Определение № 1706 от 10.06.2026 г. на ВКС по т. д. № 534/2026 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Застрахователна компания „ЛЕВ ИНС“ АД, представлявано от юрисконсулт С. Л., срещу решение № 366 от 27.11.2025г. по в.гр.д. № 877/2025г. на Окръжен съд – Хасково, с което е потвърдено решение № 620 от 31.07.2025г. по гр.д. № 1821/2024г. на Районен съд – Хасково. С потвърденото първоинстанционно решение е отхвърлен предявеният от касатора против С. А. А. иск с правно основание чл.500, ал.1, т.3 КЗ за присъждане на сумата 24 200 лева, представляваща стойността на изплатено застрахователно обезщетение по задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите със застрахователна полица № BG/22/117002059299 за причинени при ПТП на 01.06.2018г. в [населено място] имуществени и неимуществени вреди на С. Г. Ш..

Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно, тъй като е постановено в нарушение на материалния закон. Намира, че и двете инстанции неправилно са подменили законовия критерий „напуснал местопроизщшествието“ с наказателноправния термин „бягство“, като по този начин са въвели несъществуващо в закона изискване и са ограничили приложното поле на регресната норма. Твърди, че разпоредбата на чл.500, ал.1, т.3 КЗ не изисква установяване на укриване, умисъл или престъпно поведение, а свързва регресното право с обективния факт на напускане на местопроизшествието в нарушение на законовите задължения на водача. Сочи, че в случая е безспорно установено, че ответникът не е уведомил органите на МВР и не е останал на мястото на ПТП, с което е нарушил задълженията си по чл.123 ЗДвП, а обстоятелството, че пострадалото лице е било транспортирано до лечебно заведение от трето лице, не освобождава водача от тези задължения и не изключва приложението на чл.500, ал.1, т.3 КЗ. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК прави искане за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК, като сочи следните материалноправни въпроси:

1.Налице ли е регресното основание по чл.500, ал.1, т.3 КЗ, когато водач – участник в ПТП с пострадало лице, не е уведомил органите на МВР и не е останал на местопроизшествието в нарушение на чл.123, ал.1, т.2 ЗДвП, независимо от обстоятелството, че пострадалото лице е било транспортирано до лечебно заведение от трето лице?

2. Изисква ли се за възникване на регресното право на застрахователя по чл.500, ал.1, т.3 КЗ доказване на „бягство“, укриване или престъпно поведение на виновния водач или е достатъчно обективно напускане на местропроизшествието в нарушение на задълженията по чл.123 ЗДвП?

Ответникът С. А. А., представляван от адв. К. Г., представя отговор, с който оспорва касационната жалба. Прави възражение за липса на основания за допускане на касационен контрол и излага подробни съображения за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

Въззивният съд е приел за установено, че на 01.06.2018г. е настъпило ПТП с участието на МПС "Пежо 206“, с рег. [рег.номер на МПС], управлявано от С. А., който при предприемане на маневра да излезе от реда на паркираните МПС от страна на Общинска полиция не е забелязал неправилно преминаващата от ляво на дясно пешеходка С. Г. Ш., пресичаща на неопределените за тази цел места /пешеходна пътека/, като с предната лява гума е застъпил десния крак на пешеходката и й причинил средна телесна повреда, изразяваща се в трайно затруднение в движението на десния крак поради счупване на костите на подбедрицата. Посочил е, че с решение № 284/19.09.2019г., постановено по АНД № 968/2019г. по описа на Районен съд - Хасково, ответникът А. е признат за виновен в това, че на 01.06.2018г., в [населено място], при управление на моторно превозно средство – лек автомобил „Пежо 206“ с рег. [рег.номер на МПС], нарушил правилата за движение по пътищата, а именно – чл.25, ал.1 ЗДвП, и по непредпазливост причинил средна телесна повреда на С. Г. Ш., изразяваща се в трайно затруднение в движението на десния крак, което се дължи на счупването на костите на подбедрицата.

Въззивният съд е посочил, че основният спорен въпрос по делото е дали е осъществена хипотезата на чл.500, ал.1, т.3 КЗ, която обуславя и правото на регрес в полза на застрахователя от страна на делинквента по покрития риск. Намерил е, че събраните по делото доказателства, вкл. и показанията на свидетелите поотделно и съвкупно, не установяват обстоятелствата от фактическия състав на чл.500, ал.1, т.3 КЗ. Приел е за установено от събраните доказателства, че след настъпването на инцидента ответникът е останал на място, предложил е веднага помощ на пострадалата, която обаче останала анонимна за него, както и е останало неясно дали въобще същата има наранявания в този момент. Посочил е, че постадалата сама се качила в автомобила на сина си, който бил наблизо и то без негова помощ, и напуснала местопроизшествието, на което ответникът останал сам. Намерил е, че при тези обстоятелства ответникът очевидно е нямал знание, че въобще са настъпили значими вреди у пострадалата, поради което и същият не може да има и знание, че е участвал в правнорелевантно ПТП с пострадало лице, за което се дължи уведомяване и изчакване на органите на реда на място. Изтъкнал е, че действията на ответника в случая са изцяло добросъвестни и в съгласие със закона и добрите нрави с оглед неговото възприятие за събитията. Отбелязал е, че той е направил всичко, което зависи от него в момента, за да постъпи правилно, да окаже помощ на пострадалата и без никакво намерение да се укрива от органите на реда. Преценявайки съвкупно действията на ответника и на пострадалата, която сама е напуснала мястото на ПТП, е достигнал до извод, че не може да се изведе осъществяване на хипотезата по чл.500, ал.1, т.3 КЗ. В допълнение е съобразил и осъждането на ответника от наказателния съд, който го признава за виновен и го осъжда за престъпление по чл.343, ал.1, б.“б“ предл. 2-ро вр. чл.342, ал.1 НК, без да има поведението му съставомерност относно напускане на ПТП.

Настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Поставените от касатора въпроси по начина, по който са формулирани, не съответстват на мотивите на въззивния съд и не осъществяват общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК. Въпросите са предпоставени от съдържащото се в тях твърдение, че ответникът е напуснал местопроизшествието в нарушение на чл.125 ЗДвП, което не е прието от въззивния съд за установено по делото. Напротив, в случая след съвкупна преценка на събраните по делото доказателства въззивният съд е достигнал до извод, че ответникът е нямал знание въобще да са настъпили значими вреди у пострадалата и в този смисъл, че е участвал в правнорелевантно ПТП с пострадало лице, за което се дължи уведомяване и изчакване на органите на реда на място. Правилността на така формирания извод на въззивния съд е извън обхвата на проверка в селективния стадий на касационното производство. Поради това поставените въпроси не се явяват обуславящи изхода на делото и не могат да обосноват допускане на касационен контрол. От друга страна, наличието на конкретните хипотези, предвидени в чл.125 ЗДвП и чл.500, ал.1, т.3 КЗ, следва да бъде преценявано във всеки отделен случай въз основа на фактите по делото и събраните доказателства, което изключва възможността да се даде принципен отговор на поставените от касатора въпроси, като се допусне касационно обжалване на поддържаното допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора на касатора не се дължат разноски.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение