Определение № 2484 от 06.08.2025 г. на ВКС по т. д. № 538/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал.3 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на „Банка ДСК“ АД, [населено място], срещу определение № 1199 от 16.05.2024г. по в.ч.гр.д. №1003/2024г. на Софийски апелативен съд, ГО, 8 състав. С него е оставена без уважение частната жалба на „Банка ДСК“ АД срещу определение №2164 от 14.02.2024г. по гр.д. №4543/2022г. на Софийски градски съд, I ГО, 12 състав, с което е прекратено производството, поради липса на международна компетентност. Частният касационен жалбоподател поддържа, че определението е неправилно, поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Прави оплакване, че въззивният съд неправилно е определил международната компетентност по реда на чл. 17, пар. 1 във вр. с чл. 18, пар. 2 от Регламент (ЕС) № 1215/2012 на Европейския парламент и на Съвета от 12 декември 2012 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела („Регламентът“), като е приел, че процесният договор за кредит представлява потребителски договор по смисъла на чл. 17 от Регламента. Излага аргументи, че към датата на сключване на договора за кредит ответникът е осъществявал търговска дейност в Република България чрез две търговски дружества – „Д енд С – 2013“ ООД, със седалище и адрес на управление [населено място], [улица] „С. ДИВА АФИМИТИ“ ЕООД, със седалище и адрес на управление [населено място], п.к. 2811. Счита, че в настоящия случай международната компетентност следва да бъде определена по реда чл. 7, пар. 1, б. „а“ от Регламента, тъй като договорът за кредит представлява договор за предоставяне на услуга по чл. 7, пар. 1, б. „б“ от Регламента и водещо е мястото на изпълнение на задължението, а именно седалището на кредитната институция, отпуснала кредита. Оспорва извода на въззивния съд относно определеното местоживеене на ответника на територията на Република Гърция. Навежда доводи, че ответникът е регистриран в системата на МВР като продължително пребиваващ на територията на Република България от 07.10.2009г., а обстоятелството, че разрешението за пребиваване е изтекло непосредствено преди датата на подаване на исковата молба не е достатъчно да обоснове липса на трайна връзка на ответника с Република България. Сочи, че на 15.06.2021г. последният е подписал лично ГФО за 2020 г. на „Д енд С – 2013“ ООД, а на 24.06.2022 г. е подписал ГФО на дружеството за 2021 г. и съпътстващи документи. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК частният касационен жалбоподател, основава допускането на касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.2 и т.3 от ГПК, като формулира следните материалноправни и процесуалноправни въпроси, обусловили изхода на делото: 1. Съставлява ли договорът за кредит, сключен между кредитна институция и физическо лице договор за предоставяне на услуга по смисъла на чл. 7, т. 1, буква „б“, второ тире от Регламент (ЕС) № 1215/2012 и следва ли компетентността за разглеждане на спор във връзка с неизпълнението на задълженията по договора за кредит да бъде определена при съобразяване на разпоредбата на чл. 7, т. 1, буква „б“, второ тире? 2. Приложима ли е специалната защитна компетентност по чл. 18, пар. 2 от Регламент (ЕС) № 1215/2012 по искове за неизпълнение на договорни задължения, произтичащи от договор за потребителски кредит, сключен между кредитна институция и физическо лице, когато сумите по договора за кредит не са предоставени за продажба на стоки по смисъла на чл. 17, пар. 1, буква „б“ от Регламент (ЕС) №1215/2012? 3. Към кой момент следва да бъде установено местоживеенето на ответника по смисъла на Регламент (ЕС) №1215/2012 на територията на държавата-членка на сезирания съд във връзка с определянето на международната компетентност по спора? 4. При преценка относно обичайното местопребиваване на физическото лице, следва ли сезираният съд да съобрази извършваната от физическото лице търговска дейност чрез регистрирани търговски дружества на територията на държавата на сезирания съд като част от общата преценка на обстоятелствата от личен и професионален характер, които произтичат от трайни връзки на лицето с това място или от намерението му да създаде такива връзки? Твърди, че въпросът по т.1 е решен в противоречие с практиката на СЕС, формирана с Решение от 15.06.2017 г. по дело С-249/16 г., а въпросът по т. 3 – в противоречие с Решение от 17.11.2011 г. по дело С-327/10 и определение от 03.09.2020 г. по дело С-98/20. Относно въпросите по т.2 и т.4 сочи допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, като твърди, че са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение констатира, че частната касационна жалба е подадена от надлежна страна, срещу акт, подлежащ на обжалване по реда на чл.274, ал.3, т.1 от ГПК, като е спазен преклузивният срок по чл.275, ал.1 от ГПК. За да потвърди обжалваното пред него определение, съставът на Софийски апелативен съд е констатирал, че производството по гр.д. №4543/2022 г. на Софийски градски съд, I ГО, 12 състав, е образувано по предявен от „Банка ДСК“ АД срещу Спиридис Н. Д. иск с правно основание чл.430 от ТЗ във вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД и чл.86 ЗЗД за заплащане на сумата от 38 656, 13 лв. – главница, сумата от 6 551, 43 лв. – възнаградителна лихва за периода 16.03.2020 г. – 16.06.2021 г. и сумата от 445, 20 лв. – лихва за забава за периода 16.04.2020 г. – 16.06.2021 г., като ищецът е основал исковата си претенция на сключен договор за кредит от 26.11.2014 г., усвоен изцяло на 27.11.2014 г. Въззивният съд е взел предвид, че ответникът не е намерен на посочения от ищеца адрес в Република България, поради което е било предприето връчване на съдебните книжа по реда на Регламент №2020/1784 на Европейския парламент и на Съвета в Република Гърция, като книжата са били успешно връчени лично на ответника, но в едномесечния срок не е депозиран отговор на исковата молба. Прел е, че чл.17, пар. 1 от Регламент (ЕС) №1215/2012. предвижда специална компетентност спрямо регламентираната в чл.7, пар.1, която се прилага за потребителски договори. Съобразил е практиката на Върховния касационен съд относно определянето на един договор като потребителски, съгласно която чл.17, пар. 1, б. „б“, предл. 1 от Регламента не изисква задължителното кумулативно съществуване на условията по б. „а“, б. „б“ и б. „в“, а е достатъчно наличието на само едно от тях. Приел е, че в процесния случай договорът за текущо потребление от 26.11.2014 г. е сключен с ответника като потребител, макар че към момента на подписването му последният да е бил управител на търговски дружества. Този извод въззивният съд е базирал на обстоятелството, че в чл.12 от договора страните са удостоверили, че с подписване на последния кредитополучателят заявява, че му е предоставена своевременно информация по чл.5 от ЗПК, както и Общите условия за предоставяне на кредит за текущо потребление на физически лица, с оглед вземане на информирано решение за сключване на договора за кредит. Направил е извод, че позоваването на страните в сключения договор на чл.5 от ЗПК, потвърждава, че целта на кредитирането не е свързана със стопанска дейност по занятие. Посочил е, че по силата на чл. 19 от Регламента, разпоредбите на Раздел 4 могат да бъдат дерогирани само със споразумение, но такова липсва по делото. Въззивният съд е установил, че ответникът е бил продължително пребиваващ до 01.04.2021г. на основание чл.8 ЗВПНРБГУСЧТС, в качеството му на гражданин на ЕС, а искът е предявен в последващ момент – на 18.06.2021 г. С оглед гореизложеното и обстоятелството, че съдебните книжа са връчени лично на ответника на посочения в договора за банков кредит за текущо потребление адрес – [населено място], Кавала, въззивният съд е приел, че местоживеенето на ответника е в Република Гърция. Поради липсата на мълчаливо учредена компетентност по чл. 26, пар.1, изр.1 от Регламента, решаващият съд е приел, че компетентността следва да се определи по реда на чл.18, пар.2, вр. чл.17, пар. 1 б. „б“ от Регламента, и е споделил извода на първоинстанционния съд, че той не е компетентен да разгледа спора. Настоящият състав намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване. Първият поставен в изложението правен въпрос е значим за спора, но по отношение на него не е налице сочената допълнителна предпоставка за достъп до касация. Касаторът обосновава приложното поле на основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т. 2 от ГПК с решение на СЕС (трети състав) от 15.06.2017г. по дело C-249/2016 г. С него е прието, че чл.7, § 1, т. 1, б. "б", второ тире от Регламент (ЕС) №1215/2012 на Европейския парламент и на Съвета от 12.12.2012 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела трябва да се тълкува в смисъл, че договор за кредит, сключен между кредитна институция и двама солидарни длъжници, следва да бъде квалифициран като "договор за предоставяне на услуги" съгласно тази разпоредба и че когато кредитна институция отпуска кредит на двама солидарни длъжници, "мястото в държава членка, където съгласно договора услугите са били предоставени или е трябвало да бъдат предоставени" по смисъла на тази разпоредба, освен ако не е договорено друго, е седалището на тази институция, включително и с оглед на определянето на териториалната компетентност на съда, който следва да разгледа регресния иск между тези съдлъжници. И при двете решения обаче не се касае до спорове с участието на потребител, а видно от чл. 7, чл. 17 и чл. 18 от Регламент (ЕС) № 1215/2012 компетентността на съда по исковете за договор за кредит може да се определи по различни начини-по общия ред ( чл. 7 ) или по специалния ( чл. 18 ), в зависимост от това дали договорът попада в приложното поле на чл. 17, § 1, б. "в", пр. 1 от Регламента. В настоящата хипотеза въззивният съд не се е отклонил от дадените от СЕС задължителни разяснения, като по същество не е отрекъл, че процесният договор има характер на "договор за услуга" по смисъла на чл. 7, § 1, т. 1, б. "б", второ тире от Регламент (ЕС) № 1215/2012 година на Европейския парламент и на Съвета от 12.12.2012 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела, но е взел предвид, че същият е сключен с лице, имащо качеството на потребител, като целта на кредитирането не е свързана със стопанската му дейност по занятие. Вторият от поставените въпроси също е обуславящ, но по него касационно обжалване не следва да бъде допуснато, тъй като по въпроса има установена практика /определение №171/11.05.2021г. по ч.гр.д. №678/2021г., ВКС, ІV г.о., /, която не се нуждае от промяна. Според тази практика договор за заем, изплатим на вноски, сключен от физическо лице за цел, която може да се приеме, че е извън неговата търговска дейност или професия, е потребителски. Разпоредбата на чл.17 пар.1 от Регламент /ЕС/ № 1215/2012не изисква едновременното и кумулативно наличие на всяко едно от допълнителните условия по б.„а“, б.„б“ и б.„в“ за да се определи договора като потребителски, а е достатъчно наличието само на едно от тях. Буква „б“ на чл.17 пар.1 от Регламента съдържа две хипотези, а именно договорът е потребителски, когато се отнася до договор за заем, изплатим на вноски, или за всяка друга форма на кредит, предоставен за финансиране на продажбата на стоки. Двете хипотези, свързани със съюза „или“, трябва да се разглеждат като самостоятелни и независещи една от друга, а изискването кредитът да е предоставен за финансиране на продажбата на стоки е относимо само към втората категория договори - тези, които са различни от договора за заем, изплатим на вноски, но с оглед на съдържанието и последиците си могат да бъдат разглеждани и като форма на кредитиране на лицето за покупката на стоки. Затова по този правен въпрос не е налице допълнителното основание по т.3 на ал.1 на чл.280 от ГПК. Поставеният от частния касационен жалбоподател трети въпрос също е свързан с предмета на спора, но и по отношение на него не е обоснована допълнителната предпоставка за достъп до касационно обжалване. Въпросът е свързан с оплакването в жалбата, че при преценката за липса на международна компетентност на българския съд да разгледа спора, въззивният съд се е отклонил от практиката на Съда на ЕС, обективирана в решение по дело С-327/2010 и определение по дело С - 98/2020. В първото решение Съдът на ЕС е дал задължително тълкуване, че „когато потребител, който е страна по договор за кредит, съдържащ задължение за уведомяване на съдоговорителя за всяка промяна на адреса, прекрати местоживеенето си, преди срещу него да бъде заведено дело за нарушаване на договорните му задължения, съдилищата на държавата членка, на чиято територия се намира последното известно местоживеене на потребителя, са компетентни да разгледат това дело, когато не успяват да определят действително настоящо местоживеене на ответника и не разполагат с доказателства, позволяващи им да направят извод, че ответникът в действително има местоживеене извън територията на Съюза“. При постановяване на обжалваното определение Софийски апелативен съд не се е отклонил от практиката на Съда на ЕС. Съобразявайки събраните по делото доказателства, че ответникът няма актуална адресна регистрация в Република България и статутът му на продължително пребиваващ в страната гражданин на ЕС е бил със срок до 01.04.2021г., въззивният съд е приел за установено, че ответникът няма местоживеене в Република България. Наред с това е съобразил обстоятелството, че съдебните книжа са връчени лично на ответника на посочения в договора за банков кредит адрес – [населено място], Кавала. Именно отчитайки, че в друга – държава членка на ответника – потребител са били редовно връчени книжа по реда на Регламент (EО) №2020/1784, въззивният съд е формирал извод, че местоживеенето на ответника е в Република Гърция. В мотивите на решението по дело С-327/2010 изрично е посочено, че в разглежданата от Съда на ЕС хипотеза запитващата юрисдикция е установила, че ответникът не пребивава на нито един от известните й адреси. В настоящия случай липсват данни, че ответникът е напуснал втория от двата посочени в договора за кредит адреси, а именно адреса си в Гърция, съответно не е налице идентичност с визираната в решение по дело С-327/2010 хипотеза. Не е налице и соченото противоречие с определение по дело С-98/2020, доколкото въззивният съд е изцяло е съобразил даденото задължително тълкуване, че местоживеенето на потребителя се изследва към датата, на която искът е предявен в съда. Поради това не е обоснована посочената в разпоредбата на чл.280 ал.1 т.2 от ГПК допълнителна предпоставка за достъп до касация. Четвъртият поставен от частния касационен жалбоподател въпрос не отговаря на общата предпоставка за достъп до касационно касационно обжалване, доколкото същият насочва към проверка на правилността на изводите на въззивния съд за това, че местоживеенето на ответника е в Република Гърция. Той изразява тезата на касатора, че вместо адреса на ответника, като място, където той фактически пребивава и на което е приел връчените му книжа, съдът е следвало да съобрази извършваната от лицето търговска дейност чрез регистрираните в България дружества с негово участие. С оглед на това въпросът няма характер на такъв по тълкуване и прилагане на определена правна норма, а е фактологично обусловен. Съответно отговорът на въпроса предполага да се провери извършената от съда преценка на съдържанието на събраните по делото доказателства, а според указанията в Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, правилността на въззивния акт не е предмет на производството по селекция на касационните жалби и може да бъде проверявана само след допускане на касационното обжалване. С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд