Определение № 592 от 25.07.2023 г. на ВКС по т. д. № 1137/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Апостол И. К. срещу определение № 203 от 27.04.2023г. по ч.гр.д. № 134/2023г. по описа на Апелативен съд – Велико Търново, с което е потвърдено определение от о.с.з. на 09.02.2023г. по гр.д. № 97/2022г. по описа на Окръжен съд – Габрово, с което е спряно производството по делото на основание чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК до приключване на производството по ДП № 1752 ЗМ - 753/2018г. по описа на РУ на МВР –Габрово с влязъл в сила акт - присъда или постановление за прекратяване на наказателното производство. Частният жалбоподател поддържа, че въззивният съд неправилно е приел, че са налице предвидените в чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК предпоставки - съдът да е разкрил престъпни обстоятелства, както и установяването на такива да е преюдициално за гражданското дело. Сочи, че за да е приложима тази законова разпоредба, за съда следва да е невъзможно да установи релевантните за делото обстоятелства със способите на доказване в гражданския процес, докато в настоящия случай извършването на твърдяното деяние може да бъде установено от гражданския съд. Излага, че обжалваният съдебен акт нарушава установения в чл. 13 ГПК принцип за разглеждане и решаване на делата в разумен срок, както и гарантираното с чл. 6 ЕКПЧ право на справедлив процес. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК прави искане за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като сочи следния процесуалноправен въпрос, който поддържа, че е решен в противоречие с практиката на ВКС: „Следва ли съдът да спре гражданското дело на основание чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК, след като по делото се установяват престъпни обстоятелства, чието доказване може да се осъществи и в самия граждански процес?“ Частният жалбоподател излага, че въззивният съд се е произнесъл по въпроса в противоречие с практиката на ВКС по определение № 683 от 19.11.2012г. по ч.т.д. № 692/2012г. по описа на ВКС, ТК, I ТО, определение № 604 от 22.10.2012г. по ч.т.д. № 592/2012г. по описа на ВКС, ТК, I ТО, и определение № 60274 от 21.07.2021г. по ч.т.д. № 836/2021г. по описа на ВКС, ТК, I ТО. Поддържа, че обжалваното определение е очевидно неправилно, с което обосновава допускане до касация на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Ответникът, „ДЗИ - Общо застраховане“ ЕАД, в предоставения му срок не депозира писмен отговор и не взема становище по жалбата. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, констатира, че частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК. Въззивният съд е приел, че с исковата молба са въведени твърдения за търпени от ищеца имуществени и неимуществени вреди от настъпилата на 28.01.2019г. смърт на неговата сестра Т. К. в резултат на ПТП на 18.12.2018г. в [населено място], причинено от З. Й. при управлението на лек автомобил „Форд“ „Екскорт“ с рег.н. ЕВ 6503АС, за което срещу последния водач е образувано досъдебно производство № 1752 ЗМ - 753/2018г. по описа на РУ на МВР –Габрово. Зачел е представените по делото удостоверение за хода на досъдебното производство и писмо от Окръжна прокуратура – Габрово от 06.02.2023г., от които е приел, че се установява, че досъдебното производство за процесното деяние е висящо, З. Й. е привлечена като обвиняем на 24.01.2023г. за извършено престъпление по чл. 343, ал.3, предл. 6, б. “б“, предл. 1, вр. ал. 1, б. „в“, вр. чл. 342, ал.1 НК и предстои внасяне на обвинителен акт в съда. Позовал се е на съдебната практика по определение № 290 от 01.09.2020г. по ч.т.д.№ 1303/2020г. на ВКС, ТК, І ТО, определение № 170 от 13.03.2023г. по ч.т.д.№ 47/2023г. на ВКС, ТК, ІІ ТО, определение № 50010 от 18.01.2023г. по ч.т.д.№ 1996/2022г. на ВКС, ТК, І ТО, и посочил, че пречка за надлежното упражняване на правото на иск е наличието на образувано наказателно производство в съдебната му фаза или в досъдебната такава, когато деецът и извършеното от него престъпление са идентични с тези, за които са въведени твърдения в исковото производство и не е налице хипотеза, при която престъпното обстоятелство следва да бъде установено самостоятелно от гражданския съд по реда на чл. 124, ал. 5 ГПК. По тези мотиви и приемайки за установено от фактическа страна, че е налице идентичност между деянието, за което е образувано досъдебното производство и противоправното деяние, от което се твърди, че са настъпили вредите, е счел, че са налице предпоставките за спиране на производството по делото и потвърдил първоинстанционото определение, постановено в този смисъл. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Допускането на касационно обжалване предвид нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК, приложима на основание чл. 274, ал. 3 ГПК и по отношение на частните касационни жалби, е предпоставено от произнасяне от въззивния съд по материален или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на конкретно дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалвания акт. Формулираният от касатора в изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК въпрос е обусловил изводите на въззивния съд, но по отношение на същия не е налице сочената допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Цитираната практика на ВКС по определение № 683 от 19.11.2012г. по ч.т.д. № 692/2012г. по описа на ВКС, ТК, I ТО, и определение № 604 от 22.10.2012г. по ч.т.д. № 592/2012г. по описа на ВКС, ТК, I ТО, е неотносима, доколкото разглежда хипотези, различни от процесната –образувани досъдебни производства по сигнали срещу вещи лица, депозирали заключение по други съдебни производства, които обстоятелства съставите на ВКС са счели да са неотносими към решаването на конкретните съдебни спорове. Обжалваният съдебен акт не е постановен в противоречие и с практиката по цитираното от касатора определение № 60274 от 21.07.2021г. по ч.т.д. № 836/2021г. по описа на ВКС, ТК, I ТО. С последния съдебен акт съдът е приел, че в нарушение на закона е постановено спиране на съдебното производство само по данни за подаден сигнал от една от страните и образувано въз основа на него досъдебно производство, при липса на проведено съдебно дирене, без да са събрани каквито и да е доказателства за деянието, извършителя и т.н., които да обосноват извод, че се разкриват престъпни обстоятелствата, които са от значение за правилното решаване на спора, каквато не е процесната хипотеза. Отделно от горното, по формулирания въпрос е налице служебно известна на настоящия състав постоянна практика, обективирана в определение № 134 от 02.04.2020г. по ч.т.д. № 468/2020г. по описа на ВКС, ТК, I ТО, определение № 290 от 01.09.2020 г. по ч.т.д. № 1303/2020г. по описа на ВКС, ТК, I ТО, определение № 342 от 28.07.2022г. по ч.т.д. № 653/2020г. по описа на ВКС, ТК, II ТО и др., съобразно която пречка за надлежното упражняване правото на иск е наличието на образувано наказателно производство в съдебната му фаза или в досъдебната такава, когато деецът и извършеното от него престъпление са идентични с тези, за които са въведени твърдения в исковото производство и не е налице хипотеза, при която престъпното обстоятелство следва да бъде установявано самостоятелно от гражданския съд по реда на чл. 124, ал. 5 ГПК. Въззивният съд не се е произнесъл в противоречие с тази практика. Отчел е, че от представените по делото доказателства се установява, че е налице образувано наказателно производство в досъдебна фаза, по което деецът и извършеното от него престъпление са идентични с тези, за които са въведени твърдения в исковото производство, като соченият с исковата молба делинквент е привлечен като обвиняем в образуваното наказателно производство и предстои внасяне на обвинителен акт, с което са покрити предпоставките по чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК за спиране на производството по гражданското дело. Не може да бъде прието за осъществено и заявеното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 274, ал. 3 ГПК, вр. чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на акта. В последователната практика на касационната инстанция се приема, че очевидно неправилно е съдебно решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице например, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Цитираните предпоставки не са налице като касаторът е аргументирал искането си с доводи, повтарящи оплакванията му за неправилност на обжалваното определение. По изложените съображения настоящият състав на съда намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение