Определение № 2607 от 19.05.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2181/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба от Е. Ф. А., подадена чрез адв. А. М. от АК – Р., срещу въззивно решение № 28/12.03.2025 г. по в.гр.д. № 501/2024 г. на Окръжен съд – Силистра. В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е недопустимо, неправилно, необосновано. Моли то да бъде обезсилено и делото да бъде прекратено, алтернативно решението да бъде отменено като неправилно и необосновано. С изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи наличие на основание за допускане касационно обжалване по чл. 280, ал. 3, предл. 3 ГПК. Ответната страна в производството Б. Ф. Б. чрез адв. П. П. от АК – В. в срока по чл. 287, ал.1 ГПК е депозирал писмено становище, в което са изложени съображения за недопустимост и неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното: Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение № 79/16.08.2024 г. по гр.д. №527/2023г. на Районен съд - Дулово, в обжалваната част, с която съдът е признал за установено по отношение на Е. Ф. А., че ищецът Б. Ф. Б., е собственик въз основа на давностно владение на реална част с площ от 53 кв.м./петдесет и три квадратни метра/ от УПИ *-*, в кв. 11 по регулационния план на [населено място], общ.Д. от 1954 г., който е собственост на ответника Е. Ф. А., съгласно комбинираната скица на вещото лице Д. В., намираща се на стр. 81 от гр. дело № 527/2023 г. на РС - Дулово, която е приподписана от въззивния съдебен състав и представлява неразделна част от въззивното решение. За да постанови този резултат, въззивният съд приема, за установено, че съгласно представения пред районния съд Договор за доброволна делба на съсобствен недвижим имот № 187, том VI, рег.№ 5273, от 16.12.2020г. по описа на нотариус К. К. с рег. № * на НК на РБ, с район на действие - РС-Дулово, въззиваемият е собственик на 1325кв.м. реални части от застроено дворно място с площ от 1 500 кв.м., с административен адрес: [населено място], [улица], общ. Д., с трайно жилищно предназначение, съставляващо по регулационния план на [населено място], общ. Д., одобрен със Заповед № 6320/03.11.1954г. УПИ *-*, в кв.11, при граници: улица, УПИ с №№ *-*, *-*, зелена площ извън регулация, ведно с построените в него полумасивна жилищна сграда със застроена площ от 105 кв.м. с мазе с площ от 24 кв.м., паянтов селскостопански навес със застроена площ от 100 кв.м. и полумасивен гараж със застроена площ от 20 кв.м., ведно с правото на собственост върху 120 кв.м., с които имотът участва в УПИ *-*. В тази връзка са приложени и а скица и удостоверение за данъчна оценка на имот с идентификатор УПИ *-*. Въззивният съд е възприел заключението допусната по делото съдебно – техническа експертиза, в която вещото лице е констатирало, че регулационните граници по дворищната регулация по плана от 1954 г. не съвпадат на мясдто с имотните граници и регулацията не е приложена на място, поради което на основание параграф 8 от ПРЗ на ЗУТ е загубила действието си. При извършените измервания и геодизическо заснемане /комбинирана скица с площи - л.81/ на сегашните имотни граници, вещото лице е установило, че спорната площ е 53 кв.м., която е част от УПИ *-*, което е собственост на ищеца. Съдът е посочил, че съгласно задължителните указания на т. 2 от Тълкувателно решение № 8/2014 от 23.02.2016 г. по т.д. № 8/2014 г., за да бъде разграничен един поземлен имот от друг имот, не е нужно границите му да бъдат нанесени материално, чрез поставяне на ограда или други гранични знаци или чрез нанасяне в кадастрален или регулационен план или в кадастралната карта, а е достатъчно един юридически акт да ги посочва така, че те да могат да бъдат определени. От съвкупната преценка на показанията на свидетелите относно мястото на оградата и от кога и какъв спор има между страните /които показания са изложени също в решението/ и на заключението на вещото лице, въззивният съд е приел, че границата на имота, владян от ищеца, граничи с имота на ответника, че придаваемите към парцела на ищеца 53 кв.м. са владени от него и праводателите му необезпокоявано, а останалите 109 кв.м., които са придаваеми към парцела на ответника, поначало са в границите на имота на Б. Б., не се владеят от Е. А., поради което и исковата претенция правилно е уважена от районния съд частично до размера 53 кв.м. Възраженията на ответната страна за недопустимост на придобиване по давност на реална част от имот и за неизпълнение на условието за завземане на имот по силата на регулация, са приети за неоснователни, защото регулацията се приема то съда за неприложена и загубила действието си, и че няма пречка за придобиване по давност на реална част от имот на сонование чл.200, ал.2 ЗУТ. Прието е, че правата на въззиваемия/ т.е. ищеца/ се основават на осъществявано от него и праводателите давностно владение върху спорната територия. С изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК към касационната частна жалба, се твърди недопустимост на въззивното решение - основание по чл.280, ал.2, предл.2 ГПК, също и очевидна неправилност - основание по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. Основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 до т. 3 ГПК предполагат поставяне от касатора на правен въпрос и обосноваване на някоя от допълнителните предпоставки по т. 1, т. 2 или т. 3. В случая от страна на касатора не е формулиран конкретен правен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК, нито се сочи или обосновава някоя от специфичните предпоставки на чл.280, ал.1, т.1 до т.3 ГПК. Съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК, независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, въззивното решение се допуска до касационно обжалване и служебно – т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ВКС, без значение дали има такива оплаквания от касатора и на какво се основават те, като при хипотезите на чл. 280, ал. 2 ГПК не се изисква касаторът да е поставил правен въпрос. Настоящият съдебен състав, съобразявайки указанията по посоченото тълкувателно решение, и при извършената и служебна проверка за допустимост, намира, че касационното обжалване следва да бъде допуснато поради съмнение за недопустимост на въззивното решение, като постановено по нередовна искова молба, породено от противоречие между обстоятелствената част и петитума на исковата молба. В обстоятелствената част на исковата молба ищеца въвежда твърдение, че е придобил процесната част от имота, чрез давностно владение, тъй като ответната страна се е дезинтересирала от собствеността си. В петитума на същата искова молба страната заявява, че процесните 40 кв.м. са придадени към имота на ответниците по регулация от 1954 г., като по реда на чл.214, ал.1 ГПК първоинстанционният съд е допуснал изменение само на размера на иска в последното открито съдебно заседание- за 162 кв.м. Констатира се и неяснота относно обстоятелствата, от които ищецът извежда придобивното си основание. Преценката за допустимост на въззивното решение ще се извърши с решението по същество по чл. 293 ГПК. Допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК – вероятна недопустимост, изключва обсъждането дали съществува основание за допускане на обжалването в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като преценката за релевантността на последните може да се извърши само при допустимост на въззивното решение. Касаторът дължи заплащане на държавна такса за разглеждане на жалбата в размер на събраната във въззивното производство - 30 лв., превалутирана в 15,34 евро съгласно ЗВЕРБ. Водим от горното, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.