Определение № 4167 от 18.12.2023 г. на ВКС по гр. д. № 5057/2023 г.

Производство по чл. 274, ал. 3, т. 1, във вр. с чл. 130 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на ищеца по делото В. М. С., подадена чрез процесуалния му пълномощник адв. П. Н. срещу определение № 242/22.05.2023 г., постановено по частно възз. гр. дело № 187/2023 г. на Великотърновския апелативен съд. С обжалваното въззивно определение е потвърдено определение № 236/10.03.2023 г. по гр. дело № 599/2022 г. на Русенския окръжен съд (РОС), с което е прекратено производството по същото дело и е върната исковата молба на жалбоподателя. Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване определение на въззивния съд. В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното определение. В изложението към частната касационна жалба, изготвено също от адв. Н., както и в самата жалба се навежда единствено основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно определение. В тази връзка се поддържа, че същото било явно несправедливо, както и че било необосновано и противоречиво – от една съдът констатирал, че била подадена в срок исковата молба и било допустимо разглеждането на делото, а от друга страна приел, че е недопустимо. Поддържа се също, че административният съд приел, че окръжният съд трябвало да разгледа делото, а последният считал, че апелативният съд следвало да го разгледа. Преповтарят се и други оплаквания, изложени в жалбата. Ответниците по частната касационна жалба не са подали отговори на същата в срока за това. За да постанови обжалваното въззивно определение, в мотивите към него апелативният съд е приел следното: В исковата молба по делото, депозирана пред Административния съд – Русе (АСР), е формулирано искане съдът да постанови решение, с което да отмени акта за раждане на касатора-ищец, с оглед осигуряване на процесуална възможност на същия да предяви иск в тригодишен срок от навършване на пълнолетие, съгласно чл. 69 от СК – за установяване на произход от биологичния си баща М. М. С.. След изпращането на делото по подсъдност на РОС, в молба от 11.11.2022 г., чрез адв. Н., ищецът е изложил твърдения, че майка му В. Христова Я. е сключила граждански брак със сирийския гражданин М. С., който починал в резултат на самоубийство. Ищецът бил заченат по време на този брак от М. С.. С молбата се „уточнява“, че са предявени: иск по чл. 124, ал. 4 от ГПК против [община] и окръжната прокуратура в Русе – да се приеме за установено, че баща на ищеца не е покойния М. С., а М. С. е негов биологичен баща; и иск по чл. 69 от СК против М. С. и окръжната прокуратура – да се признае за установено, че баща на ищеца е М. С.. С първоинстанционното определение № 236/10.03.2023 г. РОС е прекратил производството по делото, поради недопустимост на предявените искове, като е изложил подробни съображения за това. Въззивният съд също е изложил съображения, че съпругът на майката се смята за баща на детето, родено по време на брака или преди изтичането на 300 дни от неговото прекратяване – чл. 61, ал. 1 от СК. Презумпцията за бащинство може да се оспори по съдебен ред чрез предявяване на иск при условията и в сроковете, предвидени в чл. 62 от СК; искът е личен, а срокът за неговото предявяване е преклузивен; правото да оспорят презумпцията за бащинство принадлежи на правните субекти, които са изрично посочени в СК. В тълкувателно решение (ТР) № 2/2014 от 05.02.2015 г. на ОСГК на ВКС е прието, че срокът за предявяване на иска по чл. 62, ал. 4 от СК започва да тече от навършване на пълнолетие на детето. Предвид така изложените принципни съображения, апелативният съд е установил от представеното удостоверение за раждане, че в акта за раждане на ищеца, [дата на раждане], са вписани като родители В. Христова Я. и М. С.. Установил е и че последните са сключили граждански брак на 06.10.1998 г., който е прекратен със съдебно решение от 22.10.2004 г., влязло в сила на 10.11.2004 г. При така установените обстоятелства, въззивният съд е посочил, че ищецът е навършил 18 години на 30.01.2021 г., като е приел, че към 19.10.2022 г. – датата на подаването на исковата молба в АСР, е изтекъл едногодишният преклузивен срок от навършването на пълнолетието – за оспорване на бащинството, визиран в чл. 62, ал. 4 от СК. С оглед това съдът е намерил, че предявеният от жалбоподателя иск по чл. 62, ал. 4 от СК за оспорване на бащинството е недопустим. На следващо място въззивният съд е приел, че иск за установяване на произход не може да се предяви и припознаване не може да се извърши, докато не бъде оборен по исков ред наличният произход, установен с акта за раждане, с предположението по чл. 61 от СК или с припознаване, като двата иска могат да бъдат съединени – чл. 71 от СК. С оглед това съдът е намерил, че щом искът за оспорване на бащинството на М. С. е недопустим, то поради това – с оглед разпоредбата на чл. 71 от СК, не са налице предпоставките за разглеждане по същество на иска по чл. 69 от СК за установяване на произход от сочения за баща М. С.. В тази връзка въззивният съд е изложил и съображения, че правната квалификация на иска се определя от съда въз основа на изложените от ищеца обстоятелства и формулираното искане, поради което е без значение сочената квалификация в уточняващата молба на ищеца. Съдът приел и че при наличие на разпоредби, с които се регламентира оспорването на бащинството – чл. 62 от СК – в определени преклузивни срокове (като отново е изтъкнал, че в случая срокът по чл. 62, ал. 4 от СК е изтекъл преди подаването на исковата молба в АСР) и императивната норма на чл. 71 от СК (че иск за установяване на произход не може да се предяви и припознаване не може да се извърши, докато не бъде оборен по исков ред наличният произход, установен с акта за раждане, с предположението по чл. 61 от СК или с припознаване), то е недопустимо по реда на чл. 124, ал. 4 от ГПК да се претендира установяване на произход – да се приеме за установено, че баща на ищеца не е лицето М. С., а М. С. е негов биологичен баща, в който смисъл е обективирано искането в уточняващата молба от 11.11.2022 г. По изложените съображения, апелативвият съд е приел, че предявените от касатора-ищец В. С., чрез адв. Н., искове, по които е образувано първоинстанционното производство пред РОС, са недопустими, респ. – налице са и предпоставките на чл. 130 от ГПК за връщане на исковата молба. Съставът на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване на така мотивираното въззивно определение. От страна на жалбоподателя-ищец не е формулиран материалноправен или процесуалноправен въпрос по чл. 280, ал. 1 от ГПК, нито е наведено някое от допълнителните основания по т. 1, т. 2 или т. 3 от тази разпоредба, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК – за допускане на касационното обжалване. Не е налице и сочената от страна на касатора, очевидна неправилност на обжалваното въззивно определение, по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК. Съгласно трайно установената практика на ВКС, очевидно неправилен по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, е съдебен акт, страдащ от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол, проверка за правилност на акта. Такъв особено тежък порок би бил прилагането на отменен или несъществуващ закон, прилагане на правна норма в смисъл противоположен на действителното `и съдържание, грубо нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на самия акт, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните, без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, без обсъждане и изследване на доказателствата и тяхното съдържание. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на материалния и/или процесуалния закон, несъобразяване с практиката на ВКС, Конституционния съд или Съда на Европейския съюз, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите – в тези случаи допускането на касационното обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 от ГПК. Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК съставлява квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост. В случая обжалваното въззивното определение не страда от такъв очевиден и особено тежък порок. Към него са изложени подробни мотиви, като не са налице фактически констатации или правни изводи на въззивния съд, които да са в грубо противоречие с правилата на формалната или правната логика, за да се приеме, твърдяната от касатора явна необоснованост на съдебния акт – поради наличие на вътрешно противоречие в него. Напротив – правните изводи на апелативния съд са логични и последователни, основани са на установените от него правно-релевантни факти; стриктно са приложени и обсъдените в мотивите му императивни правни норми. Сочената от страна на касатора явна несправедливост, както стана ясно от изложеното по-горе, не попада в приложното поле на очевидната неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК. В заключение, касационното обжалване на въззивното определение не следва да се допуска, тъй като жалбоподателят не е навел основания за това по чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, а соченото от него основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, не е налице. Съдът намира, че не са налице и хипотези по чл. 280, ал. 2, предл. 1 и предл. 2, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК – за служебно допускане на касационното обжалване. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение