Определение № 3567 от 08.07.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1599/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба вх. № 1862/01.03.2024 година, подадена по пощата на 29.02.2024 година, от Н. Д. И., срещу решение № 11/24.01.2024 година на Апелативен съд Пловдив, 2-ри граждански състав, постановено по гр. д. № 429/2024 година. С обжалваното въззивно решение съставът на Апелативен съд Пловдив е потвърдил първоинстанционното решение № 569/02.05.2023 година на Окръжен съд Пловдив, ІV-ти състав, постановено по гр. д. № 2536/2022 година, поправено с постановените по същото дело решения № 580/04.05.2023 година и № 1067/14.07.2023 година, с което е отхвърлен предявеният от Н. Д. И. срещу П. Б. Б. иск с правно основание чл. 127, ал. 2, изр. 1 от ЗЗД за заплащане на сумата от 26 709.37 лева, представляваща половината от изплатена от И. след прекратяване на брака им на 19.08.2017 година до 18.10.2019 година сума за погасяване на дълга по сключен между „Булбанк“ АД [населено място], от една страна в качеството й на заемодател-кредитор и от друга-Н. Д. И., в качеството му на кредитополучател и П. Б. Б., в качеството й на солидарен длъжник, договор № 23/18.06.2004 година за кредит за сумата от 33 000.00 лева за рефинансиране, ремонт и реконструкция. В подадената от Н. Д. И. касационна жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявеният от касатора срещу П. Б. Б. иск с правно основание чл. 127, ал. 2, изр. 1 от ЗЗД да бъде уважен. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Апелативен съд Пловдив по чл. 280, ал. 1, т. 1 и об. 2, пр. 3 от ГПК. Ответницата по касационната жалба П. Б. Б. е подала отговор на същата с вх. № 3270/16.04.2024 година, с който е изразила становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решение № 11/24.01.2024 година на Апелативен съд Пловдив, 2-ри граждански състав, постановено по гр. д. № 429/2024 година и такова не трябва да бъде допускано, а ако бъде допуснато жалбата се оспорва като неоснователна и е поискано оставянето й без уважение като се потвърди атакуваното с нея решение. Н. Д. И. е бил уведомен за обжалваното решение на 05.02.2024 година, а подадената от него срещу същото касационна жалба е с вх. № 1862/01.03.2024 година, като е подадена по пощата на 29.02.2024 година. Поради това и с оглед разпоредбата на чл. 62, ал. 2 от ГПК е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: При постановяване на обжалваното въззивно решение съставът на Апелативен съд Пловдив е изложил мотиви, че договора за кредит № 23/18.06.2004 година бил сключен от страните по делото Н. Д. И. и съпругата му към този момент П. Б. Б., като по него двамата били кредитополучатели и солидарни длъжници. Не се спорело, че със заемната сума било погасено изцяло предходно поето задължение по договор за заем от 2003 година, с което била заплатена цената на семейното жилище на страните. Макар договорът за кредит №23/18.06.2004 година да не бил представен като доказателство по делото, същественото съдържание на този договор било възпроизведено в представения по делото нотариален акт за учредяване на договорна ипотека върху недвижим имот от 18.06.2004 г. №, т., рег. №, дело № 533/2004 година на К. Н. Д.-нотариус с район на действие района на Районен съд Кърджали, вписан под № в регистъра на Нотариалната камара, в който били посочени страните по договора, предоставения кредитен ресурс, лихвените условия, срока за връщане на кредита. В нотариалният акт за договорна ипотека било посочено, че начинът на погасяване на задължението бил чрез месечни погасителни вноски, определени по размер и срокове, съгласно погасителен план–неразделна част от договора, но данни за размера и падежа на месечните погасителни вноски не се съдържали в ипотечния акт. Към датата на сключване на договора за кредит № 23/18.06.2004 година формата и съдържанието на договора за кредит били регламентирани в чл. 39 от ЗБ от 1997 година (отм.), като наличието на погасителен план не било въведено като задължителен реквизит на договора за банков кредит като част от формата за действителност, поради което въззивният съд намирал, че възпроизвеждането на условията на договора за кредит в нотариалния акт изпълнявало изискванията за писмена форма и съдържание на договора за кредит, съобразно действащата нормативна уредба към момента на сключването му, като надлежно установявало валидното сключване на този договор и неговото съществено съдържание. П. Б. Б. оспорвала, че цялата заемна сума от 33 000.00 лева по договора за кредит № 23/18.06.2004 година била била използвана за нужди на семейството-признавала вложената сума до размера на платената продажна цена в размер на 18 752.00 лева, както и разноските да учредяване на договорната ипотека от 18.06.2004 година за обезпечаване на задължението по договора за кредит № 23/18.06.2004 година. За разликата над тези суми-до пълния размер от 33 000.00 лева, оспорвала използването на заемните средства за нужди на семейството. В производството не се установявало по несъмнен начин релевираното от Б. оспорване, че част от заемните средства по договора за кредит № 23/18.06.2004 година не е била използвана за нужди на семейството. Въззивният съд намирал за установено от фактическа страна, че задълженията по този кредит били заплащани само от Н. Д. И., в периода от 18.06.2004 година до 20.03.2008 година, когато задълженията по договор № 23/18.06.2004 година от „Булбанк“ АД [населено място] били окончателно погасени със заемни средства, предоставени по договор за заем от 06.03.2008 година. Договорът за заем от 06.03.2008 година бил сключен само от И., като кредитополучател, и въз основа на него му бил предоставен кредитен ресурс в размер на 40 000.00 лева, с част от който в размер на сумата 21 450.00 лева, било осъществено предсрочно погасяване на остатъка от главницата по договора за кредит № 23/18.06.2004 година, в размер на 20 625.00 лева, и била заплатена такса за предсрочното погасяване на кредита в размер на 825.00 лева. По този начин задълженията по договора за кредит № 23/18.06.2004 година, предоставен от „Булбанк“ АД [населено място] на Н. Д. И. и П. Б. Б. като кредитоискатели и солидарни длъжници, били изцяло погасени по време на брака между страните. Регресното право по чл. 127, ал. 2, изр. 1 от ЗЗД на един от солидарните длъжници спрямо останалите такива възниквало тогава, когато той изпълнел такава част от солидарното задължение, която надхвърляла припадащата му се част от него, като било без значение дали той бил погасил чрез плащане на кредитора или чрез поемане на ново задължение. Размерът на припадащата се част на всеки от съдлъжниците, съответно-размерът на изпълненото в повече от някой от тях и на това, което му се дължало от всеки от останалите съдлъжници се определял от размера на дълга, но не какъвто бил той към момента на възникването му, а какъвто бил към момента на погасяването. В случаите, когато едни и същи длъжници били поели солидарни задължения по различни договори за кредит, като с получените средства от единия (по-новия) били погасили изцяло солидарното си задължение по другия (по-стария), то във вътрешните им отношения по повод последното (по-старото) солидарно задължение никой от тях няма регресно право по чл. 127, ал. 2, изр. 1 от ЗЗД спрямо останалите съдлъжници, тъй като никой от тях не бил изпълнил повече от припадащата му се част от него, именно предвид характера на отговорността им и по новото задължение-също солидарна. В тези случаи вътрешните отношения между съдлъжниците, съответно евентуалните им регресни права по чл. 127, ал. 2, изр. 1 от ЗЗД щели да се уредят в зависимост от това кой от тях изпълнявал новото солидарно задължение (като обаче се вземели предвид припадащите им се части и от стария солидарен дълг, ако те били различни от тези по новия; например: по стария те били равни, а по новия–в друго съотношение). Положението не се променяло и в случай, че със средствата от поетия нов солидарен дълг съдлъжниците погасявали само част от старото солидарно задължение, но посоченото по-горе важало само за тази част. В тези случаи, ако само един от съдлъжниците изпълнявал или вече бил изпълнил останалата част от стария солидарен дълг и тя надхвърляла припадащата му се част от този дълг към момента на погасяването, то били налице всички предпоставки за възникването на регресното му право по чл. 127, ал. 2, изр. 1 от ЗЗД, съответно–за възникването на насрещните задължения на останалите съдлъжници да му заплатят разликата-всеки от тях съобразно припадащата му се част. Съгласно разпоредбата на чл. 32, ал. 2 от СК съпрузите отговаряли солидарно за задълженията, поети от двамата или от единия от тях за задоволяване на нужди на семейството. В тежест на оспорващия съпруг било да докаже, че твърдените разходи не били извършени, или че удовлетворената нужда не била семейна. Ако той не направел това, следвало да се приеме, че сумата била разходвана и то за семейни нужди. Същевременно обаче, когато солидарните длъжници били съпрузи и един от тях бил получил заем, той трябвало да заяви за какви конкретни семейни нужди била разходвана сумата. В практиката на ВКС бил изяснен въпросът, че ако получилият заема съпруг не заявил за какво бил разходвана сумата, следвало да се приеме, че тя била у него и във вътрешните отношения съпрузите не дължали по равно. Само при надлежна индивидуализация на твърденията на ищеца, можело да се прецени проведено ли е било пълно обратно доказване от страна на ответника, че сумата не била изразходвана за нужди на семейството. В контекста на така очертаната рамка на съдебната практика, в конкретния случай по делото се установявало, че страните по делото са били съпрузи към момента на сключване на договора за кредит № 23/18.06.2004 година, като бракът им бил прекратен с влязло в сила решение на 19.08.2017 година. Затова, договорът за кредит № 23/18.06.2004 година бил сключен, изплащан, и погасен изцяло на 20.03.2008 година, т. е. по време на брака между страните, и то при действието на СК от 1985 г. (отм.). Съгласно чл. 19, ал. 1 от СК (отм.), паричните влогове, придобити през време на брака в резултат от съвместен принос, били съпружеска имуществена общност, независимо от това на чие име били придобити. Съгласно чл. 19, ал. 2 и ал. 3 от СК (отм.), съвместният принос можело да се изразява в грижи за децата и домакинството, и се предполагал до доказване на противното. С влизане в сила на новия СК на 01.10.2009 година режима на собственост върху паричните влогове се променял, и предвид разпоредбата на § 4, ал. 1 от ПЗРСК, те ставали лична собственост на съпруга, на чието име бил придобит влога, независимо от това, дали преди това режимът на съпружеска имуществена общност се е разпростирал върху него по силата на чл. 19, ал. 1 от СК (отм.). В конкретния случай по делото било установено, че всички плащания на погасителните вноски по кредита били осъществявани по банков път, от разплащателна сметка с титуляр И., чрез вноски на каса, или чрез банкови преводи от друга банкова сметка на същия титуляр. Следователно, за тези средства не била надлежно оборена презумпцията за съвместен принос на съпрузите, и не се установявало да са били лична собственост на Н. Д. И.. Въззивният съд намирал за установено, че до размера на сумата от 21 450.00 лева задължението по договора за кредит от 06.03.2008 година било поето за задоволяване на нужди на семейството-за погасяване на солидарно задължение на двамата съпрузи, поето за закупуване на семейното жилище и ремонт на жилището, обезпечено с ипотека върху същото. Затова, на основание чл. 32, ал. 2 от СК, и чл. 25, ал .2 СК от 1985 година (отм.) за този дълг съпрузите също отговаряли солидарно, поради което средствата, осигурени чрез поемането му, също били в режим на съпружеска имуществена общност. Следователно, налице била хипотезата, в която едни и същи длъжници били поели солидарни задължения по различни договори за кредит, като с получените средства от последващия кредит били погасили частично по-стария кредит. В тази хипотеза във вътрешните отношения между солидарните длъжници не възниквало регресно право по чл. 127, ал. 2 от ЗЗД за никой от тях, тъй като никой от тях не бил изпълнил повече от дължимото. Евентуалните им регресни права щели да се уредят уредят според това кой бил изпълнил нововъзникналото последващо задължение по последващия договор за кредит от 06.03.2008 година. Тази претенция обаче била на различно правно и фактическо основание, което било самостоятелно. В конкретното производство вземането се претендирало на основание договора за кредит № 23/18.06.2004 година, поради което претенциите, произтичащи от други договорни правоотношения-по последващите договори за кредит за текущо потребление, сключени от Н. Д. И. с „Банка ДСК“ ЕАД [населено място] от 06.03.2008 година за сумата от 40 000.00 лева, от 25.09.2012 година за сумата от 40 000.00 лева и от 25.03.2015 година за сумата от 50 000 лв., не били надлежно въведени като предмет на делото, поради което не следвало да се разглеждат. В този смисъл претенцията на Н. Д. И. изрично била уточнена в раздел IV на писмената молба, депозирана в първото по делото открито съдебно заседание на 19.11.2020 година, като се сочело, че претендираното вземане произтичало от договор за кредит от 2004 година с „Булбанк“АД [населено място], по който страните били солидарни длъжници. По изложените съображения искът се явявал изцяло неоснователен, и следвало да се отхвърли. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Г. А. В. е поискал въззивното решение на Окръжен съд Монтана на бъде допуснато до касационно обжалване по въпросите за регресното право по чл. 127, ал. 2, изр. 1 от ЗЗД на един от солидарните длъжници спрямо останалите такива и за това продължава ли да съществува задължение, възникнало между съпрузи солидарни длъжници по банков кредит, който банков кредит е рефинансиран няколко пъти, като окончателното погасяване се е случило след прекратяване на гражданския брак, като се навеждат твърдения за противоречие между приетото в решението от една страна и приетото с решение № 279/26.11.2018 година, постановено по гр. д. № 4694/2017 година и решение № 60 194/04.11.2021 година, постановено по гр. д. № 3910/2020 година, двете по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. от друга страна. Първият от поставените въпроси е поставен общо, без да е обоснована връзката му с конкретните мотиви на въззивния съд, поради което и с оглед указанията по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС не може да послужи като общо основание за допускане на касационното обжалване. Във връзка с това следва да се има предвид, че с решение № 60 194/04.11.2021 година, постановено по гр. д. № 3910/2020 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. е даден отговор на поставения пред съда въпрос в смисъл, че презумпцията по чл. 127, ал. 1 от ЗЗД за равна задълженост във вътрешните отношения между солидарните длъжници по договор е оборима. В отношенията им с кредитора всеки от тях дължи всичко и може да се освободи от отговорност, когато общото задължение е изпълнено изцяло, но във вътрешните им отношения се предполага, че те дължат по равно. Предположението по чл. 127, ал. 1 от ЗЗД е, че солидарните длъжници са се облагодетелствали в равна степен. В тежест на този, който твърди, че отговаря за по-малка част от задължението, е да докаже, че е получил по-малка част или че някаква част е облагодетелствала другия в по-голяма степен. При оборване на презумпцията за равна задълженост важно доказателствено значение имат изявленията на страните, тъй като те очертават предмета на доказване и съставляват признания на факти, които следва да бъдат ценени от съда по иска по чл. 127, ал. 1 от ЗЗД с оглед на всички обстоятелства по делото. В частност, когато презумпцията по чл. 127, ал. 1 ЗЗД следва да бъде приложена от съда по иск по чл. 127, ал. 2, изр. 1 от ЗЗД на получилият заема солидарен длъжник, той трябва да заяви за какво е разходвана сумата. В тежест на оспорващия длъжник е да докаже, че твърдяната нужда не съществува или че е останала неудовлетворена. Ако оспорващият длъжник не докаже неизвършването на заявените разходи или извършването на други разходи, следва да се приеме, че сумата е разходвана, както е заявено-в равно полза и на двамата. Така даденото разрешение на въпроса е съобразено от състава на Апелативен съд Пловдив, видно от изложените от него мотиви, поради което и не е налице противоречие между въззивното решение и посоченото решение на ВКС. Същевременно с решение № 279/26.11.2018 година, постановено по гр. д. № 4694/2017 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. съдът е отговорил на поставения правен въпрос като е приел, че когато едни и същи длъжници са поели солидарни задължения по различни договори за банков кредит, като с получените средства от единия са погасили част от солидарното си задължение по другия, не е необходимо да бъдат погасени всички техни общо поети солидарни задължения, за да възникне право на регрес по чл. 127, ал. 2, изр. 1 от ЗЗД за съдлъжника, платил в повече; в тези случаи вътрешните отношения между съдлъжниците се уреждат съобразно мотивите към отговора. Посочено е, че регресното право по чл. 127, ал. 2, изр. 1 от ЗЗД на един от солидарните длъжници спрямо останалите такива възниква тогава, когато той изпълни такава част от солидарното задължение, която надхвърля припадащата му се част от него, като е без значение дали той е погасил чрез плащане на кредитора или чрез поемане на ново задължение. Размерът на припадащата се част на всеки от съдлъжниците, съответно–размерът на изпълненото в повече от някой от тях и на това, което му се дължи от всеки от останалите съдлъжници се определя от размера на дълга, но не какъвто е бил той към момента на възникването му, а какъвто е към момента на погасяването. В случаите, когато едни и същи длъжници са поели солидарни задължения по различни договори за кредит, като с получените средства от единия (по-новия) са погасили изцяло солидарното си задължение по другия (по-стария), то във вътрешните си отношения по повод последното (по-старото) солидарно задължение никой от тях няма регресно право по чл. 127, ал. 2, изр. 1 от ЗЗД спрямо останалите съдлъжници, тъй като никой от тях не е изпълнил повече от припадащата му се част от него, именно предвид характера на отговорността им и по новото задължение-също солидарна. В тези случаи вътрешните отношения между съдлъжниците, съответно–евентуалните им регресни им права по чл. 127, ал. 2, изр. 1 от ЗЗД ще се уредят в зависимост от това кой от тях изпълнява новото солидарно задължение (като обаче се вземат предвид припадащите им се части и от стария солидарен дълг, ако те са различни от тези по новия; например: по стария те са равни, а по новия–в друго съотношение). Положението не се променя и в случай, че със средствата от поетия нов солидарен дълг съдлъжниците погасят само част от старото солидарно задължение, но казаното по-горе важи само за тази част. В тези случаи, ако само един от съдлъжниците изпълни или вече е изпълнил останалата част от стария солидарен дълг и тя надхвърля припадащата му се част от този дълг към момента на погасяването, то са налице всички предпоставки за възникването на регресното му право по чл. 127, ал. 2, изр. 1 от ЗЗД, съответно–за възникването на насрещните задължения на останалите съдлъжници да му заплатят разликата-всеки от тях съобразно припадащата му се част. От така посочените мотиви на касационния съд е видно, че той няма предвид това, че първоначалния договор за кредит запазва действието си между солидарните длъжници, независимо от това, че е цялото задължение по него е платено на кредитора. Плащането на това задължение, независимо от начина на извършването му, води до погасяването на задължението и дали за съответния солидарен длъжник е възникнало регресно право по чл. 127, ал. 2, изр. 2 от ЗЗД спрямо останалите солидарни длъжници се преценява към този момент. В случаите когато солидарното задължение по договора за кредит е погасено чрез поемането на друго солидарно задължение по такъв договор то това дали е налице регресно право по чл. 127, ал. 2, изр. 1 от ЗЗД ще се преценява с оглед на плащанията по новото солидарно задължение, като при преценката дали е платено в повече от частта се вземат предвид и припадащите им се части от стария дълг, в случай, че са различни от тези по новия. Не е приемано обаче, както твърди И., че при рефинансиране на банков кредит старото задължение продължава да съществува до окончателното погасяване на новото задължение. От посоченото следва, че регресното право по чл. 127, ал. 2, изр. 2 от ЗЗД на платилия в повече от частта му солидарен длъжник може да възникне както при плащането по старото солидарно задължение, така и при плащането по новото такова. Съдът обаче се произнася в определените от страните рамки, а в случая Н. Д. И. е поискал да му бъде заплатена исковата сума, като е твърдял, че вземането му произтича от това, че той еднолично е заплатил цялата дължима сума по договора за кредит от 2004 година и му се дължи половината от същата. При преценката дали това е така съдът не се е отклонил от посочената по-горе съдебна практика като е преценявал дали е налице регресно право по чл. 127, ал. 2, изр. 1 от ЗЗД към момента на погасяването на този договор. Не са били предявени искове за защита на регресни права по чл. 127, ал. 2, изр. 1 от ЗЗД възникнали при погасяване на новите солидарни задължения, поети от страните по делото, във връзка с погасяването на договора за кредит от 2004 година и съдът не е следвало да се произнася по тях. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК ЗД Н. Д. И. е поискал въззивното решение на Апелативен съд Пловдив да бъде допуснато до касационно обжалване и по реда на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, а именно поради очевидна неправилност. Поначало неправилността на съдебното решение представлява основание за касационно обжалване на въззивното решение. Както е посочено и в ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГК на ВКС наличието на такава се преценява от съда не във фазата на допускане на касационното обжалване, а след това, в производството по чл. 290 и следващите от ГПК, след съвкупната преценка на събраните по делото доказателства както поотделно така и в тяхната взаимовръзка. Поради това предвидената като основание за допускане на касационното обжалване очевидна неправилност не се припокрива изцяло с неправилността на съдебното решение, като основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК. Невъзможността за извършване на проверка на решаващите изводи на въззивния съд в производството по чл. 288 от ГПК налага проверката за наличието или не на очевидна неправилност на решението, като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, да се извършва, без да се прави проверка на действително съществуващите пороци на съдебния акт, само въз основа на мотивите на същия и наличната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК обосновка в тази насока. В конкретния случай твърденията за очевидна неправилност на обжалваното решение могат да се изведат само от твърденията в касационната жалба за допуснати от съда нарушения при установяване на фактите и неправилно приложение на материалния закон, които от своя страна са довели до неправилен извод по съществото на спора. Тези твърдения обаче са такива обосноваващи основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК и не могат да бъдат проверени, без да се извърши проверка на решаващата дейност на въззивния съд. Затова те не могат да обосноват предвиденото в чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване. Проверката на тези изводи на съдилищата по същество налага да се извърши преценка на това дали същите са изградени въз основа на представените по делото доказателства, след съвкупното обсъждане на същите въз основа на направените от страните твърдения и възражения, като се прецени и начина на формиране на волята на решаващия съд. Това обаче може да бъде направено едва в производството по чл. 290 от ГПК, но не и в това по чл. 288 от ГПК. Изложените от Н. Д. И. твърдения не сочат на неправилно приложение на императивна на разпоредба от страна на въззивния съд, нито пък на това, че същият е приложил закона в неговия обратен, противоположен смисъл, нито пък, че спорът е разрешен въз основа на несъществуващ или отменен закон или на това, че въззивното решение е явно необосновано поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Именно при такива основания може да бъде прието, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. В останалите случаи на неправилност на въззивното решение, същото може да бъде допуснато до касационно обжалване на някое от предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 от ГПК основания за това. Предвид на това не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на решението на Апелативен съд Пловдив. Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 11/24.01.2024 година на Апелативен съд Пловдив, 2-ри граждански състав, постановено по гр. д. № 429/2024 година, по подадената срещу него от Н. Д. И., касационна жалба с вх. № 1862/01.03.2024 година и такова не трябва да се допуска. С оглед изхода на делото Н. Д. И. ще трябва да заплати на П. Б. Б. сумата от 2787.00 лева разноски по делото пред касационната инстанция. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение