Определение № 688 от 09.12.2020 г. на ВКС по т. д. № 592/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Г. К. Ж. с ЕГН 01444016564, чрез процесуален пълномощник, срещу решение № 2387 от 01.11.2019 г. по в.гр.д. № 2081/2019 г. на Апелативен съд – София, Гражданско отделение, 14 състав, с което след отмяна на решение № 8100 от 21.12.2018 г. по гр.д. № 4413/2017 г. на Софийски градски съд, Гражданско отделение, 11 състав в неговата осъдителна част - за разликата над 25000 лв. до 35000 лв., е отхвърлен искът на касатора с правно основание чл.432 КЗ, предявен срещу ЗК „Лев Инс” АД за обезщетяване на неимуществени вреди, настъпили в резултат ПТП от 06.10.2016 г. В жалбата се поддържат касационни оплаквания за материална незаконосъобразност и необоснованост на атакувания съдебен акт. Твърди се, че обезщетението за неимуществени вреди е определено в нарушение на принципа за справедливост и не е отчетена икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането на ищеца. По съображения в жалбата, се иска касиране на въззивното решение в частта за отхвърляне на иска за разликата над 25 000 лв. до 35 000 лева, като застрахователното дружество бъде осъдено да заплати още 10 000 лв., ведно със законната лихва от 29.03.2017 г. и разноски по делото. В инкорпорираното в жалбата изложение се иска допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради постановяването му в противоречие със задължителните указания по приложението на чл.52 ЗЗД, дадени в ППВС № 4/1968 г. Освен това, касационният жалбоподател счита, че ВКС следва да се произнесе по въпрос, от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото: „Следва ли въззивният съд, при отменително решение, с отхвърлителен диспозитив по отношение на определеното от първата инстанция обезщетение за неимуществени вреди, да се обоснове защо го намалява, след като коментираните травми и последиците от него са едни и същи”. В постъпил отговор от ЗК „Лев Инс” АД, чрез процесуален пълномощник, се оспорва основателността на искането за допускане на касационно обжалване и основателността на жалбата, с искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от легитимирана страна в срока по чл.283 ГПК и е насочена срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение, съдебният състав на Апелативен съд – София е приел, че причинените от пътно-транспортното произшествие на 06.10.2016 г. травматични увреждания на ищеца са диафизарна фрактура на дясна бедрена кост и контузия с охлузване на носа. Ищецът е бил хоспитализиран, по спешност му е извършена кръвна репозиция и метална остеосинтеза с интрамедуларен бедрен пирон. Лечебният процес на фрактурата на бедрената кост е около 3-4 месеца, през които ищецът е ползвал помощни средства за придвижване, с големи затруднения в ежедневието, според свидетелката З., при общ възстановителен период около 6 месеца, като според вещото лице, ищецът е търпял интензивни болки и страдания през първите 15-20 дни след травмата. Продължителният период на лечение е обусловил невъзможност за 15-годишния ищец да посещава училище, учебният му срок е бил продължен, като е завършил учебната година с 9 поправителни изпита. С оглед тези данни и като е преценил вида на уврежданията, оперативната интервенция, времето, през което ищецът е търпял болки и страдания, значителните неудобства в битов план през периода на лечение, пълното възстановяване на ищеца, но с възможност за поява на болки от травмата на дясното бедро при промяна на времето, както и негативните последици за здравето и самочувствието на младежа в резултат на продължителното му обездвижване и значително напълняване, апелативният съд е преценил като справедливо обезщетение в размер на 25 000 лева. При определяне на този размер решаващият съдебен състав е отчел липсата на надлежни доказателства за претърпяна от ищеца втора оперативна интервенция, както и липсата на трайни последици от травмата. Съобразена е и възрастта на пострадалия към момента на произшествието –15-годишен. За разликата над възприетото като справедливо по смисъла на чл.52 ЗЗД обезщетение в размер на 25000 лв., до 35000 лв., въззивният съдебен състав е приел за неоснователен предявения пряк иск срещу застрахователя на делинквента. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно разглеждане на делото. Относно критериите при прилагане на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД касаторът се е позовал на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, с цитиране на ППВС № 4/1968 г., но не е формулирал конкретен правен въпрос, удовлетворяващ основната селективна предпоставка. Съдържанието на изложението в тази част предпоставя служебно извеждане на правния въпрос от касационната инстанция, което е недопустимо с оглед разясненията, дадени в т.1 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Доводите в жалбата за несъответствие на определеното от въззивния съд обезщетение за неимуществени вреди с принципа за справедливост, са относими към оплакването за материална незаконосъобразност и тяхното обсъждане е извън селективната фаза на касационното производство. Твърденията на жалбоподателя за несъобразяване на икономическата конюнктура в страната, както и на съдебната практика за подобен вид увреждания, настъпили в резултат на произшествия през 2016 г., са релевантни за правилността на атакувания съдебен акт. Отделно от това, необходимо е да се посочи, че липсват данни за неотчитане на момента на настъпване на вредите, чието обезщетяване се иска, а съпоставянето с присъждани по други дела обезщетения /макар и да не е конкретизирано в жалбата/, не може да аргументира достъп до касация, тъй като размерите на обезщетенията по чл.52 ЗЗД са в зависимост от установените по всяко дело конкретни, релевантни към принципа за справедливост факти. Отсъствието на посочен в изложението правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК съставлява пречка да се допусне касационно обжалване, като ВКС не дължи произнасяне по сочената от касатора допълнителна предпоставка. Касационно обжалване на въззивното решение не може да се допусне и по формулирания въпрос, свързан със задължението на въззивния съд да мотивира своя съдебен акт. Видно от съобразителната част на атакуваното решение е, че съдът е преценил безспорно доказаните по делото конкретни обстоятелства, от значение за обема на търпяните от пострадалия ищец неимуществени вреди и в рамките на своята правораздавателна дейност по съществото на материалноправния спор, е обосновал размера на обезщетението по чл.52 ЗЗД. Невъзприемането на определения от първата инстанция по-висок размер на обезщетението и правилността на обжалвания с касационната жалба краен правен резултат, не могат да се преценяват в производството по чл.288 ГПК. Независимо от липсата на основната предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК, касационният жалбоподател не е обосновал и поддържаната допълнителна предпоставка по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, съгласно разясненията в т.4 от цитирания по-горе акт на нормативно тълкуване, което също препятства достъпа до касационен контрол. При този изход на делото, в полза на ответника по жалбата следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение