Определение № 226 от 13.04.2018 г. на ВКС по т. д. № 2951/2017 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК, вр. §74 от ПЗР на ЗИД на ГПК, ДВ бр.86/2017 г. Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение №136 от 16.06.2017 г. по в.т.д.№162/2017 г. на АС Варна. С обжалваното решение е потвърдено решение №958 от 30.12.2016 г. по т.д.№626/2016 г. по описа на ОС Варна, с което [фирма] е осъдено да заплати на [фирма] сумата от 50 000 лв., частичен иск от 228 034.03 лв., представляваща дължима неустойка по чл.3.3 от сключен между страните договор за наем от 22.12.2015 г., както и сумата 4 800 лв., разноски за производството, като е разпределена и отговорността за разноските пред въззивната инстанция. В жалбата се излагат съображения, че решението е неправилно, поради нарушение на материалния закон, като в изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси /петият от които уточнен от настоящата инстанция съобразно т.1 от ТР №1/2010 г. на ОСГТК на ВКС/, за които се поддържа, че са решени в противоречие със задължителна практика на ВКС, обективирана в цитирани в изложението решения: 1. За тълкуване на договорите и отделните клаузи в тях. 2. Следва ли съдът да приложи правилата за тълкуване на договорите по чл.20 от ЗЗД, за да достигне до действителната воля на страните, ако в конкретния договор има противоречие в отделните уговорки. 3. Има ли действие прекратяването на договора за наем спрямо страните, какви са последиците от това волеизявление, договорът продължава ли своето действие или не, не следва ли изправната страна да поиска от неизправната изпълнение, а не търсене на неустойка. 4. Какви са последиците при договори за наем с включени клаузи без възможност за прекратяване н определен срок, а същевременно уговорени неустоечни клаузи при прекратяване в същия срок и коя от двете уговорки е релевантна при противоречие в тези две уговорки в договорите. 5. За нищожността на неустоечна клауза поради липса на елемент от фактическия състав. 6. Нищожна ли е поради противоречие с добрите нрави уговорката за неустойка в полза на наемател при предсрочно прекратяване от наемодателя на договор за наем, определена в размер на наемните вноски за периода от прекратяване на договора до изтичане на уговорения в него срок. Ответникът по касация - [фирма] заявява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото и наведените от страните доводи, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в предвидения в закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че в тежест на [фирма] - ищец по предявения иск по чл.92 от ЗЗД, е да установи наличието на облигационно правоотношение и уговорена неустоечна клауза, както и възникването на фактическия състав, от който се поражда задължението за заплащане на неустойка, а в тежест на ответната страна - да установи наличието на фактите, които обуславят възражението за нищожност на неустоечната клауза. Посочил е, че страните са в облигационно правоотношение по договор за наем, поради което основното задължение на наемодателя [фирма] – ответник по иска, което същият е следвало да изпълни, е предаването на имота, предмет на договора, като страните са договорили краен срок за изпълнение на това задължение – 01.04.2016 г. /това, че срокът за предаване на имота е уговорен в по-късна дата от сключването на договора не означава, че страната е освободена от задълженията си по договора, а че преди изтичането на този срок длъжникът няма да е в забава на своето задължение, както и че от датата на предаване на обекта ще започне да се брои наемния срок и ще се породи задължението за заплащане на наемна цена/. Изложил е съображения, че договорът е срочен и страните дължат престациите си една към друга за целия период на договора, като всяка от тях може да го развали поради виновно неизпълнение на задълженията на другата страна, но в случая с оглед установеното по делото сключване от наемодателя на договор за наем с трето лице, е налице субективна невъзможност за изпълнение по причини изцяло зависещи от поведението на длъжника и обуславящи неговата вина, респективно за него не се е породило потестативното право да развали договора, тъй като не е налице виновно поведение на ответната страна. Възприел е, че страните са уговорили неустоечна клауза, която следва да намери приложение и в случая, тъй като в договора е предвидено, че страната, която едностранно прекрати договора преди изтичане на срока, дължи заплащане на неустойка в размер на наемната цена от прекратяването до изтичането на петата година от наемния срок, но не по-малко от наемната цена за една година. В този смисъл е достигнал до извод, че предявеният иск се явява основателен, като не е възприел възраженията на ответника за липса на яснота относно началния и крайния период на неустойката, че задължението за заплащане на неустойка възниква само ако е започнал да тече наемния срок, че не са настъпили вреди и че уговорката за неустойка е нищожна поради накърняване на добрите нрави. По отношение на последното възражение е посочил, че неустойката не е излязла извън присъщата и обезщетителна функция, тъй като в процесния случай за страните от съществено значение е облигационното правоотношение да ги обвърже за продължителен период от време, което се обуславя явно от характера на обекта - търговски обект, заведение за обществено хранене, в което вложените от страна на наемателя средства за оборудване следва да се възстановят за продължителен период от време, а за наемодателя е от значение сигурността на получавания ресурс. С договорената неустойка страните са целяли да предвидят санкция, която са съизмерили с очаквания икономически резултат, като е очевидно, че за наемодателя това е възможността да получи наемната цена, която е предвидил за срока на договора в рамките на 5 години, а за наемателя съизмеримостта на неустойката произтича от вложения инвестиционен ресурс, с оглед предназначението на обекта. С оглед изложените от въззивния съд мотиви, настоящият състав намира, че обжалваното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 от ГПК по шестия от поставените въпроси, отговорът на който освен, че е обусловил решаващата воля на съда /останалите въпроси не могат да бъдат квалифицирани като обуславящи решаващият извод за дължимост на претендираната компенсаторна неустойка - с тях по същество се оспорва правилността на обжалваното решение, която обаче не подлежи на проверка в настоящия стадий по селекция на касационните жалби/, е в противоречие с разрешението, дадено в решение №№110 от 21.07.2016 г. по т.д.№1226/2015 г. на ВКС, ТК, Първо отделение. Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,