Определение № 128 от 03.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3842/2019 г.

Производството е по чл.288 вр. чл.280 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. Д. Д. и Д. С. Д., чрез пълномощника им адв. Г. А., срещу въззивното решение № 378 от 27.03.2019 г. по в. гр. д. № 248/2019 г. на Варненския окръжен съд. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, отговаря на изисквания на чл.284 ГПК, към нея е приложено изложение на основанията за допускане на касационното обжалване и същата е насочена срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите поддържат основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК по следните процесуалноправни и материалноправни въпроси: 1. длъжен ли е въззивният съд да изложи собствени мотиви и да обсъди всички доводи и възражения на страните; поддържа се противоречие с решение № 292/20.01.2016 г. по гр. д. № 952/2015 г. на ВКС, трето г. о.; 2. как следва да се тълкува договор, в който е посочено, че се извършва разпореждане с идеална част и може ли да се приеме, че се касае за извършено разпореждане с идеална част; посочва се противоречие с решение № 56/19.02.2016 г. по гр. д. № 5040/2015 г. на четвърто г. о.; решение № 430/20.01.2015 г. по гр. д. № 1673/2014 г. на четвърто г. о.; 3. изпълнени ли са указанията на касационната инстанция, когато същите са съдържали такива за представяне на доказателства, а по делото не е установено точното фактическо местоположение на процесния имот; твърди се противоречие с решение № 253/18.05.2010 г. по гр. д. № 1114/2009 г. на второ г. о.; решение № 672/07.03.2011 г. по гр. д. № 1584/2009 г. на първо г. о.; решение № 323/27.09.2012 г. по гр. д. № 408/2011 г. на първо г. о. Поддържа се и основанието по чл.280, ал.2, изр.3 ГПК – очевидна неправилност. От ответника М. Г. Ш. е получен писмен отговор със становище за недопускане на касационното обжалване. При произнасяне по допускането на касационното обжалване Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о., намира следното: Обжалваното въззивно решение е постановено след връщането на делото за ново разглеждане с решение № 16/31.01.2019 г. по гр. д. № 1247/2018 г. на ВКС, първо г. о., в частта, с която е потвърдено решението на първоинстанционния съд за отхвърляне на предявените от М. Г. Ш. по отношение на С. Д. Д. и Д. С. Д. искове с правно основание чл.54, ал.2 ЗКИР, за приемане за установено, че е собственик на индивидуален имот с площ от 1 000 кв. м., представляващ лозе-овощна градина, находящ се в местността „А.“, землище на [община], съставляващ имот № *.-* по КП за местността от 1977 г. при граници: Г. И., К. К., А. К. К. и С. Д. Д., ведно с построената в него стопанска постройка, състояща се от една стая и веранда с площ от 8 кв. м. В цитираното решение по чл.290 ГПК е прието, че при разрешаване на спор по чл.54, ал.2 ЗКИР, когато са изложени твърдения, че процесният имот въобще не е бил заснет като самостоятелен поземлен имот в кадастралната карта и при липса на предхождащи одобряването й регулационни планове, съдът следва да извърши преценка за основателността на твърдението за непълнота на кадастралната карта, като съобрази посоченото в представените по делото актове за собственост и по-специално дали при извършването на разпоредителни сделки или делба от един имот не са били обособени няколко самостоятелни недвижими имота. В случай че такива доказателства бъдат представени по делото, съдът следва да извърши и последващата преценка дали ищецът се легитимира като собственик на вече обособена след извършването на разпоредителните сделки реална част от нанесения в кадастралната карта имот, посочена в исковата молба, като я индивидуализира според границите по актовете за собственост. С обжалваното решение са уважени предявените срещу касаторите искове с правно основание чл.54, ал.2 ЗКИР, като е признато за установено, че М. Г. Ш. е собственик на недвижим имот, представляващ реална част с площ 1 100 кв. м., заснета в кадастралната карта на [населено място], район „Приморски“, местност „А.“, одобрена със заповед № РД-18-92/14.10.2008 г., като част от имот с идентификатор ***, заключена между т.1, 2, 3, 4 и 5 на комбинирана скица на в. л. Х., съответстваща на парцел *.-* по проекта за ЗРП на м. „Р. окопи“, неприет, с графично измерена площ от 950 кв. м. и при граници: от север-останалата част от имот с идентификатор ***, от изток-имоти с идентификатори *** и ***, от юг- имот с идентификатор *** и от запад-*** и ***, която реална част не е нанесена като самостоятелен имот в действащата кадастрална карта. В исковата молба са изложени твърдения, че ищецът се легитимира като собственик на имот с площ от 1 000 кв.м., представляващ лозе-овощна градина, находящ се в местността „А.“, землище на [община], съставляващ имот № *.-* по КП за местността от 1977 г., при описани граници, ведно с построената в имота стопанска постройка, с твърдението, че при изработване на кадастралната карта за местността е допусната непълнота, като имотът, придобит от него въз основа на постановление за възлагане от 06.12.2002 г., не е отразен като самостоятелен, а вместо това е включен в имот с идентификатор ***, целият с площ от 2 010 кв. м. По делото е установено, че с договор за покупко-продажба от 18.09.1958 г. /н. а. № *, дело */1958 г./ С. Д. Д. е придобил собствеността върху имот с площ от 2 010 кв. м. в м. «А.», землище на [община]. Същият е дарил на дъщеря си Н. С. Д. на 17.12.1974 г. /н. а. № *, дело № */1974 г./ 1 000 кв. м. от имота, целият с площ от 2 010 кв. м., при граници на дарената част: Г. И., К. К., А. К. и С. Д.. На 23.02.1989 г. /н. а. № *, дело № */1989 г./ С. Д. Д. и съпругата му Д. И. Д. са дарили на сина си Д. С. Д. 1 000 кв. м. идеални части от имота, представляващ лозе, целият с площ от 2 010 кв. м., находящ се в м. «Б.», землището на [населено място], заедно с построената в него стопанска постройка, при граници: И. Д., Г. И. и С. Т.. С постановление за възлагане на недвижим имот от 06.12.2002 г. по изп. д. №4043/2002 г. на СИС при Варненския районен съд на М. Ш. е възложен имот, представляващ 1 000 кв. м. идеални части от имот, целият с площ от 2 010 кв. м., ведно с построената стопанска постройка, находящ се в СО „С.“, същият под № 514. Принудителното изпълнение по цитираното изпълнително дело е било насочено върху собствения на длъжника Д. С. Д. имот, описан в нотариален акт № */1989 г. Преди предявяване на исковата молба Н. С. Д. е прехвърлила притежаваната от нея част от имота на С. Д. Д. /нотариален акт № * от 2005 г./. Безспорно е установено, че притежаваният от С. Д. имот е бил заснет в кадастралната карта като имот с идентификатор ***. С влязло в сила решение по гр. д. № 426/2005 г. на Варненския районен съд, е отхвърлен предявеният от Н. С. Д. срещу М. Г. Ш. иск за приемане за установено, че последният не е собственик на 1/2 ид. част от ПИ с идентификатор *** със стар № *. Според заключението на изслушаната съдебно-техническа експертиза за процесната територия са били изработени: кадастрален план от 1956 г. на местност „Крайбрежието“, кадастрален план от 1977 г. за местност „С. Н. и А.“, кадастрален план на ползвателите, помощен кадастрален план, план на новообразуваните имоти и кадастрална карта, действаща към настоящия момент, като процесният имот № * за пръв път е бил заснет и съответно отразен в КП от 1977 г. с посочена площ в разписните листове от 1 885 кв. м., която е изчислена графично, при съседни имоти № № *, *, *, *, *, * и *. Парцели *.-* и *.-* са посочени за пръв път в изработен през 1990-1991 г. проект за застроителен и регулационен план на местност „Р. окопи“, който проект за ЗРП е бил изработен въз основа на действащия КП от 1977 г., но заповед, с която да е бил одобрен не е издавана; графично изчислена площта на имот *.-* възлиза на 908 кв. м., но не е установено в КП от 1977 г. този имот да е отразен като самостоятелен. В плана от 1977 г. в имот № * са заснети две масивни сгради. Към момента на дарението от 1989 г. в сила е бил КП от 1977 г., където процесният имот е посочен под № *, а към момента на дарението от 1974 г. действащ е бил КП от 1956 г., при действието на който имот № *, а по КК имот с идентификатор ***, се ситуира върху два имота – № * и № *. Дарената през 1974 г. на Н. Д. реална част от имота е северната. При новото разглеждане на делото е поставена допълнителна задача на съдебно-техническата експертиза да посочи и графично да обозначи на скица разположението на претендираната от ищеца част от имот с идентификатор *** според данните, съдържащи се в документите за собственост и при съобразяване местоположението на дарената през 1974 г. реална част. От нейното заключение се установява, че тази реална част е идентична с парцел *.-* по проекта за ЗРП от 1990-1991 г. Не може да се направи категоричен извод за местоположението на дарените през 1989 г. на Д. Д. 1 000 кв. м., предвид съвпадението само на един от посочените съседи. В обжалваното въззивно решение е прието, че през 1974 г. С. Д. се е разпоредил с реално обособена част от собствения си имот, при описани в договора граници, която попада в северната част на имот с идентификатор ***. Разпореждането е произвело вещно-правен ефект, тъй като ограничението на чл.59, ал.1 З. /отм.; в приложимата редакция/ е неприложимо за неурегулираните имоти. След горното разпореждане, С. Д. е останал собственик на южната реално обособена част от имот № *, съществувала като самостоятелно обособен обект и прехвърлена в полза на Д. Д.. Последният е притежавал право на собственост върху реално обособена част от имота, идентична с парцел *.-*, съответно ищецът е придобил същата въз основа на постановлението за възлагане. Именно тази реална част е била обект на принудителното изпълнение, насочено срещу Д. Д.. Съдът е отчел обстоятелството, че спорът за принадлежността на правото на собственост върху 1/2 идеална част от ПИ с идентификатор ***, ведно с построената в него стопанска постройка, кладенец и насаждения е разрешен с влязлото в сила решение №1392/22.04.2010 г. на Варненския районен съд, постановено по гр. д. № 426/2005 г. Налице е непълнота в кадастралната карта, като собственият на ищеца имот не е заснет като самостоятелен, а е включен в имот с идентификатор ***. Не е налице поддържаното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Първият процесуалноправен въпрос е свързан с липсата на изложени мотиви от въззивния съд, обективиращи и обсъждане на доводите и възраженията на страните. В представеното решение № 292/20.01.2016 г. по гр. д. № 952/2015 г. на ВКС, трето г. о. е прието, че мотивите на съда следва да изразяват решаваща, а не проверяваща дейност. Посочено е също, че като решаваща инстанция по същество съдът е длъжен да обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните, да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, да обсъдяи в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. Освен това трябва да бъдат обсъдени и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. Въззивният съд е процедирал именно така, поради което не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по този въпрос. Вторият поставен в изложението въпрос е обоснован с тълкуване волята на страните при извършване на разпоредителните сделки през 1974 г. и 1989 г. Посочването в нотариален акт № */1989 г., че предмет на дарението са „1 000 кв. м. идеални части“ от описания имот, при посочени граници на тази част, не може да обоснове извод, че волята на страните е за прехвърляне на идеална част от имота. Горното следва и от предмета на първата разпоредителна сделка, а именно: „1 000 кв. м.“ от същия имот, индивидуализиран чрез описание на границите на тази част. Третият въпрос е свързан с липсата на безспорно установяване от експертизата, че дарената на Д. Д. реална част от имота, съставлява южната част на същия. В решение № 253/18.05.2010 г. по гр. д. № 1114/2009 г. на ВКС, второ г. о. е посочено, че обекта на спорното право се индивидуализира от ищеца в исковата молба с посочване на неговото местонахождение, граници, градоустройствен статут, площ. Ако в хода на процеса се установят обстоятелства, които водят до неяснота кой е спорния имот, съдът следва да даде възможност на страната да направи допълнителна индивидуализация или да уточни твърденията си. Въз основа на представените доказателства се преценява основателността, респективно неоснователността на исковата претенция, но не и обекта на спорното право, спрямо който съдът дължи произнасяне. В решение № 672/07.03.2011 г. по гр. д. № 1584/2009 г. на ВКС, първо г. о. е прието, че индивидуализацията на недвижимите имоти става по тяхното местонахождение, граници, регулационен статут, площ, както и всички други данни и доказателствата за тях, които могат да послужат за установяване на това обстоятелство. При установяване идентичност между два имота, съществували към различни периоди от време с различна индивидуализация е достатъчно те да съвпадат по местонахождение и граници, като последната характеристика се свързва с пространствените предели на правото на собственост върху определена част от земната повърхност, достигащи до там, откъдето започват имотите на неговите съседи и на тяхното право на собственост. В случай че в различни периоди от време съседите съвпадат, може да се направи извод, че и заключеният между тях имот не е променен. Площта на имота и сигнатурата по плана, ако има такава, не са присъщи белези, тъй като зависят от начина на измерване или могат да се променят при изменение на плана. Не е налице противоречие с цитираните съдебни актове. В изпълнение на указанията на касационната инстанция е допуснато изслушване на допълнителна съдебно-техническа експертиза, която е установила по категоричен начин, че дарената през 1974 г. реална част от имота е идентична с парцел *.-* по проекта за ЗРП от 1990-1991 г., поради което е обоснован извод, че по силата на постановлението за възлагане ищецът е придобил другата реално обособена част от имота /идентична с парцел *.-* по проекта за ЗРП/. Спорният имот е именно този, предмет на разпореждане с нотариален акт № */1989 г., съответно обект на принудително изпълнение и възложен на ищеца. Не е налице и поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Не се сочи конкретен акт на Съда на Европейския съюз, в противоречие с който е постановено обжалваното решение. Изложените общи твърдения за неспазване принципите за справедлив процес, равнопоставеност и състезателно начало, в нарушение на чл.6 от ЕКЗПЧОС, не могат да обосноват допускане на касационно обжалване и на това основание. Очевидната неправилност на обжалваното решение е обоснована с направения извод, че собственият на ищеца имот се намира в южната част на имот с идентификатор ***. По изложените по третия въпрос съображения не може да се приеме, че е налице и това основание за допускане на касационно обжалване. С оглед изхода на спора и предвид искането, на ответника по касация следва да се присъдят разноските за водене на делото в настоящата инстанция в размер на 500 лева по договор за правна защита и съдействие. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о.