Определение № 3989 от 11.12.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1069/2023 г.

Производство по чл. 274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на В. Г. Ч., чрез адв. И. Н.-Д. от АК- Благоевград, против определение № 3233 от 22.12.2022 г. по в.ч.гр.д. № 3531/2022 г. на АС - София, с което е потвърдено определение № 1142 от 25.11.2022 г., постановено по гр.д. № 929/2022 год. по описа на ОС-Благоевград, с последното производството по предявените отрицателни установителни искове за собственост от В. Ч. против В. Т. В. са прекратени. С частната касационна жалба се излагат доводи за неправилност на обжалваното определение на въззивния съд, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и поради необоснованост. С приложеното изложение на основанията за допускане на касационно обжалване се твърди наличие на основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по въпросите: 1. Налице ли е правен интерес за длъжника по изпълнителен процес да предяви обективно и кумулативно съединени отрицателни установителни искове за собственост срещу купувача при проведена публична продан в производството по индивидуално принудително изпълнение? - противоречие с практиката на ВКС в решение № 129/22.10.2015 г. по гр. д. № 2091/2015 г. на ВКС, ГК, II г.о., определение № 329/10.10.2013 г. по ч. гр. д. № 5204/2013 г. на ВКС, ГК, II г.о., определение № 159/29.09.2020 г. по ч. гр. д. № 2495/2020 г. на ВКС, ГК, I г.о., 2. Длъжен ли е съдът да обсъди всички възражения, доводи и събрани доказателства по делото относно релевантните на спора факти в тяхната взаимовръзка? - противоречие с практиката на ВКС в решение № 799/21.02.2011 г. по гр. д. № 305/2009 г. на ВКС, ГК, IV г.о., т. 2 от Тълкувателно решение по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 19 от Тълкувателно решение по тълк.д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС. Твърди се и основанието по чл.280, ал.2, предл.трето ГПК-очевидна неправилност. Касационната частната жалба е допустима, подадена е срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и от легитимирано лице да обжалва същия, спазени са и другите изисквания за допустимост на частната жалба. Като взе предвид данните по делото, настоящият състав на ВКС намира следното: Исковата молба е подадена от В. Ч., в която твърди, че е собственик на 1/2 ид. част от недвижим имот/механа/ с идентификатор ****; 1/4 ид.ч. от недвижим имот с идентификатор № ***; и на 1/4 ид.ч. от недвижим имот /жилище/ с идентификатор ***, находящи се в [населено място]. Твърди, съобразно и уточнение към исковата молба от 17.11.2022 г., посочените недвижими имоти да са придобити в съпружеска имуществена общност със съпругата му Р. К. Ч. по силата на нотариален акт за покупко-продажба № 158/24.06.2004 г. с който ищецът придобил 1/ 2 ид.ч. от първи етаж и целия втори етаж от двуетажна жилищна сграда построена в имот с идентификатор № ***, и извършено в последствие строителство на описаните в исковата молба недвижими имоти със съпругата му. Твърди, че ищецът е длъжник по изпълнението в изпълнителното производство пред ЧСИ В.Т. с район на действие р-Благоевград, в което изпълнително производство процесните недвижими имоти чрез публична продан са възложени на ответника. Твърди публичната продан да е нищожна, защото били продадени чужди 1/ 2 ид.ч. от механата и по 1/ 4 ид.ч. от всяко от двете жилища, а правният му интерес от иска произтичал от факта, че ответникът се е вписал като единствен собственик на механата в действащата кадастрална карта на [населено място]. Формулиран е петитум на иска /с уточнението към исковата молба от 17.11.2022 г./ да бъде признато за установено по отношение на ответника, че ответникът не е собственик на 1/ 2 ид.ч. от механата и на по 1/ 4 ид.части от всяко от двете посочени жилища. Първоинстанционният съд, след процедурата по чл.129 ГПК за отстраняване нередовност на исковата молба, е приел, че ищецът няма правен интерес да предяви процесните искови претенции, защото не твърди да притежава права, които законът му позволява да противопостави на купувача от публичната продан, и длъжникът няма право на иск срещу купувача по публичната продан по аргумент от чл. 496, ал. 2, изр. 2 ГПК, също че публичната продан се ползва със стабилитет и иск за недействителността й може да се предяви само в случаите посочени в разпоредбите на чл. 496, ал. 3 ГПК. За да постанови определението си въззивният съд посочва, че съгласно задължителното за съдилищата разрешение, дадено в т. 1 от ТР № 8 от 27.11.2013г. по тълкувателно дело № 8/2012 год. на ОСГТК на ВКС: „Правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост и други вещни права е налице когато: ищецът притежава самостоятелно право, което се оспорва; позовава се на фактическо състояние или има възможност да придобие права, ако отрече правата на ответника“. Приел е възраженията на жалбоподателя, че процесните искове за отричане на правото на собственост на ответника върху посочените ид. части от трите недвижими имота, били за тези ид.части, които не са били обекти на публична продан, за неоснователни поради несъответствието им със съдържанието на исковата молба - в последната ищецът сам бил посочил, че имотите са продадени на ответника от ЧСИ В. Т., но актовете/възлагателните постановления/ на ЧСИ били са нищожни, тъй като са продадени чужди имоти, и при неправилно определяне на правото на собственост, и ищецът оспорвал неправилно определяне правата на съсобствениците на продадените имоти и така публичната продан не е проявила действие за съответните идеални части, които са останали собственост на длъжника. Посочено е още от въззивния съд, че взискателят придобива правото на собственост върху имотите на длъжника по изпълнението в съответствие с действително притежаваните от него права върху тези имоти, а длъжникът по изпълнението няма правен интерес да оспорва собственото си право на собственост върху процесните имоти, което е загубил вследствие на извършена публична продан. По тези мотиви обжалваното прекратително определение на първоинстанционния съд, е потвърдено. Съставът на Върховния касационен съд, Гражданска колегия, предвид мотивите по въззивното определение и установените факти по делото, намира следното по основанията за допускане касационно обжлаване: Предвид мотивите на въззивното определение, първият формулиран от касатора въпрос, макар да е част от мотивите на въззивното определение, не противоречи на сочената от касатора съдебна практика на ВКС. Цитираните решение и две определения на ВКС по други дела се явяват неотносима съдебна практика, защото разглеждат хипотези, които се различават от настоящата: първите два съдебни акта приемат допустимост на иск за собственост от длъжника в изпълнението срещу купувача при публична продан, когато ищецът твърди недействителност на публичната продан поради нарушение на чл.490 ГПК (купуване на имота от лице, което няма право да участва в наддаването) или неплащане на цената, или несъществуване или погасяване с обратна сила на ипотечното право на взискателя, твърдения за каквито обстоятелства в настоящето дело ищецът не е правил, а второто определение разглежда процесуален въпрос, свързан със повторното произнасяне от първоинстанционен съд по прекратяване производство по делото на различно основание от първоначалното му прекратяване (което е отменено). Ето защо сочената съдебна практика се явява неотносима и не е налице допълнителното основание за селекция по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Не е налице основание за допускане касационно обжалване по сочения от касатора втори въпрос от процесуално-правен характер, касаещ задълженията на въззивния съд да обсъди всички доводи и възражения на страните и събраните доказателства по делото относно релевантните за спора факти в тяхната взаимовръзка, защото по него не е осъществено допълнително основание по на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото по същество са подробно разяснени в съдебната практика, вкл. и посочената от касатора, но ограниченията относно обхвата на дейността на въззивния съд, предвидени в чл. 269, изр. 2 ГПК, не се прилагат в производството по частна жалба, както е изяснено с ТР № 6/15.01.2019 г. по тълк. д. № 6/2017 г. ОСГТК на ВКС, при което сочената съдебна практика се явява неотносима към производството по частни жалби. В мотивите към ТР № 6/15.01.2019 г. по тълк. д. № 6/2017 г. ОСГТК на ВКС е разяснено, че и бланкетна частта жалба сезира валидно въззивния съд и той служебно проверява правилността на обжалвания акт независимо от съдържанието на частната жалба и изложените в нея оплаквания. Налице е обаче основанието по чл.280, ал.2, предл.трето ГПК за допускане на касационно обжалване. В мотивите на въззивното определение от една страна въззивният съд сочи, че ищецът твърди да е длъжник в изпълнението, а то друга - че ищецът не оспорва правото на собственост на длъжниците в изпълнението, също че ищецът сочи, че са продадени при публичната продан чужди имоти, а от друга - че ищецът оспорва публичната продан да не е породила действие и съответните идеални части от имотите да са останали собственост на ищеца, в който смисъл мотивите на въззивния съд са очевидно вътрешно противоречиви. Поради допускане касационното обжалване, следва да се прецени правилността на въззивното определение по спорния пред въззивния съд въпрос за допустимостта на исковото производство. Съдържанието на процесуалното правоотношение между ищеца и съда е регламентирано с императивни норми за неговото валидно и допустимо развитие, за прилагането на които норми съдът следи служебно, вкл. и въззивния съд, когато преценява правилността на прекратително определение на първоинстанционен съд, без да е обвързан от оплакванията в частната жалба. Въззивният съд в случая не е изпълнил вцялост правомощието си да следи дали правния интерес на ищеца от исковете е изложен в исковата молба, и дали ищецът е отстранил констатираните нередовности на исковата молба, в която насока са били дадени на ищеца указания от първоинстанционния съд по реда на чл.129, ал.2 ГПК. Въззивният съд не е извършил преценка дали исковата молба е редовна и дали ищецът е обосновал правния си интерес от конкретно предявените отрицателни установителни искове, която преценка следва да направи преди да прави тази за наличието на правен интерес длъжникът в изпълнението да оспорва придобитото право на собственост на купувача при публична продан в същото изпълнение. Първоинстанционният съд е дал указания на ищеца да отстрани нередовността й, като отстрани противоречие между обстоятелствената част - в която сочи ищеца, че е собственик на съответни идеални части от три недвижими имота, и петитума- с който иска признаване за установено, че ответникът не е собственик на целите три недвижими имота, да изложи обстоятелства, от които да е видно интересът му от признаване, че ответникът не е собственик на идеални части, на които ищецът не твърди да е собственик, да изложи обстоятелства за основанието, на което твърди ищеца, че е собственик на съответните идеални части от процесните имоти, да посочи дали е страна в изпълнителното производство, в което имотите са продадени на ответника. Дадени са и указания за посочване цената на исковете и внасяне на държавна такса.Указанията са били правилни и съответни на изложението и петитума на исковата молба, в която ищецът е изложил твърдения, че е собственик на 1/ 2 ид.ч. от механа и на по 1/ 4 ид.ч. от две жилища в една и съща сграда, че тези три имота били СИО на ищеца и съпругата му, че същите имоти били продадени от ЧСИ Т. на ответника в следствие на нищожни действия на ЧСИ Т. поради факта, че били продадени чужди имоти в размер на 1/ 2 ид.ч. от механата и по 1/ 4 ид.ч. от двете жилища поради неправилно определяне на правото на собственост от ЧСИ и поради други нарушения от ЧСИ, че правният интерес на ищеца от исковете произтича от факта, че ответникът се е вписал като единствен собственик на механата в кадастралната карта на [населено място]. С молбата си от 17.11.2022 г., обаче, ищецът, макар да е посочил цената на иска за трите имота /според съответните ид.части/ и да е привел петитума в съответствие с тези ид.части, и внесъл дължимата държавна такса, не е изпълнил другите указания на съда да посочи от какво произтича правният му интерес от предявените обективно съединени отрицателни установителни искове. Както е изяснено с ТР № 8 от 27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г., ОСГТК на ВКС, интерес от отрицателния установителен иск за собственост е налице, когато ищецът заявява самостоятелно право върху вещта, при конкуренция на твърдени от двете страни вещни права върху един и същ обект, или ищецът има възможност да придобие имота на оригинерно основание или по реституция, ако отрече претендираните от ответника права. Преценката за допустимост на отрицателен установителен иск се прави на база изложени от ищеца с исковата молба обстоятелства, и ако в последствие ищецът не докаже твърденията, с които обосновава правния си интерес, производството се прекратява (ТР № 8 от 27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г., ОСГТК на ВКС) В случая ищецът не е изложил достатъчно обстоятелства, вкл. и с уточнителната молба в производството по чл.129 ГПК, с които да обоснове правния си интерес от предявените отрицателни установителни искове за посочените от него ид.части от правото на собственост на трите недвижими имота- нито такива, от които да е ясно на какво основание ищецът е носител на това право на собственост, нито такива, с които да обоснове интереса си от исковете за защита на чуждо право на собственост. Чужди права могат да се предявяват пред съд само по изключение и в предвидени от закона случаи- чл.26, ал.2 ГПК, а ищецът в случая, въпреки дадените му указания, не е обосновал интерес от защита на чужди права. Направеното от ищеца в частната жалба ново твърдение, че исковете са предявени за тези ид.части от имотите, които не са били обект на публична продан, също не внася яснота за правния интерес от исковете. Ето защо исковата молба е останала нередовна, тя и уточнението към нея не сочат на наличие на законовите предпоставки за допустимост на отрицателния установителен иск по чл. 124, ал.1 ГПК, и производството по нея подлежи на прекратяване, като тази нередовност влияе и върху преценката дали е налице правен интерес от предявените отрицателни установителни искове, и прави отговора на тази преценка отрицателен. Обжалваното определение като краен резултат се явява правилно, защото ищецът не е обосновал правния си интерес от исковете, което прави производството по тях недопустимо и подлежащо на прекратяване, и същото подлежи на потвърждаване. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на II г. о.