Определение № 4896 от 14.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4405/2025 г.

Производството е по реда на чл.288 във връзка с чл.280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на българската държава, представлявана от МРРБ, чрез областния управител на област Силистра, против решение № 92 от 16.05.2025 г. по в.гр.д.№ 35 от 2024 г. на Варненския апелативен съд, II състав, с което е потвърдено решение № 222 от 15.12.2023 г. по гр.д.№ 253 от 2023 г. на Окръжен съд- Силистра за уважаване на предявения от „Заводски строежи- ПС- Силистра“ АД иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК за признаване по отношение на Българската държава, че ищецът е собственик на:

• 42061/43096 кв.м. ид.ч. от поземлен имот с идентификатор *.*.*** по кадастралната карта на [населено място], одобрена със заповед № РД-18-66 от 02.06.2008 г. на ИД на АГКК, с адрес на ПИ- [населено място], ул.“Промишлена зона- Запад“ и

• 65,4/67 кв.м. ид.ч. от поземлен имот с идентификатор *.*.*** по кадастралната карта на [населено място], одобрена със заповед № РД-18-66 от 02.06.2008 г. на ИД на АГКК, с адрес на ПИ- [населено място], ул.“Промишлена зона- Запад“.

В касационната жалба се твърди, че решението на Варненския апелативен съд е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост- основания за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК.

В изложението към жалбата като основания за допустимост на касационното обжалване се сочат чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК и чл.280, ал.2 ГПК в хипотезата на очевидна неправилност на решението. Твърди се, че обжалваното решение противоречи на посочена от касатора практика на ВКС и че произнасянето на ВКС по конкретното дело би било от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Поставени са следните въпроси:

1. По какъв начин, с какви доказателства следва да се докаже, че даден държавен имот е бил предоставен за стопанисване и управление на държавно предприятие като предпоставка за придобиването му от търговското дружество, в което е преобразувано предприятието, на основание чл.17а ЗППЗОбП (отм.)? По този въпрос се сочи противоречие на обжалваното решение с Тълкувателно решение № 4 от 14.03.2016 г. по тълк.д.№ 4 от 2014 г. на ОСГК на ВКС и решение № 218 от 05.06.2012 г. по т.д.№ 704 от 2010 г. на ВКС, ТК, II т.о.

2. Задължен ли е въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на доказателствата, да обсъди доводите на страните и да мотивира решението си по съществото на правния спор? По този въпрос се сочи противоречие на обжалваното решение с т.19 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. по гр.д.№ 1 от 2000 г. на ОСГК на ВКС, решение № 37 от 29.03.2012 г. по гр.д.№ 241 от 2011г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 48 от 25.04.2014 г. по гр.д.№ 2410 от 2013 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 212 от 01.02.2012 г. по т.д.№ 1106 от 2010 г. на ВКС, ТК, II т.о. и решение № 403 от 23.01.2015 г. по гр.д.№ 3902 от 2014 г. на ВКС, ГК, IV г.о.

3. Правилен ли е начинът, по който съдът е процедирал при формиране на вътрешното си убеждение, в съответствие ли е с разпоредбата на чл.121, ал.2 от Конституцията на РБ, която постановява, че производството по делото следва да осигури установяване на истината? По този въпрос се сочи противоречие на обжалваното решение с Тълкувателно решение № 1 от 17.07.2001 г. по гр.д.№ 1 от 2001 г. на ОСГК на ВКС,

4. Спазен ли е принципът на доказателствената тежест по чл.154 ГПК с приетите от съда доказателства? По този въпрос се сочи противоречие с решение № 143 от 18.03.2019 г. по гр.д.№ 361 от 2018 г. на ВКС, ГК, II г.о.

С писмен отговор от 31.10.2025 г. пълномощникът на ответника по жалбата „Заводски строежи- ПС- Силистра“ АД оспорва жалбата. Твърди, че е неоснователно твърдението на касатора за противоречие на обжалваното решение с практиката на ВКС. Напротив, приетото в обжалваното решение съответствало на относимата към казуса практиката на ВКС, която сочи: решение № 149 от 12.06.2013 г. по гр.д.№ 647 от 2012 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 81 от 24.07.2018 г. по гр.д.№ 4029 от 2017 г. на ВКС, ГК, II г.о. и решение № 60127 от 03.06.2022 г. по гр.д.№ 201 от 2021 г. на ВКС, ГК I г.о. Моли касационното обжалване на решението да не бъде допускано и да се присъдят направените по делото пред ВКС разноски.

Върховният касационен съд на Република България, ГК, първо гражданско отделение приема, че касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирано лице (ответник по делото), в срока по чл.283 ГПК и срещу решение на въззивен съд по иск за собственост на недвижими имоти, което съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК подлежи на касационно обжалване при условията на чл.280, ал.1 и 2 ГПК, независимо от цената на иска.

За да прецени дали са налице основания за допускане на касационното обжалване на решението, ВКС взе предвид следното: Съдът е бил сезиран с установителен иск за собственост на описаните по-горе имоти, предявен от Заводски строежи- ПС- Силистра“ АД срещу българската държава. В исковата молба ищецът е твърдял, че е придобил тези имоти по силата на закона- съгласно чл.2, ал.4 ЗДС във връзка с чл.17а от ЗППДОбП (отм.). Като евентуално основание за придобиването на правото на собственост е посочил придобивна давност- осъществявано владение в периода от 01.06.1996 г. до предявяване на иска през 2023 г. Представителят на Българската държава е оспорил иска с мотив, че процесните имоти никога не са били предоставени за стопанисване и управление на праводателите на ищцовото дружество- ДСО „Промишлено строителство“ и „Промишлено строителство-холдинг“ ЕАД- София и поради това са останали държавна собственост и след приемането на ЗДС и ЗППДОбП. По евентуално заявеното основание за придобиване на правото на собственост твърди, че ищецът не е доказал да е осъществявал спокойно, явно, постоянно, непрекъснато и несъмнено владение в продължение на повече от 10 г. Посочил е и че следва да бъде съобразено, че срокът на владение многократно е бил прекъсван и спиран, включително и със Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на НС от 13.03.2020 г. и за преодоляване на последиците.

За да постанови решението си за потвърждаване на първоинстанционното решение, въззивният съд е приел, че процесните имоти са придобити от праводателя на ищеца „Промишлено строителство- холдинг“ ЕАД- София на основание чл.17а ЗППЗОбП (отм.). Посочил е, че фактическият състав на този придобивен способ включва следните елементи: държавата да е собственик на конкретно имущество; това държавно имущество да е било предоставено за стопанисване и управление на държавно предприятие и с акта на държавния орган за преобразуване на държавното предприятие в търговско дружество това имущество да не е изрично изключено от имуществото, което се включва в капитала на търговското дружество. При наличието на тези предпоставки вещно-транслативният ефект настъпва по силата на самия акт за преобразуване на държавното предприятие в търговско дружество и то от момента на възникване на търговското дружество. Законът не изисквал извършването на други действия като осчетоводяване, заприходяване в баланса и др., в зависимост от които да е поставено настъпването на вещно- транслативния ефект на този придобивен способ. Правото на стопанисване и управление като елемент от фактическия състав на придобивния способ по чл.17а ЗППДОбП (отм.) било уредено в разпоредбата на чл.39, ал.2 във връзка с чл.42 от Правилника за организация на стопанската дейност от 1975 г.(отм.) и представлявало право на държавното предприятие от свое име да упражнява правото на държавна социалистическа собственост за своя и на държавата сметка и за свой и на държавата интерес. Съгласно чл.2 от Наредбата за държавните имоти от 1975 г.(отм.), върху предоставените им за стопанисване и управление имоти държавните организации имали право на владение, ползване и разпореждане в съответствие с предмета на своята дейност, плановите си задачи и предназначението на имота. Предоставянето на държавното имущество за стопанисване и управление на държавните предприятие се извършвало с административни актове, с които при образуването на предприятието се определяло и имуществото, с което то ще извършва стопанска дейност, или с административни актове, с които след образуването на държавното предприятие се преразпределяли или предоставяли държавни имоти за осъществяване на дейността им. В рамките на възникнал гражданско-правен спор предоставянето на имущество да стопанисване и управление на определено държавно предприятие можело да бъде доказано както чрез преки доказателства (самият административен акт за предоставяне на това право), така и с непреки доказателства: актове за държавна собственост, в които изрично е записано, че определен имот е предоставен за стопанисване и управление на определено държавно предприятие, разделителни протоколи, имотни ведомости, записвания в инвентарните книги на държавното предприятие и други подобни. Осчетоводяването или отразяването в баланса, инвентарна книга и/или друг подобен регистър, воден от държавното предприятие, не било елемент на фактическия състав нито на предоставянето на държавното имущество за стопанисване и управление, нито на уредения в чл.17а ЗППДОбП (отм.) придобивен способ, нито на който и да било друг придобивен способ. Съгласно приетото в т.2г от Тълкувателно решение № 4 от 14.03.2016 г. по тълк.д.№ 4 от 2014 г. на ОСГК на ВКС, съдът е приел, че заприходяването на имот в счетоводния баланс на едно юридическо лице не може да породи право на собственост в полза на това юридическо лице, ако то не е придобило собствеността върху имота въз основа на осъществен придобивен способ (сделка, придобивна давност или др.). То може да има само непряко доказателствено значение за доказване на факта на предоставяне на имота за стопанисване и управление на съответното държавно предприятие.

Съобразявайки гореизложените общотеоретични постановки и събраните по делото доказателства, въззивният съд е приел, че ищцовото дружество е доказало, че процесните имоти са били предоставени за стопанисване и управление на неговия праводател ДСО „Промишлено строителство“- Заводски строежи [населено място]. Не било спорно между страните, а и от представената заповед № 3711 от 29.12.1972 г. на Министъра на горите и опазване на природната среда се установявало, че на основание чл.9 от Закона за горите на ДСО „Промишлено строителство“- Заводски строежи [населено място] е било разрешено да изгради производствена база във връзка със строителството на ЛПК С., върху 100 дка залесена и незалесена горска площ в землището на [населено място]- земя, съставляваща част от държавния горски фонд, като „Заводски строежи“ С. си запазва правото на собственост върху изградения от него строеж. Тъй като в акта за преобразуване на ДФ „Промишлено строителство“ в „Промишлено строителство- холдинг“ ЕАД, с дъщерно дружество „Заводски строежи- ПС“ АД, изрично активи на дружеството- праводател не били изключени от капитала на дружеството- правоприемник, то собствеността върху процесните имоти била придобита от ищцовото дружество, в качеството му на правоприемник на преобразуваните държавни предприятия. Поради това и на основание чл.2, ал.4 ЗДС процесните ид.ч. от имоти не представлявали държавна собственост по смисъла на чл.79, ал.1 ЗДС.

Съдът е посочил, че от заключението на приетата по делото съдебно-техническа експертиза се установявало, че е налице идентичност на процесните имоти с определената строителна площадка за изграждане на ЛПК- С.. Същевременно от представените извлечения от сметки се установявало, че ПИ с идентификатор *.*.* по кадастралната карта на [населено място] от 2008 г. бил заприходен като дълготраен материален актив (ДМА) в синтетична сметка № 201 от счетоводството на ищцовото дружество, макар и с предходен идентификатор /, Земя квартал , парцел 3/, а построените в имота сгради са заприходени в синтетична сметка 203/1 на дружеството правоприемник. Освен това, от ангажираните гласни доказателства и установеното при огледа от вещото лице, безспорно се установявало, че процесните имоти са стопанисвани от ищцовото дружество от момента на регистрацията му през 1994 г. и към настоящия момент.

Предвид всичко гореизложено съдът е приел, че е настъпил вещно-транслативен ефект по отношение на процесните имоти по силата на самия акт за преобразуване на ДФ „Промишлено строителство“ в търговско дружество, от момента на възникване на това търговско дружество и поради това ищцовото дружество се легитимира като собственик на тези имот на заявеното основание- чл.17а ЗППДОбП (отм).

С оглед тези мотиви на съда решението следва да се допусне до касационно обжалване на основание чл.280, ал.2, предл.2 ГПК- поради съмнение за неговата допустимост: като постановено по нередовна искова молба, в която претендираните от ищеца имоти не са описани съгласно действащия ПУП на населеното място, въпреки че представляват УПИ, и в която е заявено неясно искане- за признаване правото на собственост на ищеца върху реални или върху идеални части от имотите.

По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение