Определение № 50160 от 23.03.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3335/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Н. И. И., чрез адв. К. У., против въззивно решение № 260913/15.07.2021г., постановено по гр. д. № 649/2021г. по описа на Окръжен съд Пловдив, с което е потвърдено решението на първоинстанционния съд за отхвърляне на предявения от касатора срещу Н. Сталианова П. и И. Н. И. иск по чл. 128 СК за определяне на режим на лични отношения на дядото Н. И. с малолетния му внук – Н. И., роден 2010г. В касационната жалба се релевират оплаквания за неправилност и необоснованост на атакуваното решение, иска се отмяната му и уважаване на иска. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаторът поставя следния въпрос, който твърди да е обуславящ изводите на въззивната инстанция и от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото: „ Кои са предпоставките, при които съдът преценява най- добрия интерес на детето и законосъобразно ли е приемането за основна мотивационна предпоставка при определяне на режима на лични отношения по чл. 128, ал.1 и 3 СК на поведението на трето, външно на исканите отношения, лице?“ Въпросът кореспондира на твърденията по касационната жалба, че въззивният съд неправилно е приел, че контактът между дядо и внуче би бил във вреда на последното, изхождайки единствено от поведението на бащата на детето – ответникът И. Н. И.. Насрещните страни по жалбата – ответниците Н. Сталианова П. И. Н. И., не са депозирали отговор. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гражданско отделение, намира касационната жалба за допустима, а искането за допускане на касационно обжалване за неоснователно по следните съображения: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е отчел безспорно установеното от фактическа страна, че: ответниците са родители на малолетното дете Н., родено 2010г., а ищецът е негов дядо по бащина линия; детето се отглежда и възпитава от майката, на която е предоставено упражняването на родителските права след развода й със сина на ищеца; отношенията между майката и бащата на детето са силно влошени; определеният с решение № 2393/16.06.2011г. по гр.д.№ 1694/11 на РС Пловдив режим на лични отношения между ищеца и неговата съпруга Е. И. и детето Н., е отменен с влязло в сила решение по гр.д.№ 4154/10.11.2015г. по гр.д.№ 6317/2014г. на РС Пловдив, с което е прието, че не е в интерес на детето да контактува с баба си и дядо си по бащина линия. Съдът е приел, че и след постановяване на цитираното решение не се установява, че общуването между детето и дядо му ще е в интерес на първото. Липсата на такъв въззивният съд е обосновал след съвкупна преценка на събраните по делото доказателства по следния начин: ищецът е безкритичен и подкрепя неадекватното поведение на сина си И. И. към детето Н., на каквото е бил чест свидетел; срещу ищеца е издадена заповед по ЗЗДН в защита на детето Н., мерките по която са нарушавани от ищеца чрез осъществяване на нерегламентирани срещи с внука му; ищецът е безкритичен към обидното си и агресивно поведение спрямо майката на детето; демонстрира пренебрежение към социалните служби и явно незачитане на съдебните актове; спорадичните срещи между дядо и внук са отбягвани и нежелани от последния; детето изпитва страх от баща си, не чувства близост с дядо си и с баща си. Предвид така установеното, съдът е приел, че общуването с дядото е рисково в битов и социален план за детето, възможно е до доведе единствено до негативни последици за крехката му психика и емоционално състояние, поради което не е в негов интерес. Допускането на касационно обжалване на въззивно решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно т. 1 ТР № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. По поставения от касатора въпрос за критериите, от които следва да се ръководи съдът при преценката за интереса на детето при определяне на режим на лични контакти по чл.128 СК, е създадена константна съдебна практика на ВКС (решение № 31 от 8.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2834/2019 г., III г. о., ГК; решение № 60270 от 21.01.2022 г. на ВКС по гр. д. № 660/2021 г., IV г. о., ГК и цитираните в тях), според която интересът на детето да контактува с баба и дядо се преценява на плоскостта на установените качества на бабата и дядото да отглеждат и възпитават детето и на влиянието, което те могат да окажат върху неговата личност. Не са главен критерий отношенията между бабата и дядото и родителите на детето. Те може да са влошени и дори конфликтни, обаче това не означава, че детето няма интерес да общува с родните си баба и дядо. В интерес на детето е контактите му с бабата и дядото да бъдат прекъснати само ако последните му въздействат по начин, опасен за психическото или физическото му развитие т.е. застрашават развитието му. Обжалваното решение е постановено при съблюдаване разрешенията на цитираната практика, за чиято промяна касаторът не обосновава необходимост, позовавайки се бланкетно на допълнителния селективен критерий на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. За да приеме, че лични отношения с ищеца не са в интерес на детето, съдът не е изходил от поведението на сина на ищеца и баща на детето – ответникът И. И., а от преценката си за възпитателните качества на ищеца и по – скоро липсата на такива, за която свидетелства и, но не само, безкритичното му отношение към неадекватното родителско поведение на бащата, а в някои случай и откритата подкрепа на същото. Въззивният съд е достигнал до извода, че личните отношения между дядо и внук имат вредоносен потенциал за психиката на детето, обсъждайки личността на ищеца в светлината на събраните доказателства и липсата на близост между дядо и внук, както и нежеланието на детето да общува с дядо си. В обобщение, липсва основание за допускане до касационно обжалване на въззивното решение. Несъгласието на касатора с оценъчните изводи на въззивната инстанция за личностните му характеристики, както и с крайния резултат по делото, съставляват доводи за неправилност на въззивното решение, относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК, които не са предмет на разглеждане във фазата по чл. 288 ГПК. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.