал като процесуално недопустима касационната жалба, Градски съд София е приел, че образуваното по искова молба на Т. С. Е. срещу Н. Б. Н. дело има търговски характер, поради което и преценката за допустимостта на касационното обжалване на постановеното по този иск решение следва да се извърши съобразно втората хипотеза на чл. 280, ал. 2 ГПК, а именно – цената на иска трябва да надвишава минимума от 10 000 лв. Този извод съдът е изградил въз основа на констатацията, че предмет на заведената искова молба е парично вземане, което произтича от търговска сделка. Така постановеното разпореждане е законосъобразно, но по мотиви, различни от изложените в него. Със заведената искова молба, ищецът [фирма] е предявил обективно съединените искове с правно основание чл. 79 ЗЗД за сумата от 2 983.15 лв, изразяваща се в стойността на потребена топлинна енергия, както и иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за лихвата върху главницата за периода от 31.12.2007 г. – 17.09.2010 г. в размер на 509.45 лв. Сочените парични суми произтичат от двустранна сделка с предмет доставка и потребление на топлоенергия. Едната от страните по породилото се от тази сделка правоотношение е физическо лице – потребител, поради което и съгласно изричната разпоредба на чл. 318, ал. 2 ТЗ, процесният договор не представлява търговска продажба. Ето защо не могат да бъдат споделени мотивите на администриращия жалбата съд, че поставеното за разглеждане дело е търговско. В отношенията между доставчика на топлинна енергия, от една страна, и потребителя, от друга, субсидиарно приложение ще намери Закона за защита на потребителите като специален закон, което предопределя и характера на делото, имащо за предмет процесното правоотношение, като гражданско. Въпреки гореизложеното, постановеният от въззивния съд краен резултат е правилен. В случая цената на всеки от обективно съединените граждански искове по делото е под 5000 лв., поради което с оглед разпоредбата на чл.280, ал.2 ГПК касационната жалба правилно е върната. С оглед на тези изводи, разпореждането на Градски съд С. следва да бъде потвърдено. Предвид изложените съображения, съдът: