Определение № 677 от 29.11.2018 г. на ВКС по т. д. № 1386/2018 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по две касационни жалби, подадени съответно от „ОМВ България“ ООД (ищец в първоинстанционното производство) и „ДЗИ - Общо застраховане“ ЕАД (ответник), срещу решение №2467/28.11.2017г., по в.т.д. №2631/2017г. по описа на Софийски апелативен съд, ТО, 11 с-в,

Касаторът-ищец „ОМВ България“ ООД обжалва въззивното решение в частта му, с която е отменено решение №177/25.01.2017г. по т.д.№5794/2015г. на СГС за осъждането на „ДЗИ - Общо застраховане“ ЕАД да заплати на „ОМВ България“ ООД сумата в размер на разликата над 21 347.54лв. до 123 026.10лв. като вместо това предявеният иск от „ОМВ България“ ООД е отхвърлен за посочената разлика, както и в частта му, с която решението на първоинстанционния съд е потвърдено в отхвърлителната му част за сумата 38 352.90лв. Поддържа се, че в обжалваните му части въззивното решение е необосновано и неправилно като постановено в разрез със събраните по делото доказателства и в резултат на допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Оспорва се извода на въззивния състав, че в отношенията между страните по спора при определяне на размера на дължимото обезщетение е приложима клаузата на т.10.5 от Общите условия на застрахователни договор. Според касатора съдът е тълкувал посочената клауза в нарушение на правилата по чл.20 ЗЗД и не е взел предвид, че същата е приложима само когато сумата на просрочените плащания към момента на настъпване на застрахователното събитие е по-голяма от определения за съответния длъжник кредитен лимит, какъвто не е настоящия случай. В касационната жалба се излагат съображения, че погрешният извод на съда за приложението в случая на клаузата по т.10.5 от договора е резултат и на допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и в частност на правилата по чл.235, ал.2 и ал.3 във вр. с чл.12 ГПК и чл.269 ГПК. На второ място касаторът оспорва извода на въззивния състав, че в рамките на застрахователния договор са настъпили две застрахователни събития – по едно за всеки календарен месец като се излагат доводи, че този извод почива единствено на обсъдения от САС договор между касатора и третото задължено лице, без обаче да бъдат взети предвид останалите доказателства по делото (включително процесния застрахователен договор, общите условия към него и платежното нареждане за заплащане по извънсъдебен ред на погасената част от застрахователното обезщетение), според които застрахователното обезщетение има единен характер0. Претендира се отмяна на въззивното решение в обжалваните му части и уважаване на исковата претенция в пълен размер с присъждане на направените от касатора-ищец разноски за всички съдебни инстанция.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът „ОМВ България“ ООД е формулирал като значими за изхода на делото следните правни въпроси, обосноваващи според него наличието на предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК:

1. „ Разполага ли въззивната инстанция с правомощието да отмени като неправилно първоинстанционното решение като се позове на непосочени от въззивника в жалбата оплаквания, респективно като въведе в спора фактически основания, които до момента на произнасянето й не са били част от предмета на спора, ако отмяната на първоинстанционното решение като неправилно не е извършена в резултат от прилагането на императивна правна норма, респективно в резултат от изпълнение на задължението на съда да следи служебно за правата на частноправни субекти, защитата на чиито интереси законодателят разглежда като дейност в публичен интерес?“. Според касатора този въпрос е решен от въззивната инстанция в разрез със задължителната практика на ВКС, обективирана в т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк. дело №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, както и с трайната практика на касационната инстанция формирана със следните актове: решение №126/03.05.2015г. по гр.д.№5688/2014г., ВКС, IVг.о.; решение №42/10.06.2015г. по гр.д.№4492/2014г., ВКС, III г.о. и решение №172/10.04.2017г. по т.д № 2312/2015г., ВКС, I т. о.

2. А. „Следва ли при произнасянето си за спорното право (в случая относно размера на дължимото обезщетение, респективно методиката за изчислението му съгласно уговореното между страните по застрахователния договор) съдът да изгради своите изводи само върху тези факти, които страните са имали възможност да обсъдят и на всички такива факти, а не върху обстоятелства, счетени за релевантни от самата въззивна инстанция, въведени за първи път едва в мотивите на съдебното решение (в случая върху виждането, че по отношение на размера на обезщетението е приложима методиката на изчислението му, заложена в клаузата на т.10.5), както и да отговори на всички доводи и възражения на страните, свързани с твърденията им?“;

2. Б „ Следва ли съдебното решение да бъде постановено въз основа на всички събрани по делото доказателства и след тяхната съвкупна преценка?“. Поддържа се, че въпросите са решени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №61/30.04.2010г. по т.д.№741/2009г., ВКС, I т.о.; решение№ 46/15.09.2010г. по гр.д.№966/2009г., ВКС, III г.о.; решение №331/19.05.2010г. по гр.д. №257/2009г., ВКС, IV г. о.; решение №298/28.04.2010г. по гр.д.№3972/2008г, ВКС, I г.о.; решение №24/28.01.2010г. по гр.д.№4744/2008г, ВКС, I г.о. и решение № 971/29.03.2010г. по гр.д №3930/200 г. на ВКС, II г о.

3. А. „ Разполага ли въззивният съд с възможността да подложи на тълкуване ясно отразено съдържание в клаузата на договора, по повод на чието прилагане и точен смисъл между страните не е съществувал спор в хода на производството – в случая клаузата на т.10.5 от Общите условия на застрахователния договор?“;

3.Б. „В процеса на тълкуване следва ли въззивният съд да спазва правилата на тълкуване, заложени в разпоредбата на чл.20 ЗЗД, като се стреми да изясни само изявената, а не предполагаемата воля на страните, без да я подменя по този начин с несъществуваща и фактически да изменя договорното правоотношение в смисъл, каквото то няма и не е имало към датата на възникването му“. Твърди се, че тези правни въпроси са разрешени от въззивата инстанция в противоречие с установената от ВКС практика по прилагането на чл.20 ЗЗД, съдържаща се в следните решения: решение № 451/19.01.2004 г. по гр.д.№ 162/2003г., ВКС, I г. о.; решение №559/17.05.1993г. по гр.д.№1724/1992г., ВКС, IV г.о.; решение №67/30.07.2014г. по т.д.№ 183/2013г., ВКС, II т.о.; решение №81/07.07.2009г. по т.д.№761/2008г., ВКС, I т.о.; решение №4/04.02.2014г. по т.д. № 23/2013г., ВКС, II т.о. и решение № 67/30.07.2014г. по т.д №183/2013г., ВКС, II т. о.

В срока по чл.287, ал.1 ГПК е депозиран отговор от ответното дружество „ДЗИ - Общо застраховане“ ЕАД, в който се поддържа че не са налице посочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Твърди се, че въззивният съд не се е произнесъл по формулираните от касатора въпроси, че същите не са включени в предмета на спора, че не са обусловили правните изводи на въззивния съд както и че така формулираните въпроси съставляват оплакване относно правилността на съдебния акт. Същевременно се излагат доводи за неоснователност на касационната жалба по съществото на спора. Претендира се недопускане на касация, респ. потвърждаване на решението в обжалваните от ищеца части, ведно със законните последици.

Касаторът-ответник „ДЗИ - Общо застраховане“ ЕАД обжалва въззивното решение, в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение, с което застрахователното дружество е осъдено да заплати на ищеца „ОМВ България“ ООД сумата 21 347.54лв. – остатък от дължимото застрахователно обезщетение по процесната полица, ведно със законната лихва, считано от15.09.2015г. Поддържа, че в обжалваната му част въззивното решение е недопустимо поради произнасяне по непредявен иск. Според касатора съдът е присъдил в полза на ищеца суми в повече от поисканото, т.е налице е произнасяне „свръхпетитум”, с оглед обстоятелствата, посочени в исковата молба и допълнителната искова молба относно начина на осчетоводяване от ищеца на задълженията на „Ергос” АД. Твърди се, че въззивният състав е присъдил разликата до пълния размер на застрахователното обезщетение, определено спрямо задълженията на „Ергос” АД по 41 фактури, издадени за периода 29.12.2014г. - 26.01.2015г., които са били предмет на претенцията по щетата, а не по 11 бр. фактури, така както е поискано с уточнението в допълнителната искова молба. Същевременно касаторът твърди, че в обжалваната му част решението е неправилно, тъй като съдът неправилно е квалифицирал иска по чл.199а, ал.1 КЗ (отм.), вместо по чл.208 КЗ (отм.). Излагат се съображения, че въззивният състав необосновано е приел наличието на две застрахователни събития, без да разгледа оплакването на въззивника-ответник, че по процесната застрахователна полица страните са приели застрахователят да носи процент от риска, пропорционално на платената премия и без да обсъди заключенията по двете съдебно-счетоводни експертизи, от които се установява, че застрахователят е погасил 76.92% по всяка от неплатените фактури. Претендира се обезсилване, съответно отмяна на въззивното решение в обжалваната му от касатора-ответник част и отхвърляне на предявения иск с присъждане на направените от застрахователното дружество разноски по делото.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът-ответник „ДЗИ - Общо застраховане“ ЕАД е поставил следните правни въпроси, за които твърди, че обуславят допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК и на основание чл.280, ал.2 ГПК - поради вероятна недопустимост на съдебния акт в обжалваната му от касатора - ответник част.

1.„ Правната квалификация на иска отразява ли се върху правилността на постановения съдебен акт?“. Според касатора въпросът е решен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №620/25.06.1993г. по гр.д.№211/1993г., ВКС, I г.о.; решение №612/17.10.1995г. по гр.д.№390/1995 г. на петчленен състав на ВС; решение №439/23.07.2010г. по гр.д. №476/2009г., ВКС, IV гр.о.; решение №176/08.06.2011г. по гр.д. №1281/2010г., ВКС, III г. о. и решение №175/05.12.2011г. по т.д. №943/2010г., ВКС, II т. о.

2. „Кога възниква конкретно застрахователно правоотношение въз основа на рамков застрахователен договор? Дали с индивидуализиране на конкретна, осъществена доставка, респективно вземане, попадащи в обхвата на рамкова застрахователна полица и с плащане на конкретна застрахователна премия възниква конкретно застрахователно правоотношение? Кога настъпва застрахователно събитие по рамкова застрахователна полица? Твърди се, че въпросите са решени в размер с практиката на ВКС, обективирана в решение №109/16.11.2009г. по т.д. №91/2009г., ВКС, I т. о.; решение №138/19.11.2009г. по т.д.№367/2009 г., ВКС, I т. о. решение №55/27.04.2011г. по т.д №468/2010г., ВКС, I т. о.;

3. „Длъжен ли е съдът да обсъди всички относими и допустими доказателства по делото, доводи и възражения на страните ?“. Поддържа се, че въпросът е решен в противоречие с решение №222/31.07.2014г. по гр.д. №5394/2013г., ВКС, IV г. о.; решение №12/16.02.2016г. по гр.д.№ 2184/2015 г., ВКС, III г. о. и решение №581/30.09.2010г. по гр.д.№1019/2009г., ВКС, III г. о.;

В срока по чл.287, ал.1 ГПК е депозиран писмен отговор от „ОМВ България“ ООД, в който се поддържа че липсват посочените от касатора-ответник основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Твърди се, че не е налице евентуална недопустимост на въззивното решение в обжалваната му от застрахователя част, тъй като въззивният състав се е произнесъл в рамките на предмета на спора, очертан от ищеца с исковата молба и с допълнителната искова молба. Сочи се, че поставените въпроси не са от значение за формиране решаващата воля на съда, както и че въпросите са формулирани общо и принципно. Излагат се доводи за неоснователност на касационната жалба на „ДЗИ - Общо застраховане“ ЕАД и се претендират разноски за касационната инстанция.

В срока по чл.287, ал.1 ГПК не са представени писмени отговори на касационните жалби от третото лице-помагач на ответника „Ергос” АД- [населено място].

Върховен касационен съд, състав на второ търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното:

Касационните жалби са процесуално допустими като подадени от надлежни страни в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

С обжалваното решение въззивният състав от САС е отменил решението, постановено по т.д. №5794/15г. на СГС, ТО, VІ – 8 с-в, в частта му, с която ответникът „ДЗИ - Общо застраховане“ ЕАД е осъден да заплати на ищеца „ОМВ България“ ООД сума в размер на разликата над 21 347.54лв. до 123 026.10лв. и вместо това е отхвърлил иска на „ОМВ България“ ООД против „ДЗИ - Общо застраховане“ ЕАД за заплащане на сумата в размер на разликата над 21 347.54лв. до 123 026.10лв.. С въззивното решение е потвърдено първоинстанционното решение в частта му, с която искът е уважен до размер на сумата от 21 347.54лв., представляваща дължимо застрахователно обезщетение по образувана преписка по щета въз основа на сключен между страните застрахователен договор за застраховане на краткосрочни търговски кредити №220805295000002 от 28.04.2005г. за настъпило застрахователно събитие - неплащане от страна на Е.” АД на задълженията му към „ОМВ България“ ООД по договор за продажба и доставки на петролни продукти, сключен на 16.06.2011г. и анексите към него, съгласно фактури за доставки, извършени в периода месец декември 2014г. – месец януари 2015г., ведно със законната лихва, считано от 15.09.2015г. както и в частта му, с която исковата претенция е отхвърлена за разликата до претендирания размер на обезщетението общо от 161 379лв.

Произнасяйки се по допустимостта на първоинстанционното решение с оглед оплакването на въззивника-ответник „ДЗИ - Общо застраховане“ ЕАД, въззивният състав е обсъдил спорния предмет на делото, очертан с исковата молба и допълнителната искова молба, в която ищецът е посочил, че исковата претенция е обусловена от неизпълнени задължения за плащане от „Ергос” АД по всички издадени в исковия период 41 броя фактури като е останало непогасено задължение за заплащане на застрахователно обезщетение в размер на 161 379лв., дължимо по единадесет броя фактури, които съвпадат изцяло по номер, дата на издаване и цена с фактурите, посочени в исковата молба. С оглед на горното съдът е приел за неоснователни доводите на „ДЗИ - Общо застраховане“ ЕАД, че съставът на СГС се е произнесъл по нередовна искова молба поради недопустимо изменение с въвеждане на нови претенции. Апелативният съд е приел за неоснователно становището на ответника, че първата инстанция недопустимо се е позовала и преценила фактури, непосочени в исковата молба, като е акцентирал върху обстоятелството, че претенцията на ищеца е предявена не за заплащане на възнаграждение по фактури, а на застрахователно обезщетение дължимо за настъпил покрит риск по договор за застраховка, изразяващ се в неплащане на доставната цена на горива от третото лице за исковия период.

Въззивният състав е приел за установено, че на 28.04.2005г. между ищеца и ответника е бил сключен рамков застрахователен договор № 220805295000002 за застраховане на краткосрочни търговски кредити, по силата който „ДЗИ - Общо застраховане“ ЕАД се е съгласил да застрахова вземанията на „ОМВ България“ ООД от купувачи по договори за продажба и доставка на петролни продукти, възникнали в резултат на редовни доставки на стоки, при които има промяна на собствеността без да е налице рекламация и в съответствие със сключените договори за продажба. Съдът е посочил, че 1.) съгласно клаузата на чл. 4 от договора застрахователното събитие настъпва при неплащане от страна на длъжника- купувач в продължение на 45 дни след падежа на плащането/края на кредитния период/ дължими суми по парично задължение към застрахования по договора. 2.) съгласно клаузата на чл.27 застрахователната премия се заплаща на месечни вноски, като нейният размер се изчислява и заплаща на база на усвоен кредитен лимит за отчетния период. – чл. 28, т.2 от договора. 3.) в срока на действие на застрахователния договор е настъпило застрахователно събитие, представляващо покрит риск по договора, а именно неплащане от страна на длъжника „Ергос” АД, клиент на застрахования доставчик на продажната цена на доставени петролни продукти по 41 боря фактури, издадени в периода месец декември 2014 г. – месец януари 2015г. 4.) за събиране на вземането си от неизправния длъжник преди предявяване на исковата молба ищецът е усвоил банкова гаранция в размер на 300 000 лева, както и че ответникът е заплатил доброволно на ишеца сумата от 537 930.76лв., представляваща застрахователно обезщетение.

Според апелативният състав доброволното плащане на сума, претендирана като застрахователно обезщетение по договор № 220805295000002 от 28.04.2005г. за застраховане на краткосрочни търговски кредити за процесното застрахователно събитие обосновава извода, че ответникът е признал както настъпването на застрахователното събитие, така и дължимостта на претендираното застрахователно обезщетение като основното спорно обстоятелство, наведено във въззивните жалби на двете страни, е какъв е размерът на дължимото от ответника застрахователно обезщетение, предвид доводите на въззивника - ответник, че е ищецът е получил пълния размер на дължимото застрахователно обезщетение, както и коя е датата на настъпване на настъпване на застрахователното събитие и дали настъпването на същото се свързва с един или с множество юридически факти.

В обжалваното решение е посочено, че съгласно клаузата на чл.4 от договора застрахователното събитие настъпва при неплащане от страна на длъжника- купувач в продължение на 45 дни след падежа на дължими суми по парично задължение към застрахования по договора. Доколкото сключеният между застрахования и клиента договор е по естеството си договор за периодични доставки на стоки, при което броят и стойността на отделните доставки за всеки отделен месец не може да бъде определен изначално, въззивната инстанция е приела, че застрахователното събитие настъпва с факта на неплащане на пълната или част от стойността на най-ранната доставка за конкретния месец. Според съда, обстоятелството, че длъжникът би могъл да изпадне в забава по отношение и на последващи задължения за заплащане на цената на получените горива не може да промени горния извод, тъй като застрахователно обезщетение се дължи за всеки отделен месец независимо от броя на незаплатените доставки, до определен кредитен лимит. В решението е направен извода, че в рамките на един календарен месец би могло да настъпи само едно застрахователно събитие, независимо от броя и стойността на незаплатените доставки до датата на настъпване на застрахователното събитие.

Обсъждайки заключението по приетата пред въззивната инстанция съдебно-счетоводна експертиза, апелативният състав е посочил, че претенцията на ищеца, заведена по щета №22082950012/15 на 24.04.2015г. за заплащане на застрахователно обезщетение е в размер на 699 309.99лв., включващо сумата от 92 506лв. - дължимо застрахователно обезщетение за месец декември 2014г. и сумата 606 803.99лв. - дължимо застрахователно обезщетение за месец януари 2015г. Съдът е приел за доказано твърдението на ищеца, че при предявяване на претенцията си ищецът е приспаднал съобразно правилото на чл.32.т.2 от договора учредената банкова гаранция от 300 000лв., усвоена на 23.04.2015г., преди завеждане на щетата. Съдът е направил извода, че датата на настъпване на застрахователното събитие е 10.03.2015г., посочвайки че банковата гаранция е отнесена от ищеца за погасяване на най-старите задължения на купувача (в настоящият случай датата на издаване на първата неплатена фактура е 29.12.2014г.- с падеж съгласно договора за доставка 28.01.2015г. тридесет дни след доставката).

Съдът е приел, че актуализираната стойност на извършените доставки, които не са заплатени на ищеца възлиза както следва: – за месец декември 2014г. в размер на 92 506лв. (след приспадане на усвоената банкова гаранция) и в размер на 606 803.99лв. за месец януари 2015г. Просрочените плащания за месец януари 2015г. на стойност от 606 803.99лв. надвишават усвоения кредитен лимит от 466 772.30лв., поради което според въззивния състав следва да намери приложение клаузата на чл.10.5 от Общите условия, съгласно която дължимото застрахователно обезщетение се изчислява като сумата, определена по реда на чл.10.3, се умножава по съотношението между определения кредитен лимит и сумата на просрочените плащания. Съдът се е позовал на заключението на вещото лице, според което размерът на дължимото застрахователно обезщетение, определено по реда на чл. 10.5 вр. чл. 10.3 от Общите условия за месец януари 2015г. възлиза на 76,92% от заведената щета за същия месец или в размер на 466 772.30лв., поради което общият размер на застрахователното обезщетение, дължимо за месец декември 2014г. и за месец януари 2015г. възлиза на 559 278.30лв. Предвид наличието на признание от страна на ищеца за получаване на застрахователно обезщетение в размер на 537 930.76лв. въззивният състав е приел, че исковата претенция е основателна и доказана за сумата 21 347.54лв. (559 278.30лв. минус 537 930.76лв.).

В обжалваното решение са изложени съображения за неоснователност на доводите на въззивника – ищец, че обезщетението следва да бъде изчислено въз основа на клаузата на т.1.4.2.2. от добавък №3. Съдът е посочил, че за периода месец януари 2015г. месечният оборот на длъжника „Ергос” АД (усвоеният кредитен лимит) надвишава застрахованият кредитен лимит, което следва изрично от представения от ищеца месечен отчет пред застрахователя, в който е деклариран усвоен кредитен лимит от длъжника размер на 466 772.30лв. Посочвайки, че съгласно клаузата на чл.18 от договора застрахователят отговаря до размера на усвоения кредитен лимит, въззивният състав е приел, че представяния вариант 2 от допълнителното заключение на вещото лице не може да намери приложение спрямо процесните отношения, тъй като в същото изчислението на усвоения кредитен лимит е направено общо за месеците декември 2014г. и януари 2015г., при пропорционално приспадане на гаранцията, което противоречи на твърденията на ищеца и изложеното в исковата молба, че гаранцията е отнесена за погасяване на задълженията за месец декември 2014г.

Относно наличието на поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касация на въззивното решение в обжалваните му части по касационната жалба на „ОМВ България“ ООД.

Извън случаите по чл.280, ал.2 ГПК допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 - т.3 на чл.280 ал.1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в т.1 от Тълк. решение №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд. Нито един от поставените от касатора-ищеца въпроси не може да обуслови допускане на касационна обжалване на въззивното решение в обжалваните от него части по следните съображения:

Въпрос №1: „ Разполага ли въззивната инстанция с правомощието да отмени като неправилно първоинстанционното решение като се позове на непосочени от въззивника в жалбата оплаквания, респективно като въведе в спора фактически основания, които до момента на произнасянето й не са били част от предмета на спора, ако отмяната на първоинстанционното решение като неправилно не е извършена в резултат от прилагането на императивна правна норма, респективно в резултат от изпълнение на задължението на съда да следи служебно за правата на частноправни субекти, защитата на чиито интереси законодателят разглежда като дейност в публичен интерес?“ не е значим за конкретния правен спор и не е решен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. С исковата молба и с допълнителната искова молба ищецът е въвел като спорен предмет на делото неизпълнение на задължения на застрахователя, произтичащи от застрахователен договор от 28.04.2005г. (обективиран в застрахователна полица №220805295000002) и Общи условия за застраховка на краткосрочен търговски кредит, които ищецът е представил с исковата молба. От своя страна ответното дружество е оспорило изцяло предявения иск с възражение, че е изпълнило точно договорните си задължения. Позоваването от страна на въззивния съд за първи път на клаузата по т.10.5 от посочените Общи условия не представлява служебно въвеждане нито на ново фактическо основание, нито произнасяне по ненаправено от ответника възражение, тъй като с оглед на очертания предмет на спора, всички договорни клаузи се явяват релевантни както за претенцията на ищеца, така и за възраженията на ответника.

По изложените съображения не е значим за конкретния правен спор и въпрос № 2А. „Следва ли при произнасянето си за спорното право (в случая относно размера на дължимото обезщетение, респективно методиката за изчислението му съгласно уговореното между страните по застрахователния договор) съдът да изгради своите изводи само върху тези факти, които страните са имали възможност да обсъдят и на всички такива факти, а не върху обстоятелства, счетени за релевантни от самата въззивна инстанция, въведени за първи път едва в мотивите на съдебното решение (в случая върху виждането, че по отношение на размера на обезщетението е приложима методиката на изчислението му, заложена в клаузата на т.10.5), както и да отговори на всички доводи и възражения на страните, свързани с твърденията им?“. Претенцията, произтичаща от твърдяно от ищеца неизпълнение на договорно задължение предполага относимост за правния спор на всички уговорки между страните, което от своя страна обуславя дискрецията на въззивния състав като „втора първа инстанция” да обсъди договорните отношения между страните в тяхната цялост.

Въпрос № 2Б. „ Следва ли съдебното решение да бъде постановено въз основа на всички събрани по делото доказателства и след тяхната съвкупна преценка?“ в случая не може да обоснове наличието на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като въззивният състав е постановил своето решение въз основа на всички доказателства, представени от страните, които съдът е посочил в мотивите към решението като релеватни за спора. Несъгласието на касатора-ищец с изводите на съда (в частност за това, че според съда са настъпили две застрахователни събития – по едно за всеки календарен месец ) не е резултат от необсъждането на доказателствата по делото, а от евентуална необоснованост (неправилно възприемане на фактите), която като касационно основание по чл.281, т.3 ГПК не е предмет на производството по чл.288 ГПК.

Не покриват общия селективен критерий по чл.280, ал.1 ГПК и въпросите № 3А. „Разполага ли въззивният съд с възможността да подложи на тълкуване ясно отразено съдържание в клаузата на договора, по повод на чието прилагане и точен смисъл между страните не е съществувал спор в хода на производството – в случая клаузата на т.10.5 от Общите условия на застрахователния договор?“ и № 3.Б. „ В процеса на тълкуване следва ли въззивният съд да спазва правилата на тълкуване, заложени в разпоредбата на чл.20 ЗЗД, като се стреми да изясни само изявената, а не предполагаемата воля на страните, без да я подменя по този начин с несъществуваща и фактически да изменя договорното правоотношение в смисъл, каквото то няма и не е имало към датата на възникването му“. Анализът на мотивите на въззивното решение сочи, че въззивният състав е приложил клаузата на т.10.5 от Общите условия на застрахователния договор, без да я тълкува. Самата клауза е ясна и съдът се е съобразил с нейното съдържание. Всъщност оплакването на касатора-ищец, във връзка с което са формулирани горните два въпроса, е свързано с твърдението му за неправилно приложение в случая на посочената клауза (липсата на предпоставките за прилагане на т.10.5 от Общите условия), което оплакване е изцяло относимо за правилността на въззивното решение, но не касае тълкуване на договора по смисъла на чл.20 ЗЗД, във връзка с което е цитираната съдебна практика на ВКС в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК.

Относно наличието на поддържаните основания по чл.280, ал.1, т.1 и чл.280, ал.2 ГПК за допускане на касация на въззивното решение в обжалваната му част по касационната жалба на „ДЗИ - Общо застраховане“ ЕАД.

Не е налице поддържаното от касатора-ответник основание по чл.280, ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване поради вероятна недопустимост на въззивното решение в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение, с което „ДЗИ - Общо застраховане“ ЕАД е осъдено да заплати на ищеца сумата 21 347.54лв. С исковата молба и с допълнителната исковата молба ищецът претендира присъждане на дължимото от ответника в пълен размер застрахователно обезщетение с твърдението, че е ангажирана договорната отговорност на застрахователя с оглед настъпило застрахователно събитие (в случая незаплатени доставки на петролни продукти от третото лице „Ергос” АД, за които са издадени общо 41бр. фактури). Отговорността на застрахователя не произтича от конкретните фактури, а от неплащането на цената по всички доставки за целия исков период. Посочването от ищеца на конкретни 11 бр. фактури в допълнителната искова молба и начинът, по който той е осчетоводил тези фактури с приспадане на задържаната банкова гаранция от 300 000лв., отнесена за погасяване на най-старите задължения, представлява уточнение на исковата молба, а не изменение на иска. В тази връзка, както първата инстанция, така и въззивния съд са постановили своите решение в рамките на правния спор по делото, без да е налице произнасяне „плюс петитум” както твърди касатора-ответник.

Не могат да обосноват наличието на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване въпросите на касатора-ответник.: №1 „ Правната квалификация на иска отразява ли се върху правилността на постановения съдебен акт?“. и №2 „Кога възниква конкретно застрахователно правоотношение въз основа на рамков застрахователен договор? Дали с индивидуализиране на конкретна, осъществена доставка, респективно вземане, попадащи в обхвата на рамкова застрахователна полица и с плащане на конкретна застрахователна премия възниква конкретно застрахователно правоотношение? Кога настъпва застрахователно събитие по рамкова застрахователна полица?. На първо място въпросите са формулирани като общотеоретични въпроси и като такива не могат да бъдат квалифицирани като въпроси, значими за конкретния правен спор. Отделно следва да се има предвид, че въззивният съд не е посочил правна квалификация на иска по чл.199а КЗ (отм.), както твърди касатора-ответник. На последно място въпросите (ако бъдат конкретизирани) биха имали отношение към правилността на въззивното решение, която не е предмет на проверка в производството по допускане на касация.

Въпрос №3: „Длъжен ли е съдът да обсъди всички относими и допустими доказателства по делото, доводи и възражения на страните ?“ не може да обоснове наличието на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по съображения, аналогични на тези, посочени по отношение на въпрос №2Б в изложението на касатора-ищец. Въззивният състав е постановил своето решение въз основа на доказателства, представени от страните, които съдът е посочил в мотивите към решението като релеватни за спора и е обсъдил доводите и оплакванията на страните. Съображенията на касатора-ответник за неправилност на част от фактическите и правни изводи на съда, нямат отношение към поставения процесуалноправен въпрос.

С оглед резултата (недопускане на касационно обжалване на въззивното решение както по касационната жалба на ищеца, така и по касационната жалба на ответника), разноски за касационната инстанация не следва да се присъждат.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение,