Определение № 344 от 14.07.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4920/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Е. Х. И. чрез процесуалния представител адв. П. П. от САК е обжалвала въззивното решение на Апелативния съд – С., гражданска колегия, четвърти състав № 306 от 30.03.2021г., постановено по гражданско дело № 3152/2020 г. В касационната жалба се поддържа, че решението на въззивния съд е неправилно и необосновано като събраните по делото доказателства са ценени неправилно от съда и са разглеждани едностранно и в ущърб на ищцата. Не е приложена презумпцията на чл.69 ЗС и не е съобразено ТР 1/2012г. на ВКС, ОСГК. Към касационната жалба е представено приложение на основанията за допускане на касационното обжалване. Ответникът Ж.-С. Й. К., гражданин на Ш., е подал писмено отговор чрез процесуалния представител адв. В.Танков от САК, в който изразява становище, че касаторът не е изложил аргументирани основания за допускане на касационното обжалване. Касационната жалба и изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК са с почти идентично съдържание съдържащо /неоснователни/ оплаквания за неправилност на въззивното решение. Двата формулирани правни въпроса по същество са негодни да обусловят допускане на касационното обжалване. Касационната жалба е подаден в срок, отговаря на изискванията на чл.284 ГПК и не е налице изключение по чл.280 ал.3 ГПК предвид предмета на делото –иск за собственост на недвижим имот, поради което е процесуално допустима. С обжалваното въззивно решение Софийският апелативен съд, е потвърдил решението на Софийския градски съд от 14.05.2020г., постановено по гражданско дело № 3937/2017г. на Софийския градски съд, гражданско отделение, 22 състав, с което е отхвърлен предявеният от Е. Х. И. против Ж.-С. Й. К. иск за признаване за установено по отношение на ответника, че ищцата е собственик, на основание придобивна давност, на недвижим имот в [населено място],[жк]на [улица], представляващ – УПИ X.-.... от кв.106 по плана на м.“П.-Редута“ с площ 299 кв.м, заедно с построената в него масивна жилищна сграда, а по кадастралната карта и кадастралния регистър, одобрени със Заповед РД-18- 138/24.07.2017г. на изпълнителния директор на АГКК - поземлен имот с идентификатор ....., а сградата – с идентификатор ....... Първоинстанционното решение е потвърдено и по уважения насрещен иск, по който е признато за установено по отношение на Е. Х. И., че Ж.-С. Й. К. е собственик на същия недвижим имот и е осъдена Е. Х. И. да му заплати на основание чл.59 ЗЗД сумата 12 821.65 лв. обезщетение за ползване на процесните имоти в размер на пазарния наем за времето от 04.10.2016г. до 02.11.2017г. По основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, първо гражданско отделение, намира следното: Правният въпрос: При преценка допустимостта на първоинстанционното решение, относно предмета на исковата претенция, въззивният съд длъжен ли е да изследва съдържанието на изявеното от ищеца в производството или е достатъчно да обсъди само съдържанието на първоинстанционното решение?, обоснован с доводи, че при твърдения в исковата молба за владение, съдът е приел, че ищцата е владяла имота при съжителството си със собственика като не е доказала фактическа власт на друго основание. Според касаторката субективният момент на придобивната давност се предполага на основание чл.69 ЗС. Така развитите доводи не пораждат съмнение за недопустимост на първоинстанционното и на въззивното решение поради постановяването им по непредявен иск. Правните твърдения на ищеца в исковата молба обвързват съда за определяне на правната квалификация на иска, но не го обвързват да приеме, че са се осъществили, те подлежат на доказване. В случая ищцата Е. Х. И. е твърдяла, че е придобила собствеността на процесния имот въз основа на давностно владение. И първоинстанционния и въззивния съд са се произнесли по така посоченото основание за собственост от ищцата, но са приели, че то не е доказано, защото тя не е била владелец, а държател на имота. С това произнасяне и двете инстанции са се произнесли в рамките на основанието, с което са сезирани и формулирания петитум, поради което решенията им са процесуално допустими. Касаторката поставя правния въпрос: Произнесъл ли се е съдът по непредявен иск като първо Софийският градски съд посочва в решението си, че ищцата не е установила какво е работила по времето, когато са извършвани ремонтните дейности, какви доходи е получавала, каква част от тях е инвестирала, какви спестявания е имала, техният размер и как ги е разходвала. Не установи твърдението си, че Ч. К. не е получавал доходи през този период, а въззивният съд потвърди решението като прие, че няма ангажирани доказателства, които надлежно да удостоверяват, че И. е финансирала процесните СМР? Така формулираният въпрос се обосновава с липса на въведени твърдения от ответника, но това не отговаря на съдържанието на отговора на Ж. - С. Й. К., в който изрично се твърди, че строителните действия са извършвани от собственика. Отделно от това поставеният въпрос се обосновава с неточност на доклада по делото, което няма връзка с допустимостта на съдебното решение по съображенията, изложени по предходния правен въпрос. Доколкото изводите на съда са логични и последователни, съобразени с практика по приложението на чл.68 ЗС, формулираният въпрос не дава основание за допускане на касационното обжалване поради очевидна неправилност на въззивното решение, защото от мотивите не може да се изведе превратно тълкуване на доказателствата, относимо към явна необоснованост на решението по смисъла на чл.280 ал.2 предл. трето ГПК. Правният въпрос: Трябва ли ищецът, заявил с исковата молба, че е владелец по смисъла на чл.79 ЗС да доказва че държи вещта като своя и че не я държи за другиго или това доказване е в тежест на ответната страна, по отношение на която е предявен искът, тъй като владението се предполага докато не се докаже, че я държи за другиго по смисъла на чл. 69 ЗС ? също не обуславя приложното поле на чл.280 ал.1 ГПК и по него не следва да се допуска касационно обжалване. Въпросът се отнася до приложението на чл. 69 ЗС, според който се предполага, че владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго. В случая съдът се е съобразил с практиката на ВКС, че тази презумпция е оборима и при цялостно изследване на доказателствата по делото във връзка с възражението на ответника с отговора на първоначалната исковата молба, че баща му се е считал за собственик е приел, че от 1994г. до смъртта на Ч. Г. К. през 2016г., ищцата е била държател. Тя е живяла с него във фактическо съжителство и е била допусната по тази причина в процесния недвижим имот. Според въззивния съд свидетелските показания еднозначно и безпротиворечиво сочат, че ищцата е считала имота за свой дом, но не и за свое притежание. Не могат да имат значението на анимус обичайните действия по управление на имота – интерес към ремонтните дейности и идеите за пространството, дизайна и обзавеждането им, съответни на добрата грижа. Въззивният съд е приел, че оборването на законовата презумпция, установена в чл. 69 ЗС е успешно проведено на първо място, чрез установяване на факта, че ищцата е допусната в имота, заживявайки на семейни начала с неговия собственик като не е доказано по делото в един по-късен момент да е променено нейното намерение и то да е демонстрирано по начин, който да стане достояние на всекиго и в частност на собственика на вещта, за да настъпи ефекта на придобивната давност, нито да й е било предадено владение, както тя твърди в исковата молба. Дори да се приеме, че след смъртта на Ч. К. тя да е завладяла имота му, едва с подаване на исковата молба на 29.03.2017г. тя е дала външна проява на намерението да владее за себе си. Тези мотиви са съобразени с практиката на ВКС по оборване на презумпцията на чл. 69 ЗС, когато фактическата власт се осъществява съвместно със собственика при липса на категорични доказателства за предаване на владението на третото лице. По изложените съображения, поради отсъствие на предпоставките на чл.280 ал.1 и 2 касационната жалба на Е. Х. И. не следва да се допуска за разглеждане по същество. Разноски на ответника не следва да се присъждат, защото не е доказано да са направени. Воден от горното Върховния касационен съд, първо гражданско отделение