Определение № 5949 от 18.12.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2337/2024 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба от В. В. Ф. и А. В. Ф., чрез адвокат Р. С., срещу въззивното решение на Окръжен съд – Бургас №71/22.01.2024г. по в.гр.д.№1794/2023г. В жалбата са изложени доводи за неправилност на решението, като постановено при неправилно приложение на материалния закон, в нарушение на процесуалните правила и необосновано. Ответникът „Д. Х.“ ЕООД с писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 от ГПК, чрез адвокат А. Т., оспорва жалбата. Твърди, че не са налице предвидените в ГПК основания за допускане на касационното обжалване. В условие на евентуалност изразява становище за нейната неоснователност. Претендира присъждане на направените по делото разноски. Ответникът „П.“ ЕООД, редовно призован, не е депозирал писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 от ГПК и не изразява становище по жалбата. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани страни, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният съд, след отмяна на решението на първостепенния Районен съд – Несебър, постановил друго, с което отхвърлил предявените от В. В. Ф. и А. В. Ф. искове за прогласяване нищожността на договор за покупко-продажба на недвижим имот от 06.06.2014г., обективиран в нотариален акт №, том, рег.№, дело № .г. в частта, с която „П.“ ООД продал на „Д. Х.“ ЕООД „открит басейн“, изграден в имот с идентификатор .... по КККР на [населено място], находящ се в [населено място], к.к. „Сл. бр.“, блок „..“, целият с площ от 4 020 кв.м., с трайно предназначение на територията: урбанизирана; начин на трайно ползване: високо застрояване, при съседи: ПИ с идентификатор № ....; ПИ с идентификатор № ...; ПИ с идентификатор № ..; ПИ с идентификатор № ... и ПИ с идентификатор № ... до размера на притежаваните от В. В. Ф. и А. В. Ф. общо 5,34% идеални части от общите части в сграда с идентификатор ..., поради невъзможен предмет. За да постанови този резултат, въззивният съд приел за установено от фактическа страна, че ищците притежават самостоятелни обекти в сграда в режим на етажна собственост и идеални части от поземления имот, в който същата била изградена, с идентификатор ... по КККР на [населено място]. Установил, че на 06.06.2014г. „П.“ ООД продало на „Д. Х.“ ЕООД следните собствени на дружеството недвижими имоти, находящи се в к.к. „Сл. бр.“, [община], област Б., комплекс „..“: сграда с идентификатор ..., изпълнена в поземлен имот с идентификатор ..., със застроена площ от 36,00 кв.м и предназначение – постройка на допълващото застрояване, представляваща кафе-бар с открит басейн, състояща се от: коридор, две помещения, покрита площадка и три броя тоалетни клетки, при граници: от четири страни дворно пространство, ведно с прилежащите 11/50 идеални части, припадащи се на кафе – бара и басейна, равняващи се на 884,40 кв.м от поземлен имот с идентификатор ...., върху който е построена сградата с адрес на имота в [населено място], к.к. „Сл. бр..“, бл.“...“, целият с площ от 4 020 кв.м. с трайно предназначение на територията – урбанизирана, начин на трайно ползване – високо застрояване. Договорът за покупко – продажба бил обективиран в нотариален акт № .., том .., рег.№ .., дело № ...г. на нотариус с рег.№ .. в регистъра на НК. Въззивният съд кредитирал заключението по допуснатата и приета от първостепенния съд съдебно-техническа експертиза, от което приел за установено, че в процесния поземлен имот, с идентификатор ... по КККР на [населено място] (УПИ І -.. в кв.1301 по плана на к.к. „Сл. бр. – запад“, целият с площ от 4 019 кв.м.) бил изграден комплекс „..“, представляващ ваканционно селище за сезонно обитаване. Комплексът се състоял от три сгради на основното застрояване, разположени свързано една спрямо друга. В югоизточната част на имота било изпълнено допълващо застрояване с предназначение кафе – бар. Свободната, незастроена площ от имота била благоустроена с външен открит басейн, алеи с плочници, озеленени площи с декоративна растителност, инфраструктурен обект – трафопост в югозападната част на имота на уличната регулационна линия и открити паркоместа на север и на изток. За обект „Ваканционно селище за сезонно обитаване, басейн и кафе-бар в УПИ І – .. в кв.1301 в к.к. „Сл. бр. - запад“ било издадено разрешение за строеж № ../...г. Същият бил въведен в експлоатация с удостоверение № .../...г., издадено от главния архитект на [община]. Съдът кредитирал извода на вещото лице, че ваканционното селище не било проектирано като такова от затворен тип, тъй като върху чертеж „Ситуация“ от архитектурния проект не били изобразени огради, бариера, кабинка за охрана или други средства, ограничаващи и контролиращи достъпа до имота. Установил, че към момента на огледа имотът, в който се намира комплекса, бил ограден по вътрешните и външните си граници (регулационни линии) с ограда с плътна част от около 30 см. и ажурна част – метални пана от профили и мрежа, за изграждането на която не било открито разрешение за строеж. Входът на комплекса бил предвиден в северозападната част на имота, а достъпът до него бил ограничен само за собственици и/или ползватели на самостоятелни обекти; за гости на комплекса, както и за лица по специализираната поддръжка и инспекция на съоръженията. От заключението по експертизата съдът приел още, че като допълващо застрояване в комплекса била изградена едноетажна постройка с наименование „кафе – бар“, разположена в югоизточната част на свободната дворна площ до открит басейн в зона за отдих. Тя била отразена в КККР на [населено място] с идентификатор ... и се състояла от коридор, две помещения, покрита площадка и три броя тоалетни клетки. В инвестиционния проект от 2004г. постройката била с наименование „WC и умивалня“, впоследствие променено на „кафе- бар“. Б. също бил отразен в КККР на [населено място] с идентификатор ...... и бил изпълнен съобразно инвестиционния проект (конструктивен и ВиК) в южната част на имота с площ от 231 кв.м., с изградено подземно машинно помещение. В инвестиционния проект от 2004г. към него било проектирано обслужващо помещение – „WC и умивалня“, впоследствие преустроено в кафе-бар с относителна функционална обособеност, отразено като такъв в удостоверението за въвеждане в експлоатация, с възможност за ползване от собствениците в комплекса и от външни лица. Съдът възприел извода на вещото лице, че към момента на изграждането им басейна и кафе-бара са можели да функционират и като самостоятелен обект за отдих и развлечение, предвид липсата на изобразена в инвестиционния проект ограда по имотните граници и/или около басейна и кафе-бара или друго средство, което да ограничава свободния достъп до тях. Установил, че през 2015г., въз основа на одобрен проект и разрешение за строеж № ../...г. от главния архитект на [община], кафе-барът бил преустроен на ателие, състоящо се от: коридор, стая с площ от 7,38 кв.м., стая с площ от 12,60 кв.м. и две тоалетни, едната от които с вход от двора, а другата – чрез преддверие с умивалник – от стаята с площ 7,38 кв.м, което според вещото лице изключвало възможността да функционира като помещение, обслужващо басейна по смисъла на §5, т.68 от ДР на ЗУТ. Въз основа на така установеното, въззивният съд изложил съображения, че когато дворното място, в което е изградена сграда в режим на етажна собственост, не принадлежи на всички етажни собственици, то не е обща част. Намерил, че в конкретния случай, макар ищците да се легитимират като собственици на самостоятелни обекти в сградите в режим на етажна собственост и на по 1/50 ид.ч. от поземления имот, по делото не е установено дали е налице пълно съвпадане между собствениците на терена и тези на самостоятелните обекти в сградите, нито дали басейна е включен при определяне на общите части към всеки от самостоятелните обекти на етажните собственици. С оглед на това приел, че не може да се направи извод, че поземленият имот, в който е изграден комплекса и открития басейн, е обща част. Достигнал до извод, че към момента на построяването си, басейнът е бил самостоятелен обект по смисъла на пар.5, т.68, б.“а“ от ДП на ЗУТ, който обосновал с установените по делото факти: изграждането му в свободната и незастроена част от имота, като част от благоустрояването на комплекса, ведно с алеи, озеленени площи и декоративна растителност; издаденото за него разрешение за строеж №......г. и последващото му въвеждане в експлоатация, с удостоверение №....г.; изграждането му като част от допълващото застрояване на имота с обща площ от 231 кв.м, обем от 338,03 куб.м, ведно с постройка, която по първоначалния проект от 2004г. била обозначена като „WC и умивалня“, състояща се от коридор, две помещения, покрита площадка и три броя тоалетни. Намерил, че последващата промяна в предназначението на постройката на кафе-бар, отразено в КК, не може да трансформира този обект (басейн) в обща част към сградите изпълнени в комплекса. Развил съображения за неправилност на формирания от първостепенния съд извод, че басейна представлява принадлежност към сградите в режим на етажна собственост, съгласно чл.98 от ЗС. В тази връзка отбелязал, че правилото на чл.98 от ЗС е неприложимо, ако страните са уговорили друго, а в конкретния случай, по делото не е установено дали собствеността на басейна е отделена чрез суперфиция от правото на собственост на терена или се извежда от собствеността на имота по силата на приращението. Приел, че в последната хипотеза, предвид притежаваните от ищците по 1/50 ид.ч. от имота, ответникът „П.“ ООД е извършил разпореждане с чужда вещ, но това не прави сделката нищожна. По изложените съображения съдът достигнал до извод за неоснователност на предявените искове. Касаторите обосновават допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, по следните правни въпроси: Следва ли да се приеме, че открит басейн е самостоятелен обект на собственост, ако е изграден като част от дворната инфраструктура на планираното строителство на комплекс от сгради със смесено предназначение, ако конструктивно и по своите технически характеристики не отговаря на изискванията за басейн за ползване с обществен достъп. Навеждат довод за противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС в решение №175/18.02.2019г. по гр.д.№4660/2018г. І г.о.; решение №50/08.07.2020г. по гр.д.№2139/2019г. ІІ г.о.; решение №89/12.07.2019г. по гр.д.№3607/2018г. І г.о.; решение №199/19.08.2015г. по гр.д.№5955/2014г. ІV г.о. Този въпрос е некоректно зададен, тъй като е неотносим към приетото от въззивния съд. Същият не е приел, че процесният басейн не отговаря на техническите характеристики на изискванията за басейн за ползване с обществен достъп. Напротив, направил е извод (основан на доказателствата за начина на изграждането и въвеждането му в експлоатация), че към датата на построяването му басейнът е бил самостоятелен обект по смисъла на пар.5, т.68, б.“а“ от ДП на ЗУТ. Изложил е и допълнителен довод обосноваващ крайното му заключение за неоснователност на исковете, като посочил, че не може да бъде направен извод за принадлежност на дворното място към изградените в имота сгради, доколкото не е установено наличие на съвпадение на собствениците на терена и тези на самостоятелните обекти в сградите, нито дали басейна е включен при определяне на общите части към самостоятелните обекти на етажните собственици. Развил е съображения за приложимостта на разпоредбата на чл.98 от ЗС и се е произнесъл по установеното последващо преустройство на изградената към басейна постройка на допълващото застрояване. С оглед на тези мотиви, не се установява соченото в изложението противоречие на обжалваното решение с практиката на ВКС – решение №175/18.12.2019 г. по гр.д. № 4660/2018 г. по описа на І ГО ВКС. Даденото от въззивния съд тълкуване е в унисон с разясненията в цитираната съдебна практика и възприетите непротиворечиво в актовете на касационната инстанция принципни разрешения за възможностите басейнът, като елемент на застрояването, да е съоръжение на допълващото застрояване или да е самостоятелен обект на правото на собственост, като „открит обект“ по смисъла на пар.5, т.68 от ДП на ЗУТ. Соченото решение на ВКС е постановено при различна фактическа обстановка, която е обусловила и различните правни изводи на решаващия състав. Останалите посочени решения са неотносими към предмета на производството: решение по гр.д.№4660/2018г. на І г.о. е свързано с критериите за преценка дали една сграда представлява самостоятелен обект на собственост, при предявен иск за делба; предметът на решението по гр.д.№3607/2018г. на І г.о. е свързан с възможността за делба на постройките на допълващото застрояване, когато същите имат спомагателно, обслужващо предназначение и функции и са обусловени от основното застрояване; а поставеният за разглеждане въпрос в производството по гр.д.№5955/2014г. ІV г.о. е бил за тълкуването, правните последици и валидността на уговорките за прехвърляне или за учредяване на право на индивидуално или общо ползване (съответно сервитут) върху паркомясто в незастроената част на двора и открит басейн, като несамостоятелни обекти на правото на собственост. Поставеният от касаторите въпрос е обусловен от твърденията им, че процесният басейн не отговаря на изискванията за „басейн за обществено ползване“ и от несъгласието им с правните изводи в обжалваното решение, които по естеството си са възражения, подлежащи на разглеждане при проверка по същество на обжалвания съдебен акт, но не са основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.288 от ГПК. В изложението е поставен и въпросът: Следва ли въззивният съд при отмяна на първоинстанционното решение да формулира изводите си едва след обсъждане на доказателствата поотделно и в тяхната съвкупност съгласно чл.12 и чл.235 от ГПК, като изложи мотиви по кои доказателства преценката на първоинстанционния съд е неправилна? Навежда се довод за противоречие на решението с практиката на ВКС, част от която са решение №117/06.07.2022г. по гр.д.№4638/2022г. ІІІ г.о. и решение №50224/22.12.2022г. по гр.д.№1367/2022г. ІІІ г.о. Твърди се, че при постановяване на обжалваното решение съдът е взел предвид единствено заключението по съдебно-техническата експертиза и е направил декларативен извод, че инфраструктурата може да се ползва отделно от апартаментите, които обслужва без да посочи защо; не е изследвал собствеността в процесната сграда и не е обсъдил обстоятелството, че отделните обекти в нея са собственост на различни лица, които имат право да ползват инфраструктурата на комплекса и заплащат годишни такси за поддръжка. Този въпрос е принципно значим по всяко исково производство, но в конкретния случай няма основания за допускане на касационно обжалване за разглеждането му. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е обсъдил установените и относими към спора факти, преценил е събраните по делото доказателства в тяхната цялост и е отговорил на въведените във въззивната жалба доводи. Както беше посочено въззивният съд е мотивирал изводите си относно това, че обектите, предмет на оспорената сделка, са изградени като самостоятелни такива по смисъла на пар.5, т.68 от ДП на ЗУТ; за липсата на доказателства за принадлежност на дворното място към изградените в имота сгради, както и за приложението на разпоредбата на чл.98 от ЗС по отношение на същите. Решението е постановено в съответствие с формираната съдебна практика по приложение на разпоредбите на чл.12, чл.235 и чл.236, ал.2 от ГПК, включително и сочената в изложението за допускане на касационното обжалване. Въпросът отново е обоснован с оплакванията на касаторите за неправилност на обжалваното решение, доколкото се оспорва изводът му за това, че обектите предмет на прехвърлителната сделка са самостоятелни. Както беше посочено, несъгласието с фактическите констатации и с правните изводи на въззивния съд, не съставлява основание за допускане на касационното обжалване (в този смисъл са и разясненията, дадени с т. 1 от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице сочените от жалбоподателите основания за това по чл. 280, ал. 1, т.1 от ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл.280, ал.2 от ГПК. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение,