Определение № 535 от 13.07.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2521/2021 г.

Образувано е по частна касационна жалба на М. Т. Н., чрез пълномощника й С. Л., срещу определение № 266294 от 06.04.2021 г. по в. ч. гр. д. № 3497/2021 г. по описа на Софийски градски съд, с което е потвърдено протоколно определение от 17.11.2020 г., с което производството по гр. д. № 66151/2019 г. на Софийски районен съд е прекратено в частта по предявените искове с правно основание чл.54, ал.2 ЗКИР. В жалбата са изложени оплаквания за незаконосъобразност на въззивното определение и се иска неговата отмяна. Поддържа се, че са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване по въпросите: 1. допустимо ли е едновременно предявяване от един и същи ищец срещу един и същи ответника в една искова молба на иск по чл.108 ЗС и иск по чл.54, ал.2 ЗКИР /при кумулативно съединяване/, когато исковете са обосновани и с твърдение за непълнота/грешка в кадастралната карта; поддържа се противоречие с тълкувателно решение № 8 от 23.02.2016 г. по тълк. д. № 8/2014 г. на ОСГК на ВКС и решение № 153/21.12.2020 г. по гр. д. № 1221/2020 г. на първо г. о.; 2. налице ли е отвод за висящ процес по чл.126, ал.1 ГПК, когато с една искова молба са предявени едновременно горните искове и по делото липсват данни между страните да е висящо друго дело на същото основание и за същото искане; сочи се противоречие с определение № 524/06.11.2017 г. от по ч. гр. д. № 4157/2017 г. на четвърто г. о.; 3. длъжен ли е въззивният съд при произнасянето си по прекратително определение /включително частично/ да обсъди всички твърдения и доводи в обстоятелствената част на исковата молба, на които се основават предявените с нея искове; твърди се противоречие с определение № 433/28.07.2017 г. по ч. т. д. № 1333/2017 г. на второ т. о. Поддържа се и основанието по чл.280, ал.2, изр.3 ГПК - очевидна неправилност. Частната касационна жалба е допустима - подадена е в срок, от надлежна страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебeн акт. По въведените доводи за допускане на касационно обжалване на въззивното определение, съставът на Второ гражданско отделение на Върховния касационен съд намира следното: В исковата молба са изложени твърдения, че по силата на констативен нотариален акт № 41/1992 г. и нотариален акт № 165/1993 г. за дарение ищцата е собственик на имот с пл. № .........., нанесен в кад. лист 567 и 542 по плана на [населено място] – „М. ливади“, с площ 520 кв. м., който понастоящем включва процесните реални части с площ 134 кв. м. от поземлен имот с идентификатор .................... и с площ от 52 кв. м. от поземлен имот с идентификатор ..................., както и част от поземлен имот с идентификатор .................. С протоколно решение № 85/2003 г. на Столичен общински съвет имоти с пл. № № ..... и ..... са обединени в УПИ I....., ...... Процесните реални части не са включени в границите на УПИ I. Налице е непълнота в кадастралната карта по отношение на тези части с обща площ 186 кв. м., доколкото е следвало да бъдат нанесени като самостоятелен имот в съответствие с правото на собственост на ищцата, а същите попадат в терен, отреден за второстепенна улица, без да са надлежно отчуждени от общината и без за тях да е заплащано обезщетение. Инициирала е производство за изменение на кадастралната карта, но ответникът е възразил с твърдение, че поземлени имоти с идентификатори .................. и ............... са изцяло негова собственост. Формулираният петитум е за признаване за установено по отношение на ответника Столична община, че ищцата е собственик на описаните по-горе реални части от ПИ с идентификатор ...................... и от ПИ с идентификатор ......................... и за осъждане на ответника да предаде владението им, както и за установяване, че при одобряване на кадастралната карта е допусната непълнота, изразяваща се в ненанасянето на описаните реални части от бивш имот пл. № ....., с проектен идентификатор ......................., целият с площ 186 кв. м. В отговора на исковата молба ответникът е оспорил исковете. С определение, постановено в закрито съдебно заседание на 17.11.2020 г., районния съд е прекратил частично производството по предявените искове с правно основание чл.54, ал.2 ЗКИР. Приел е, че същите са недопустими, доколкото техният предмет е идентичен с този на исковете по чл.108 ЗС в установителната им част. Решението по иск за ревандикация съдържа задължителен установителен диспозитив по отношение правото на собственост и поглъща иска по чл.54, ал.2 ЗКИР, с който се цели именно уреждането на възникнал спор за материално право на собственост. Със същото определение е изготвен доклад по исковете по чл.108 ЗС за установяване по отношение на ответника Столична община, че ищцата е собственик на реална част с площ от 134 кв. м. от ПИ с идентификатор ................... и реална част с площ 52 кв. м. от ПИ с идентификатор ..................... и за осъждане на ответника да й предаде владението върху процесните реални части. За да постанови обжалваното в настоящото производство определение, въззивният съд се е позовал на тълкувателно решение № 8 от 23.02.2016 г. по тълк. д. № 8/2014 г. на ОСГК на ВКС, т.4 и е приел, че предметът на иска по чл.108 ЗС в неговата установителна част е идентичен с този на иска по чл.54, ал.2 ЗКИР, като първият иск поглъща втория, тъй като дава на ищеца по-голяма защита. Изложил е съображения, че при предявен иск за собственост, обоснован с твърдение за непълнота/грешка в кадастралната карта, не е допустимо да се предявява отделен иск по чл.54, ал.2 ЗКИР – налице е както отвод за висящ процес, така и липса на правен интерес. Действително, в мотивите на тълкувателния акт е посочено, че според обстоятелствата такива искове могат да бъдат съединени за общо разглеждане, но предвид изложените съждения относно характера на двата иска логичното тълкуване е, че такава възможност е налице при липса на идентичност между един или няколко от обективните/субективните елемента /например ответникът по иска по чл.108 ЗС е ищец по иска по чл.54, ал.2 ЗКИР/. Обратното не следва и от решение № 139/14.03.2018 г. по гр. д. № 456/2017 г. на второ г. о. В случая искът по чл.108 ЗС е обоснован именно с наличието на кадастрална грешка, поради което изискването, поставено в цитираното решение, се явява изпълнено, а въпросът дали е налице задължение на съда да формулира диспозитив с посочване на грешката и без нарочно искане, е ирелевантен. Настоящият състав на Върховния касационен съд счита, че са налице общата и специалната предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното определение по процесуалноправния въпрос за преценка допустимостта на иска по чл.54, ал.2 ЗКИР. Частната касационна жалба по същество е основателна. Преценката дали искът по чл.54, ал.2 ЗКИР е допустим се извършва винаги с оглед особеностите на конкретния случай, становище в какъвто смисъл е изразено от ОСГК на ВКС в мотивите към т.5 на ТР № 8/23.02.2016 г. по тълк. д. № 8/2014 г. Горната разпоредба предвижда реда, по който се извършва поправката в кадастралната карта в случай на спор за материално право – поправката в кадастралната карта се извършва от органите по кадастъра въз основа на влязло в сила съдебно решение, постановено по предявен положителен установителен иск, в диспозитива на което се отразява границата на спорната реална част от имота. Основание за извършване на поправката може да бъде само онова съдебно решение, в диспозитива на 3 което съдът се е произнесъл кому принадлежи правото на спорната реална част и е посочил нейните граници, включително чрез графичното им отразяване по действащата кадастрална карта. В цитираното от въззивния съд решение № 139/14.03.2018 г. по гр. д. № 456/2017 г. на второ г. о., е посочено, че с т.4 от тълкувателното решение е разяснено, че е възможно искът за собственост, който включва и твърдения за допуснати непълноти или грешки в кадастралната карта, да може да се предяви самостоятелно и без да е проведен иск по чл.54, ал.2 ЗКИР. Ако в производството по иск за собственост се констатира непълнота или грешка в кадастралната карта, те следва да се съобразят при произнасянето на съда, въпреки че претендираната от ищеца част представлява по плана реална част от урегулирания поземлен имот на ответника, като се извърши преценка дали кадастралната карта отразява вярно границите на имота. При уважен иск за собственост на недвижим имот, в диспозитива на съдебния акт следва да се установи правото на собственост, а когато правният интерес за предявяване на иска произтича от допусната в кадастралната карта непълнота или грешка - да се посочи и в какво се състои същата. В настоящата хипотеза твърденията, с които е обоснован правният интерес от иска, са свързани с непълнота в отразяването на границите на правото на собственост в кадастралната карта, поради което следва да се приеме, че исковете по чл.54, ал.2 ЗКИР са били кумулативно съединени с исковете по чл.108 ЗС. В представеното с частната жалба решение № 153/21.12.2020 г. по гр. д. № 1221/2020 г. на първо г. о., е прието, че при едновременно предявени искове по чл.108 ЗС и чл.54, ал.2 ЗКИР в хипотеза, при която ищецът по ревандикационния иск твърди, че имотите са правилно нанесени в кадастралната карта, докато ответникът по този иск поддържа, че спорната реална част е неправилно включена в границата на имота на ищеца и именно поради тази причина предявява самостоятелен иск за установяване, че тази спорна част като негова собственост, следва да бъде включена в границите на неговия имот според действащата кадастрална карта, производството по иска по чл.54, ал.2 ЗКИР подлежи на съединяване за общо разглеждане в общо производство с ревандикационния иск. В подобна хипотеза, ако ревандикационният иск бъде отхвърлен и в диспозитива спорната реална част не е надлежно индивидуализирана, поправка на грешка в кадастралната карта не би могло да се извърши. Изходът на този спор ще бъде съобразен при произнасянето по насрещната претенция по чл.54, ал.2 ЗКИР. Ако съединяването на производството по двете дела е невъзможно с оглед фазата на развитие на всяко едно от тях, производството по предявения по реда на чл.54, ал.2 ЗКИР установителен иск следва да бъде спряно. След приключването на производството по ревандикационния иск силата на пресъдено нещо на решението следва да бъде съобразена при разрешаването на спора по чл.54, ал.2 ЗКИР. И само ако ревандикационият иск бъде уважен, тъй като съдът признава за установено, че спорната реална част е собственост на предявилото този иск лице и е правилно нанесена в границите на неговия имот, но се държи без основание от ответника, предявеният по реда на чл.54, ал.2 ЗКИР иск следва да се приеме за недопустим. Горното разрешение е приложимо и към настоящата хипотеза, при която исковете по чл.54, ал.2 ЗКИР не са недопустими, тъй като ако предявеният ревандикационен иск бъде отхвърлен, но диспозитивът на решението не съдържа указание за допусната грешка в кадастралната карта относно спорната реална част, грешката няма да може да бъде отстранена по предвидения в ЗКИР ред. В решение № 105 от 10.12.2020 г. по гр. д. № 4542 от 2019 г. на второ г. о., също е прието, че целта на иска по чл.54, ал.2 ЗКИР е да отстрани непълноти или грешки на данните в кадастралната карта или кадастралния регистър, свързани със спор за материално право - най-често това е спор за реална част от недвижим имот, която е заснета към съседен имот или за цял имот, който не е заснет като самостоятелен, а е включен в съседен имот. Целта на предявения иск за ревандикация е да върне владението върху частта от собствения имот, която се владее от ответника без основание. За да се установи дали е допусната непълнота или грешка в кадастралната карта, както и за да се установи дали ответникът владее без основание съответната реална част, е нужно да бъде установен пространствения обхват на правото на собственост. Ето тук е налице припокриване на предмета на двата иска. Затова е възприето в тълкувателния акт, че производството по иска по чл.54, ал.2 ЗКИР подлежи на прекратяване или на съединяване за общо разглеждане в едно производство с иска за собственост, както и че в производството по иск за собственост с предмет реална част от урегулиран поземлен имот, която поради непълнота или грешка в плана е заснета като част от съседен имот, съдът изследва наличието на непълнота или грешка в одобрената кадастрална карта и съответно отразява това в диспозитива на решението си. С оглед изложените по-горе съображения, основателни са наведените в жалбата оплаквания, че въззивният съд неправилно е приел, че исковете по чл.54, ал.2 ЗКИР са недопустими. Обжалваното въззивно определение и потвърденото с него определение на районния съд следва да бъдат отменени и делото – върнато на първоинстанционния съд за продължаване на процесуалните действия по тези искове. Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение,