Определение № 212 от 04.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 4398/2019 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Д. Д. Д. е обжалвал въззивното решение на Сливенския окръжен съд N 158 от 27.09.2019 по гражданско дело N 418 /2019г., с което е отхвърлен предявеният от него иск с правно основание чл. 23 СК. Ответницата П. Д. А. е подала писмен отговор, в който изразява становище, че не следва да се допуска касационно обжалване мотивирано с доводи за правилност на обжалваното решение. Касационната жалба е подадена в срок, отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК и не е налице изключението на чл. 280, ал. 3 ГПК, поради което е процесуално допустима. С обжалваното решение Сливенският окръжен съд е потвърдил решението на Сливенския районен съд № 692 от 20.06.2019 г. по гр.д. № 504/2019 г., с което е отхвърлен предявеният от Д. Д. Д. против П. Д. А. иск за признаване за установено на основание чл.23 ал.1 от СК във вр. с чл. 22 ал.1 от СК, че придобитите по време на брака недвижими имоти, представляващи земеделски земи, са изключителна собственост на ищеца. Сливенският окръжен съд е приел, че за оборване на установената в чл. 21 ал. 3 СК презумпция за съвместен принос, е необходимо ищецът по делото да установи пълно или частично преобразуване на лично имущество като докаже, че средствата са дарени на един от съпрузите, както и че именно дарената сума е действително вложена при покупката на имотите. По настоящото дело не е проведено главно и пълно доказване на релевантния за спора факт – личният произход на средствата, с които е извършено плащане по договорите, с които са придобити процесните земи. Мотивите на съда за този извод са, че показанията на свидетелката К. /майка на ищеца/, не са подкрепени с доказателства за притежавани средства от нея и съпруга й, поради което са неубедителни. Същевременно съдът е посочил, че плащането на цената в брой при сключване на договора сочи, че съпрузите са разполагали с паричните средства в момента на придобиването. Така достигайки до същия краен извод като този на първоинстанционния съд, Сливенският окръжен съдът е потвърдил неговото отхвърлително решение. В касационната жалба на Д. Д. Д. се съдържат доводи за допуснато от въззивния съд нарушение на процесуалните правила при обсъждане на доказателствата, липса на собствени правни изводи по доводите на въззивника съобразно разясненията на ТР 1/2001г. на ВКС,ОСГК, както и необоснованост на изводите на съда. Във връзка с тези доводи в изложението за допускане на касационното обжалване се поставят правни въпроси по приложението на разпоредбите на чл. 235 ал.2, 236 ал.2 и чл. 272 ГПК, отнасящи се до правомощията на въззивната инстанция, както и на чл. 154 ГПК за разпределяне на доказателствената тежест при оборване на презумпцията на чл. 21 ал.3 СК. По основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, първо гражданско отделение, намира следното: Процесуалноправните въпроси: 1. Длъжен ли е с решението си въззивният съд да се произнесе по всички възражения, доводи и оплаквания на страните, да обсъди относимите доказателства и да изложи правните си доводи по тях и 2. Длъжен ли е въззивният съд в случаите когато препраща по реда на чл.272 ГПК към мотивите на първоинстанционния съд да изложи и собствени изводи по доводите и оплакванията във въззивната жалба, не попадат в приложното поле на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, тъй като мотивите на въззивния съд не са в противоречие с практиката на ВКС, на която се позовава касаторът. Според решение № 157 по т.д.№ 823/2010г.на ВКС, второ т.о., решение № 128 по гр.д.№ 3170/2017г. и решение № 990 по гр.д.№ 47/2009г. на ВКС, първо г.о., разпоредбата на чл.272 ГПК не освобождава въззивната инстанция от задължението да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди защитните тези на страните. Възможността, предвидена в чл.272 ГПК въззивният съд да препрати към мотивите на първата инстанция в случаите, когато потвърждава нейното решение, не дерогира изискването на чл.236, ал.2 ГПК за мотивиране на въззивното решение. Мотивите на въззивни съд по настоящото дело не са в противоречие с това тълкуване, защото въззивният съд не е препратил изцяло към мотивите на обжалваното пред него решение. Макар да е подкрепил изводите на първата инстанция за неоснователност на предявения иск с правно основание чл.23 СК, съдът е изложил и собствени мотиви по преценка на доказателствата като е посочил защо не възприема като достоверни показанията на свидетелката К., на чиито показания се гради доказването на ищеца, че средствата за придобиването на земеделските земи са били нейни лични, а не на купувача. При невъзприемане на показанията на основния свидетел, съдът не е имал задължение да подлага на самостоятелен анализ останалите гласни доказателства, чиито показания по релевантния факт за произхода на средствата, с които е извършено заплащането по представените договори, не се градят на лични впечатления. От друга страна в изложението за допускане на касационното обжалване, касаторът не обосновава от гледна точка на изискването на чл.280 ал.1 ГПК във връзка с разясненията в ТР 1/2009г. на ВКС, ОСГК и ТК доводите си за неспазване на цитираната съдебна практика с посочване на конкретните доказателства, които не са обсъдени от въззивния съд и не обяснява тяхното значение за делото. Ето защо поставените процесуални въпроси под № 1 и 2 от изложението, не обуславят приложното поле на чл. 280 ал.1 ГПК. Въпросът дали при възмездна придобивна сделка, по която участва единия съпруг, заплащане на покупната цена само от родителите на единия съпруг, е с цел да бъде надарен този съпруг, участващ сделката или дарственото намерение е спрямо семейството, също не обуславя приложното поле на чл.380 ал.1 ГПК, защото не е изведен от решаващите изводи на съда. Съдът както се посочи е приел, че не е доказано плащането на придобивната цена по представените нотариални актове, обективирищи договори за продажба и замянас лични средства на родителите на ищеца, и с оглед на този извод, не е разсъждавал в мотивите по-нататък има ли дарение само на съпруга или на двамата съпрузи. Следователно въпросът не е относим за делото, защото не е формирал решаващите изводи на съда и като такъв не може да служи като общо основание за допускане на касационното обжалване. По изложените съображения, поради отсъствие на предпоставките на чл. 280 ал.1 ГПК, касационната жалба не следва да се допуска за разглеждане по същество. При този изход на делото на основание чл. 78 ал.4 ГПК на ответницата следва да се присъдят направените разноски за касационното производство, които са в размер на 600 лв. и представляват платено адвокатско възнаграждение по представения по делото договор за правна защита от 04.11.2019г. Воден от горното Върховният касационен съд, първо гражданско отделение