Определение № 50050 от 14.02.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2525/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. М. И. от [населено място], общ. Е. П. срещу въззивно решение № 105 от 01.06.2022 г., постановено по в. гр. д. № 133/2022 г. на Видинския окръжен съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 101 от 09.03.2022 г. по гр. д. № 1875/2021 г. на Видинския районен съд в частта, с която касаторът е осъден на основание чл. 45 ЗЗД да заплати на В. М. М. сумата 7500 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени болки и страдания, вследствие причинени му на 30.09.2018 г. телесни увреждания на път Е-79 в района на Дунав Мост Видин - Калафат, довели до разстройство на здравето, временно опасно за живота, ведно със законната лихва, считано от 30.09.2018 г. до окончателното изплащане на сумата. По делото е установено, че на 30.09.2018 г. на път Е-79, в района на Дунав Мост Видин - Калафат, ищецът в първоинстанционното производство В. М. М. е бил ударен от ответника И. М. И. чрез избутване посредством шофьорската врата на товарен автомобил, вследствие на което е паднал на земята и при удара на главата му в пътната настилка е получил контузия на главата с комоционна симптоматика и контузия на мозъка с кръвоизливи в паренхима и под твърдата мозъчна обвивка, довели до разстройство на здравето, временно опасно за живота. За това деяние е образувано наказателно производство, по което е постановено влязло в сила решение № 408 от 01.12.2020 г. по а. н. д. № 1225/2020 г. на Видинския районен съд, с което ответникът е признат за виновен за извършено престъпление по чл. 133, във вр. с чл. 129, ал. 2, вр. с ал. 1 НК – причиняване на средна телесна повреда, като съдът го е освободил от наказателна отговорност и му е наложил административно наказание „глоба“ в размер 1000 лв. Болничното лечение на ищеца е било около седмица и е продължило в домашни условия, а медикаментозното - шест месеца, през което време е бил в отпуск по болест. В резултат на уврежданията на мозъка и главата същият е изваден временно от нормалния ритъм на живот и не е упражнявал професията си, като е имал замайване, световъртеж, треперене и главоболие. Към момента на изготвяне на заключението на приетата по делото съдебномедицинска експертиза /31.01.2022 г./ ищецът не е имал никакви остатъчни увреждания на здравето. При тези фактически данни въззивният съд е приел, че съгласно разпоредбата на чл. 300 ГПК и т.15 от ТР от 06.11.2013 г. по т. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, гражданският съд, който разглежда гражданските последици от деянието, е обвързан от задължителната сила на влезлия в сила съдебен акт по а. н. х. д. № 1225/2020 г. на Видинския районен съд относно това дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца. Тъй като решението по чл.78а НК е приравнено по значение на влязла в сила присъда, е прието, че предпоставките на чл. 45 ЗЗД за ангажиране отговорността на ответника са налице и че справедливото обезщетение за претърпените от ищцата неимуществени вреди е в размер на 7500 лв. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. Относно критериите и обстоятелствата, въз основа на които съдът следва да извърши преценката си при определянето на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди от непозволеното увреждане, и 2. Дали присъденото обезщетение е свързано с размера на минималната работна заплата към момента на увреждането и дали минималната работна заплата може да бъде критерий при определяне на обезщетението по справедливост. Ответникът по жалбата В. М. М. е подал писмен отговор, в който е изразил становище за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Съгласно дадените в т.1 на ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разяснения посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. Поставените от касатора въпроси относно критериите при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 52 ЗЗД не са разрешени в противоречие с посочената от него съдебна практика. Съгласно т. 11 от ППВС № 4/1968 г. при определяне обезщетението за неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди. Размерът на обезщетението се определя от съда по справедливост като се извършва преценка на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства - характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и др. Практиката на ВКС е константна в смисъл, че при определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди следва да бъде отчетено и икономическото положение в страната и размерът на определените от съда обезщетения следва да бъде съобразен с действително претърпените неимуществени вреди по критериите на чл. 52 ЗЗД. Справедливо по смисъла на тази разпоредба обезщетение означава да бъде определен от съда онзи точен паричен еквивалент на моралните болки и страдания на увреденото лице, които включват и всички онези емоционални неудобства и психически сътресения, съпътстващи живота му. За да се реализира справедливо възмездяване на претърпените от пострадалите от деликт неимуществени вреди, съдът е длъжен при определяне на размера на дължимото обезщетение да извърши задълбочено изследване на общите и на специфичните за отделния спор правнорелевантни факти и обстоятелства, обуславящи вредите, характера и тежестта на уврежданията, степента, интензитета и продължителността на преживените болки, страдания и емоционални преживявания, да отчете дали те продължават да се търпят към момента на постановяване на решението, да съобрази общественото възприемане на критерия за „справедливост“ на съответния етап от развитие на обществото в държавата. С оглед паричния характер на обезщетението за обезвреда, определящ общественото разбиране за справедливост на даден етап от развитие на самото общество, следва още да бъде съобразена и анализирана наред с останалия доказателствен материал и икономическата конюнктура в страната към датата на непозволеното увреждане, индиция за която е нормативно определената минимална работна заплата, макар същата да е без самостоятелно значение за тази преценка. За всеки отделен случай обаче съдът прави преценка на установените по делото факти и обстоятелства във връзка с увреждането и вредите. В този смисъл са решение № 27 от 15.04.2015 г. по т. д. № 457/2014 г., II т. о.; решение № 28 от 09.04.2014 г. по т. д. № 1948/2013 г., II т. о.; решение № 158 от 11.11.2016 г. по т. д. № 2369/2015 г. II т. о.; решение № 50 от 18.05.2017 г. по т. д. № 598/2016 г., II т. о., и др. В съответствие с цитираната практика, вкл. указанията по приложението на чл. 52 ЗЗД, дадени в ППВС № 4/1968 г., въззивният съд е очертал релевантните за определяне размера на обезщетението факти и обстоятелства в пълния им обем и въз основа на тях е определил справедливия размер на обезщетението. Значението на всички обстоятелства, които според трайно установената практика на ВКС, вкл. и посочената от касатора, са от значение при определяне на този размер, е обсъдено и съобразено от съда, като преценката е извършена при съобразяване на състоянието на пострадалия в неговата цялост, продължителност и интензивност. Разрешаването на обуславящите изхода на спора правни въпроси в съответствие с практиката на ВКС, която не се налага да бъде променяна, изключва приложението на релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не са налице и основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК, нито касаторът се позовава на тях. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът следва да заплати на ответника по касация сумата 300 лв., представляваща разноски за платено адвокатско възнаграждение в настоящото производство. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,