Определение № 2429 от 18.09.2024 г. на ВКС по т. д. № 52/2023 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на П. К. Д. против решение № 316/01.08.2022г., пост. по гр.д.№ 151/2022г. на Окръжен съд – Велико Търново. Касаторът оспорва правилността на въззивното решение, като постановено в противоречие с материалния закони и при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Намира за неправилен извода на съда за неоснователност на възражението за изтекла погасителна давност за вземанията на ищеца, като обосновава, че срокът на погасителната давност не следва да се прилага от датата на обявената предсрочна изискуемост, както неправилно е приел съдът, а от датата на изискуемост на всяко дължимо частично погасително плащане, съгласно условията на договора. Всяко месечно известие до длъжника определя размера на дължимото погасяване и срока за същото и за тази част от дълга давността следва да се определя от този момент. За тази част от дълга кредиторът може да предприеме изпълнение, съгласно раздел ХІІІ от Общите условия и/или по съдебен ред (принудително изпълнение). Касаторът намира за неправилен извода на съда, че с изискуемостта на частичните погасителни плащания настъпват други съобразими правни последици, но не и начало на погасителна давност. Към 27.08.2020 г. – датата на подаване от ищеца заявлението за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл.417 от ГПК, според касатора е настъпила изискуемостта на всички вноски, по преоформения с анекс от 16.11.2007г. в револвиращ кредит, сключен като договор за кредитна карта – овърдрафт № 02РКО-А-2763/07.03.2007г. Съгласно т.1.1 от ТР № 8/02.04.2019 г. по тълк.дело № 8/2017 г. предсрочната изискуемост не може да се приложи по отношение на вече падежирани към момента на обявяването щ вноски, а само спрямо тези, чиято изискуемост не е настъпила. В случая, падежът на всички погасителни вноски е настъпил повече от 5 години преди предявяване на предсрочна изискуемост, съгласно заключението на приетата съдебно–икономическа експертиза. Касаторът оспорва и правилността на извода на съда, че срокът за погасяване по договора е продължен при условията на чл. 36.1 от ОУ, за периода до предявяване на предсрочната изискуемост на вземанията. В тази връзка твърди, че съдът е извършил неправилно, в противоречие с правилата на чл. 20 от ЗЗД, тълкуване на договорната клауза на т. 2 от анекса, без да съобрази клаузата на чл. 36.1 от Общите условия. Намира, че волята на страните е била „договорът да се подновява автоматично при условията и реда, предвидени в ОУ, респ. автоматично да се удължава срока за ползване на налични по сметката средства от предоставения лимит на кредита, а не да се удължава срока за погасяване на предоставения и вече усвоен от титуляра кредит, нито да се променя падежа на погасителните вноски с вече настъпила изискуемост. Ако би се приело последното, като изводима воля на страните, то не би следвало за новия срок на договора да се начислява наказателна лихва преди 13.07.2020 г. (датата на която изтича предоставения 7-дневен срок за доброволно изпълнение на обявения за предсрочно изискуем кредит). Касаторът се позовава на съществено нарушение на съдопроизводствените правила от въззивния съд, който - въпреки изричните възражения в жалбата на страната, относно възприетия от първоинстанционния съд размер на акцесорните вземания - не е изложил мотиви, съобразно доводите щ, основани на чл. 6 от договора за издаване на кредитна карта – овърдрафт, преоформен с анекс от 16.11.2007 г. в договор за револвиращ кредит, спрямо посочения от съдебно-икономическата експертиза начин на формиран от ищеца размер на претендираните договорни лихви. Ответната страна – „Фронтекс Интернешънъл“ ЕАД, заместил ищеца „Първа инвестиционна банка“АД в производството, при условията на чл. 222 от ГПК – оспорва касационната жалба и обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване, поради неудовлетвореност на допълнителния критерий по първия формулиран въпрос, предвид съобразеност на въззивното решение с актуалната, спрямо цитираната от касатора, съдебна практика на касационна инстанция - непосочена, и поради неудовлетвореност на общия селективен критерий по втория въпрос, предвид неизводимо от действията на въззивния съд нарушение на съдопроизводствените правила. Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение намира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК, от надлежно легитимирана страна с правен интерес от обжалването и е насочена срещу валиден и допустим съдебен акт, подлежащ на касационно обжалване. За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, в обхвата на касационните доводи за неправилност на въззивния акт, настоящият състав съобрази следното: Ищецът - „ Първа инвестиционна банка „ АД / заместен в хода на производството, по реда на чл.222 ГПК, от „ Фронтекс Интернешънъл „ ЕАД / - е предявил срещу П. Д. обективно съединени искове, по реда на чл. 422 ГПК, за установяване на вземания от главница и договорна лихва, за общия период от 28.08.2017 г. до 26.08.2020 г. вкл. / разграничена по размер за три отделни подпериода /, законна лихва върху главницата, за периода от настъпване на твърдяна предсрочна изискуемост, вкл. от датата на исковата молба и до погасяването й чрез плащане, ведно с възмездяване на разноските, понесени по събиране на вземането, на основание сключен с ответника договор № 02РКО-А-2763/07.03.2007г. за издаване на кредитна карта и анекс от 16.11.2007 г. към същия и съобразно приложимите към договора Общи условия на банката за издаване и ползване на револвиращи международни кредитни карти с чип MASTERCARD и VISA, които ищецът твърди, че е предоставил на ответника и с които същият се е съгласил. Излага обстоятелства за многократно усвоявани от ответника суми, в различни размери, в рамките на кредитния лимит, по откритата на негово име банкова сметка, в периода от 29.03.2007 г. до 06.06.2012 г. Посочени са и дати на извършено от длъжника погасяване, в периода 03.05.2007 г. – 16.09.2011 г. Ищецът твърди просрочие, считано от 19.06.2012 г. – забава от 2992 дни към 27.08.2020 г. и предявена на длъжника предсрочна изискуемост, считано от 20.08.2020 г. Вземанията са предявени по реда на чл. 417 ГПК, като кредиторът се е снабдил със заповед за незабавно изпълнение за същите. Претенцията е съобразена с изтекла погасителна давност за договорни лихви, за периода предхождащ тригодишния период от предявяване на вземанията назад. Съгласно сключения на 07.03.2007 г. договор, „ПИБ“АД се е задължила да издаде на ответника кредитна карта VISA платинена, със съответно индивидуализирана обслужваща разплащателна сметка. Банката предоставя на картодържателя банков кредит овърдрафт по картовата разплащателна сметка, в размер на 10 000 евро, който може да се усвоява с използване на картата за извършване на безналични плащания на стоки и услуги и за теглене на пари в брой от банкомат или ПОС. Първоначално кредитната карта е издадена със срок на валидност 7.03.2009 г., уговорен и като краен срок за погасяване на предоставения овърдрафт, освен ако срокът на договора бъде продължен (т.3). Съгласно т. 4 от договора, кредитополучателят се задължава да погасява предоставения овърдрафт в сроковете и по начина, уговорен в Общите условия за издаване и ползване на международни кредитни карти VISA платинена. Този член е променен с т. 4 от последващ анекс от 06.11.2007 г., като титулярът се е задължил да погасява предоставения кредит в сроковете и по начина, договорени в Общи условия, различни от тези, посочени в договора, а именно - Общите условия за издаване и ползване на револвиращи международни кредитни карти с чип MASTERCARD и VISA. С т. 1 от анекса банката се е задължила да издаде по вече откритата разплащателна сметка на ответника револвираща международна кредитна карта с чип VISA Platinum, която заменя издадената на основание договора кредитна карта. С т. 10 на анекса е заявено съгласие на страните, че с подписването му картодържателят признава получаването на посочените в т. 4 от анекса ОУ и приема приложението им в уредбата на правоотношението помежду им – по сключването и изпълнението на договора. С анекса са променени т. 4 и т. 6 на сключения договор, като съгласно т. 4 „ кредитополучателят се задължава да погасява предоставения кредит в сроковете и по начина, договорени в Общите условия, упоменати по-горе. Съгласно т. 6 от анекса, при непогасяване до датата на падежа на пълния размер на дебитното салдо, формирано до края на последния отчетен период, титулярът заплаща на банката, след изтичането на първите три отчетни периода, годишна лихва в размери, както следва: за извършване на безналични плащания на ПОС терминал – 13%, а за всички останали трансакции – 15 %. Т. 6.1 от анекса предвижда, че при неплащане на минималната погасителна вноска или усвояване на суми над разрешения кредитен лимит се начислява наказателна лихва, в размер на договорения лихвен процент с надбавка от 12 %. В т. 2 на анекса е посочено, че срокът за погасяване на предоставения банков кредит е съгласно договора, като същият се подновява автоматично при условията и по реда предвиден в ОУ. Останалите клаузи на договора, съгласно изрична разпоредба на анекса, остават непроменени. Представени са Общите условия „за издаване и ползване на револвиращи международни кредитни карти с чип MASTERCARD и VISA“, които ответникът е оспорвал, че са предоставените му и приложими към договора (с оглед съдържанието на изходяща от него декларация и частично разминаване в заглавието на ОУ: вместо „ с чип „ - „ без депозит“), но не поддържа касационен довод с такъв предмет. Напротив, позовава се на дължимо от съда тълкуване клаузите на анекса в съответствие с чл. 36.1 от представените от ищеца ОУ. Съгласно раздел ІІ, т. 4 на същите, банката приема да извършва разплащания от откритата на ответника разплащателна сметка, при условия овърдрафт, ако е уговорен такъв (уговорен в случая), при максимално допустим размер на дебитното салдо съгласно договора (в случая 10 000 евро кредитен лимит). Съгласно чл. 14.1 от ОУ, при непогасяване на дебитното салдо до датата на падежа за последния отчетен период, банката начислява от 19-то число на месеца, следващ отчетния период, лихва в размер на фиксирания в договора лихвен процент, като начисляването е поотделно върху сумата от всяка отделна трансакция. Изрично е посочен редът за погасяване, при частично погасяване от картодържателя на формирано дебитно салдо. Чл. 16.1 от ОУ предвижда до 20-то число на всеки месец банката да изготвя и предоставя на картодържателя отчет по сметка, съдържащ извлечение за дължимите суми за съответния отчетен период, според извършените разплащания с картата, в който се посочва и размер на минимална погасителна вноска, други изискуеми суми и техния падеж. Съгласно чл. 18 от ОУ титулярът се задължава до падежа или на следващия работен ден, ако падежът е в неработен ден, да внася по разплащателната сметка минималната погасителна вноска, посочена в извлечението. При невнасяне до падежа на минималната погасителна вноска се дължи наказателна лихва, в размер уговорен с договора, върху размера на минималната погасителна вноска за дните на просрочие (чл. 22). При надхвърляне – принципно неразрешено – на кредитния лимит, картодържателят дължи незабавно възстановяване на сумата и наказателна лихва при фиксиран в договора лихвен процент, върху надвишения кредитен лимит, за дните на просрочие (чл. 23). В чл. 36.1 от ОУ е посочено, че срокът за ползване на кредита се удължава автоматично всеки път за нов едногодишен срок, при условие, че титулярът не е уведомил банката за прекратяването му най-малко 60 дни преди изтичане на текущия срок или банката не е уведомила титуляра за същото, най-малко 30 дни преди изтичането на същия. Ответникът П. Д. се позовава на изтекла погасителна давност за всички вземания на банката. Обосновава се с твърденията на самия ищец, че кредитът е в просрочие от 19.06.2012 г. и спрямо главницата по същия е неприложима поддържаната от ищеца предсрочна изискуемост. Съответно, от падежирането на всички вноски от главницата и до подаване заявлението по реда на чл. 417 от ГПК, са изминали повече от 5 години. Оспорил е приложимостта на представените ОУ, в аспект необвързаност с предвиденото в същите автоматично подновяване срока на договора, но това възражение не се поддържа със съответен касационен довод. Оспорена е като неравноправна клаузата на чл. 6.1 от анекса, относно размера на дължимата наказателна лихва при неплащане на минималната месечна погасителна вноска или надвишаване на кредитния лимит, тъй като размерът щ е в противоречие с добрите нрави, позовавайки се на чл. 33, ал. 2 от Закона за потребителския кредит и последиците, предвидени в чл. 21 от същия. Назначената по делото съдебно-икономическа експертиза е възпроизвела датите и размерите на ползван и частично погасяван кредит, като установява пълно усвояване на лимита от 10 000 евро и просрочие от 19.06.2012 г. Изрично в открито съдебно заседание вещото лице е пояснило, че за последващият период са трупани само задължения от лихви, не и от нови разплащания. Претендираните договорни лихви (неуточнени по вид), за период три години назад от подаване на заявлението по чл. 417 от ГПК, вещото лице е остойностило, съобразявайки дневна дължима сума за лихва, формирана като: главницата по кредита се умножава по 18,64 % и формираната сума се разделя на 360. Съответно, дневната сума от дължима лихва вещото лице умножава по броя на дните за периода, за който се изчислява. Не става ясно откъде се извежда размер на лихва 18,64 %, при твърдите ставки съгласно анекса, нито вида на остойностените лихви – за неиздължената част от формирано дебитно салдо в края на съответния отчетен период и/или за наказателна лихва върху размера на минимална погасителна вноска, съответно невнесена. Страните, обаче, не са оспорили заключението и не са възразили срещу приемането му. С първоинстанционното решение исковете са уважени. Съдът е счел за неоснователно възражението за изтекла погасителна давност, като се е мотивирал с клаузата на чл. 36.1 от приложимите ОУ и уговореното в анекса, съответно на тази клауза, автоматично подновяване на договора за нов едногодишен срок, след изтичането на стария, в случай че някоя от страните не е отправила предизвестие за прекратяването му, съгласно посочената клауза. Съдът визира като начален момент на погасителната давност моментът на изтичане 7-дневния срок от отправеното от банката уведомление, за обявяване предсрочна изискуемост на кредита, доколкото намира, че със същото е прекратен договорът. Възражението за недействителност на клаузата на т.6.1 от анекса, уреждаща дължима наказателна лихва при неплащане на минималната погасителна вноска или при надвишаване на кредитния лимит, съдът е счел за неоснователно, обосновавайки се с размера на лихвата, уредена в т. 6 от анекса, приложима при непогасяване до датата на падежа на пълния размер на дебитното салдо, формирано до края на последния отчетен период, която не надхвърляла дори двукратния размер на законната лихва, като не е установен и анатоцизъм. С въззивната си жалба ответникът оспорва правилността на първоинстанционното решение, тъй като съдът неправилно възприема т. 2 от сключения анекс, която относно „срока за погасяване на кредита овърдрафт“ препраща към договора, съответно превратно възприемане на съдържанието на т. 2 от договора. Визираното в клаузата на т. 2 от договора и анекса, според въззивника касае автоматичното подновяване на срока за ползване на кредита при договорените условия, но не и сроковете за погасяване на вече усвоените суми и лихви върху същите, съобразно отделните отчетни периоди. Съдът е следвало да възприеме клаузата на т. 2 в съответствие с визираното в чл. 36.1 от ОУ, в която ясно е разграничено, че автоматичното подновяване касае продължаването на срока на договора (удължаване срока за ползване на неусвоени средства по разплащателната сметка, до размера на предоставения кредитен лимит), без да обвързва с това нови падежи на вече падежираните задължения по същия, договорени като помесечни. Относно размера на приетата за дължима договорна лихва въззивникът възпроизвежда текстовете на анекса и заключението на вещото лице и като се позовава на оспорването на счетоводното извлечение на банката, поддържа, че не са налице доказателства за дължимост на лихвата във възприетия и от вещото лице размер. Въззивният съд е потвърдил правния резултат, като по доводите на въззивника, поддържани и като касационни, е изложил следното: Възражението за изтекла погасителна давност е неоснователно, тъй като, съгласно чл. 36.1 от ОУ, срокът за ползване на кредита е продължен автоматично и до обявяване на предсрочната изискуемост. Началният момент на същата е и начален момент на изискуемост на задълженията по кредита, според въззивния съд (20.08.2020 г.). Позовал се е на това, че характерът на договора предполага възможност кредитополучателят да тегли суми по кредита, като след погасяването и съобразно размера на същото може отново да тегли, до размера на кредитния лимит и в рамките на срока на договора. Приел е, че съгласно договора и ОУ изискуемостта настъпва или с изтичането на срока на договора, или с прекратяването му, или с обявяване вземанията на банката за предсрочно изискуеми, при настъпване на предпоставките за това. Посочил е, че минималните погасителни вноски са предвидени като частични (непериодични) плащания и неизпълнение задължението за тяхното внасяне влече различни от настъпване на изискуемостта последици, посочени в раздел ІХ от ОУ. Последица от неплащането им е и невъзможността картодържателят да ползва суми по кредита, в размера на невъзстановените такива. Относно оспорвания размер на акцесорните претенции, съдът се е позовал на неоспорено от страните заключение на съдебно-икономическата експертиза. В изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК са формулирани следните въпроси: 1) Кой е началният момент, от който започва да тече давностният срок за вземания от главница и лихви, чието изплащане е разсрочено на погасителни вноски по договор за банков кредит? – допълнителният селективен критерий е обосноваван в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК - с решенията по т.д.№ 237/2019 г. и т.д. № 1153/2014 г. на ІІ т.о. и по т.д. № 6629/2013 г. на ІV г.о. на ВКС; 2) Следва ли въззивният съд да обсъди в решението си всички събрани по делото доказателства и твърдения на страните, от значение за изхода на делото и да изложи в мотивите си изводи по отношение на тези доказателства и твърдения? – въпросът е обосноваван в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, с цитирана многобройна практика на касационната инстанция относно задълженията на въззивния съд, вкл. съобразно чл. 269, предл. трето от ГПК. Отделно страната се позовава на очевидна неправилност на въззивния акт, на основание чл. 280, ал. 2, пр. трето от ГПК, предвид явното несъответствие на правните изводи на съда с тези на касационната инстанция, по сходни правни казуси по приложението на чл. 114 от ЗЗД. По селектирането на касационната жалба: Първият от въпросите не е формулиран в съответствие с вида на сключения договор за кредит – овърдрафт, впоследствие револвиращ, доколкото именно с оглед вида му („характера“) въззивният съд е обосновал решаващия си извод. Дори с тази му формулировка да се приеме за удовлетворен общият селективен критерий за допускане на касационното обжалване, като изискващ отговор, относим към решаващите мотиви на съда относно началния момент на погасителната давност, не се явява обоснован допълнителният селективен критерий за допускане на касационното обжалване с цитираната практика на ВКС. Същата е формирана в хипотези на договор за банков кредит, при който усвоената еднократно главница е договорена за разсрочено погасяване на вноски, ведно с договорна (възнаградителна) лихва, макар и при дължима санкционна лихва при просрочие. В случая се касае за многократно теглени суми, върху които са начислими лихви, договорени с характеристика на лихви за забава и наказателни лихви, но само в хипотези на непогасено дебитно салдо към края на всеки отделен отчетен период. Тяхното начисляване, както правилно отбелязва касаторът, е с основание забава, но на цялото, дължимо към края на съответния отчетен период, вземане по кредита. При това цитираната от касатора практика не се споделя еднозначно от съставите на ВКС, поради което е дала повод за образуването на висящо към момента тълк.дело № 3/ 2023 г. на ОСГТК на ВКС. Последното не предпоставя спиране на настоящото производство, предвид преждеизложеното: процесната хипотеза не е идентична с разглежданите във формираната противоречива съдебна практика на касационна инстанция. Вторият от въпросите не удовлетворява общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване. Решаващият мотив на въззивният съд, за да не коментира по същество възприетия за обоснован размер на предявените акцесорни вземания – се основава на съображението, че същите са установени със СИЕ и заключението на същата не е оспорено от ответника – касатор, което отговаря на действителното процесуално поведение на страната. Следователно, не се касае за отказ на съда да се произнесе по въведения въззивен довод с този предмет, а релевантен, с оглед мотивите му, би бил процесуалноправен въпрос за задължението на съда да подходи критично при преценка на заключението, а не да се позове формално на същото (чл. 202 от ГПК). По-важното обаче е, че въведеният от страната въззивен довод за неправилност на установения размер на акцесорната претенция, е неясен, фрагментарен, насочва към съдържанието на счетоводното извлечение на банката, като недостатъчно доказателство за установяване на вземането щ, но не и към неяснота във формиране на вземането, съгласно заключението на вещото лице. Касационното обжалване следва да се допусне в хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. трето от ГПК, поради очевидна неправилност на въззивния акт. Съдът се е позовал на обстоятелството, че доколкото договорът не е бил прекратен от никоя от страните, правото да ползва кредит при условията на овърдрафт, до размера на кредитния лимит, е продължило да съществува в патримониума на ответника. Необосновано това право е кумулирано от съда с промяна в падежа на вече възникнали задължения за погасяване на изтеглени при същите условия суми. Мотивите на съда са в противоречие с предвиденото в чл. 84, ал. 1 от ЗЗД – вземането, уговорено със срок става изискуемо с настъпване на падежа. Оттук очевидно неправилен, като необоснован с действителния начален момент на вземанията от главница, е изводът на съда за неизтекла погасителна давност за същата, респ. и за акцесорните вземания, съгласно чл. 119 ЗЗД. Воден от изложените мотиви, Върховният касационен съд, Т. К., І търговско отделение,