Определение № 70 от 09.02.2016 г. на ВКС по гр. д. № 6259/2015 г.

Образувано е по касационна жалба, подадена от Н. К. Д. против решение № 504/19.10.2015г. по гр.д.№ 344/2015г. на Смолянски окръжен съд, с което е отменено Решение № 231 от 26.06.2015г. по гр. д № 117/2015 г. по описа на Районен съд – Смолян, и вместо това е отхвърлен предявеният на основание чл. 54, ал. 2 ЗКИР от касаторката против С. Р. Д. иск да се признае за установено по отношение на ответника, че към момента на одобряване на кадастралната карта на [населено място], обл. С. със заповед № РД-18-20 от 20.04.2010 г. на изпълнителния директор на АГКК, ищцата е собственик по давностно владение, считано от 1989 г. на реална част с площ от 68 кв.м., която е заснета неправилно по действащата кадастрална карта в очертанията на поземлен имот с идентификатор 44402.505. 64, вместо в рамките на поземлен имот с идентификатор 44402.505. 66 В касационната жалба се прави оплакване за неправилност на решението поради противоречие с материалния закон – института на придобивната давност и задължителната практика по него, за нарушение на процесуалните правила изразяващо се в обсъждане на доводи, които не са били въведени от въззивника в отговора на исковата молба като възражения и не са били част от доклада. В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК към жалбата са формулирани въпроси във връзка с правомощията на въззивната инстанция и предели на проверката на правилността на решението на първата инстанция, по който се твърди противоречие с ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и относно това дали позоваването на придобивна давност е елемент от фактическия състав за придобиване на правото, или това е само средство за процесуална защита. По този въпрос се твърди противоречие с ТР № 4/2012 г.- на ОСГК на ВКС. Ответникът по жалбата оспорва допускането до касационно обжалване поради това, че по първия въпрос, няма противоречие с практиката на ВКС, а по втория, решението съответства на възражението му и доказателствата по делото. Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение, което подлежи на обжалване е, поради което съдът я преценява като допустима. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведеното основание за допускане до разглеждане на касационната жалба и доказателствата по делото, намира следното: По предявения иск е установено следното: Ищцата твърди, че е купила неформално от наследници на С. С. С. през 1989-1990г. имота, който сега е заснет в кадастралната карта с идентификатор 44402.505. 66 заедно със спорната площ от 68 кв.м., която неправилно е заснета в кадастралната карта в очертанията на имот 44402.505. 64, колорирана в синьо в скицата към заключението на вещото лице. Твърди, че е ползвала тази площ за да си поставя дърва и листак, и за паша на животни. В отговора към исковата молба, ищецът твърди че около 1999-2000 г. е построил в това место дървен гараж с керемиди и го ползва, за да си паркира колата и да си складира дърва. Св.М. обяснява, че ответника имал имота си от Р., който никога не е ползвал спорното место. Н. купила терена, /който сега може да се идентифицира като имот …66/ с граница от север и от юг – път. Но преди 5-6 години, а може и повече ответникът С. построил гараж в спорното место. Свидетеля М. Д. обяснява, че имота на С. /сега имот …66/ бил с граници от юг и от север път. След смъртта на С., имота продължил да го стопанисва сина на С. – С., след смъртта на който през 1980 г., съпругата му го продала на Н.. Продаденото место било на С., който дал къщата да я ползва брат му А., но последния не ползвал двора, защото нямал животни. Върху спорното место С. построил гараж. С. и А. са братя. Първия е починал на 39.05.1952г. и двамата свидетели са негови наследници /внучка и син/. Те нямат родствена връзка с Р., който бил баща на ответника С.. От показанията на св. К. и К. се установява, че около 1999-2000 г. ответника си построил гараж в спорното место, което се ползвало още от баща му, но върху него до построяване на гаража нямало нищо. Той е придобил чрез сделка имота, който е заснет в кадастралната карта с идентификатор № 44402.505. 64 с н.а. № 88,т. І/05.05.1999г. от Ф. С., И. Р. Ч. и Е. Р. Б.. Прехвърлителките не са наследници нито на С., нито на А., а не се установява да са низходящи на Р.. Те са се легитимирали за собственици на продаваното дворно место с н.а. № 58,т.І/12.09.1999г., издаден по обстоятелствена проверка. Предмет на прехвърлянето е место с площ 360 кв.м., а по кадастралната карта, имот № ….64 е с площ 409 кв.м. От СТЕ се установява, че до одобряване на кадастралната карта на 20.04.2010г. не е имало друг план, или околовръстен полигон. От свидетелските показания на М. и Д. се установява, че А. и С. са двама братя, които са живели в имот с къща на местото на имот № …66. Тези свидетели са наследници на С. – техен дядо. И двамата свидетели заявяват, че на север имота на двамата братя е стигал до път. Ответникът е син на Р., който е имал терен на местото на имот № ….64. Изграждайки гаража преди повече от десет години от предявяване на иска, ответникът е отнел възможността на ищцата да има достъп до северния път. Тя има достъп до имота си …№ 66 от южния път. Установява се, че ищцата е предприела действия по поправка на кадастралната карта, одобрена със заповед № РД-18-20 от 20.04.2010 г. на изпълнителния директор на АГКК при действието на чл. 53, ал.2 ЗКИР в първоначалната му редакция, но ответника и други лица са отказали да подпишат акта за непълнота, поради което е постановен отказ до разрешаване на спора за правото на собственост. РС е уважил иска, като е приел въз основа на гласните доказателства, че ищцата е владяла процесното место и го е придобила по давност. Не са обсъдени установените факти за изграждане от ответника на гараж през 1999-2000 г. и дали ищцата е била собственик към момента на одобряване на кадастралната карта на 20.04.2010г. и към момента на предявяване на иска предвид изискването за актуалност на кадастралната карта. Въззивната инстанция е приела, че с изграждането на гаража, ответникът е прекъснал течението давността на ищцата и тя не е защитила владението си чрез предявяване на посесорен иск в срок от шест месеца. Съгласно чл. 81 ЗС, в този случай давността се счита прекъсната, поради което към момента на влизане в сила на кадастралната карта, тя не е станала собственик по давност. Съдът се е позовал едновременно на две противоречиви тези: на тази, възприета в ТР № 4/2012г. на ОСГТК на ВКС и на възприетата в Решение № 404 от 16.06.1995 г. по гр. д. № 1904 от 1994 на ВС, 4-то г.о. С ТР № 4/2012г. на ОСГТК на ВКС се прие, че позоваването не е елемент от фактическия състав на придобивната давност, а е процесуално средство за защита, от което следва, че с изтичане на давностния срок, правото на собственост се придобива автоматично дори лицето да не се е позовало на този придобивен способ, който може да релевира и по-късно. С Решение № 404 от 16.06.1995 г. по гр. д. № 1904 от 1994 на ВС, 4-то г.о. е прието, че ако срокът на придобивната давност е изминал, но позоваване на изтекла придобивна давност е направено след прекъсване на владението поради изгубването му за повече от 6 месеца, то правното значение на изминалия период е заличено, защото оригинерното придобиване е способ, който не действа автоматично с изтичане на необходимия давностен срок, а е необходимо позоваване от владелеца, за да настъпи ефектът на давността, която не се прилага служебно съгласно 120 ЗЗД. Към настоящия момент противоречието в съдебната практика е преодоляно с приемането на ТР № 4/2012г. на ОСГК на ВКС, което е задължително за съдилищата. В решаващата теза на съда за отхвърляне на иска, съдът се е позовал на теза, която противоречи на задължителната съдебна практика. Затова по втория поставен въпрос следва да се допусне касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1 т.1 ГПК. По изложените съображения, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение