Определение № 35 от 15.01.2016 г. на ВКС по т. д. № 362/2015 г.

Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответницата Г. М. М. от [населено място], приподписана от процесуален представител адв. Х. Н. и ответницата Ц. П. С. – Х. от [населено място] чрез процесуален представител адв. Р. С. Р. срещу решение от 07.05.2014г. по в. т. дело № 86/2014г. на Шуменски окръжен съд, с което е отменено решение № 379 от 28.11.2013г. по гр. дело № 55/2013г. на Новопазарски районен съд и вместо това е признато за установено, че Г. М. М. като съдлъжник и Ц. П. С. – Х. като поръчител солидарно дължат на [фирма], [населено място] като кредитор сумата от 20 000 лв., от които 14 148,65 лв. – главница и 5 851,35 лв. – договорна лихва по договор за потребителски кредит № 77/26.03.2007г., сключен между [фирма], [населено място] и И. М. И., със законната лихва върху сумата от 14 148,65 лв., считано от 26.11.2012г. до окончателното й плащане, и ответниците са осъдени да заплатят на ищеца сумата 3 250 лв. – разноски за двете инстанции.

Касаторът Г. М. М. релевира доводи за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Допускането на касационно обжалване е обосновано с твърдението, че са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС, които се решават противоречиво от съдилищата и са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото:

1. От кога е започнал да тече предвиденият в закона давностен срок – от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК или от предсрочната изискуемост на кредита, считано от изпадането на кредитополучателя в забава и неплащането на договорената месечна вноска на нейния падеж 27.03.2007г.? – противоречие с решение от 05.12.2013г. по гр. д. № 3088/2013г. на РС Добрич /чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК/.

2. Налице ли е валидно уведомяване съгласно чл. 99 ЗЗД, ако същото не е извършено от стария кредитор и възможно ли е същото да се замести от съобщението за издадената заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК? - противоречие с Тълкувателно решение № 1/11.11.1954г. на ОСГК на ВС, решение № 123/24.06.2009г. по т. д. № 12/2009г. на ВКС, ТК, II т. о. /чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/, решение № 698/16.12.2011г. по гр. д. № 819/2011г. на Районен съд Търговище, решение № 345/26.10.2012г. по гр. д. № 92/2012г. на Районен съд Лом /чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК/.

3. По какъв ред следва да бъде извършено известяването по чл. 99 ЗЗД, за да произведе то своето действие спрямо третите лица и длъжника? – разрешаването на този въпрос ще доведе до точното прилагане на закона и за развитието на правото /чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК/.

Касаторът Ц. П. С. – Х. прави оплакване за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправни и материалноправни въпроси в противоречие с постоянната практика на ВКС:

1. Дали въззивният съд следва да съобрази всички доказателства и всички доводи на страните, които са от значение за правилното решаване на делото? – противоречие на решение № 118/22.03.2012г. по гр. д. № 1370/2010г. на ВКС и решение № 65/30.07.2014г. по т. д. № 1656/2013г. на ВКС.

2. Процесуалноправният въпрос за разпределението на доказателствената тежест – противоречие с решение № 44/03.02.2010г. по гр. д. № 292/2008г. на ВКС, ГК, IV г. о. и решение № 134/17.03.2011г. по гр. д. № 1713/2010г. на ВКС, ГК, IV г. о.

3. Дали липсата на цена в договора за цесия и липсата на индивидуализация на вземането обуславят нищожност на договора? – противоречие с определение № 176/22.03.2011г. по т. д. № 888/2010г. на ВКС.

4. Дали исковата молба следва да съдържа всички обстоятелства, на които се основава искът? – противоречие с решение № 390/09.01.2013г. по гр. д. № 106/2012г. на ВКС.

5. Дали поръчителят следва да се е освободил от отговорността си поне за вноските, чийто падеж е настъпил преди повече от 6 месеца от подаване на заявлението за заповедно производство /за всички вноски с падежи до 23.02.2012г./? – противоречие с решение № 81/08.07.2014г. по г. д. № 1705/2013г. на ВКС и т. 4б от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014г. по тълк. д. № 4/2013г. на ВКС.

6. Дали анюитетните вноски са периодични или не? – противоречие с Тълкувателно решение от 18.05.2012г. по тълк. д. № 3/2011г. на ВКС, с което е изоставена практиката по решение № 28/05.04.2012г. по гр. д. № 523/2011г. на ВКС.

Ответникът [фирма], [населено място] /ищец в първоинстанционното производство/ чрез процесуален представител юрисконсулт Й. Д. оспорва касационните жалби по съображения, подробно изложени в писмен отговор. Поддържа, че е налице бланкетно позоваване и възпроизвеждане на части от закона, липса на обосновка на основания за допускане на касационно обжалване, налице е целенасочено подбиране на определени съдебни актове без отчитане на конкретните факти и обстоятелства по делото. Моментът, от който започва да тече давностният срок във връзка с предсрочната изискуемост на задължението по кредита, е преценен съгласно трайната и непротиворечива съдебна практика – решение № 92/16.06.2009г. по т. д. № 467/2008г. на ВКС, II т. о. и решение № 130/27.10.2009г. по т. д. № 139/2009г. на ВКС, I т. о. Относно възражението за изтекла погасителна давност приложение намира решение № 261/12.07.2011г. по гр. д. № 795/2010г. на ВКС, ГК, IV г. о. Ответникът излага становище, че въпросът за уведомяването съгласно чл. 99 ЗЗД е решен в съответствие с постоянната практика на ВКС – решение № 123/24.06.2009г. по т. д. № 12/2009г. на ВКС, ТК, II т. о.

Третите лица помагачи [фирма], [населено място] и [фирма], [населено място] не изразяват становище по касационните жалби.

Касационните жалби са подадени от легитимирани страни в предвидения в чл. 283 от ГПК едномесечен срок и са насочени срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди релевираните доводи и взе предвид данните по делото, приема следното:

Въззивният съд е установил наличието на възникнало между [фирма] като банка кредитор и И. М. И. като кредитополучател правоотношение по силата на сключен на 26.03.2007г. договор за потребителски кредит № 77, с който банката кредитор е предоставила на кредитополучателя кредит в размер на 15 000 лева за срок от 96 месеца, при уговорена годишна лихва от 12.75 %. Ответницата Г. М. М. е солидарен длъжник по смисъла на чл. 121 ЗЗД, а ответницата Ц. П. С. – Х. е поръчител и е задължена солидарно с главния длъжник съгласно чл. 141, ал. 1 ЗЗД. Банката кредитор [фирма] се е вляла в [фирма], като с решение от 01.11.2007г. по ф. д. № 3008/2007г. на СГС е вписана и промяна на наименованието на приемащата банка на [фирма].

Въз основа на договор за прехвърляне на вземания от 30.03.2009г., приемо-предавателен протокол и приложението-списък на прехвърлените вземания решаващият съдебен състав е приел, че банката-кредитор [фирма] като цедент е прехвърлила чрез цесия вземането по процесния договор за кредит на ищеца [фирма] като цесионер. Изложил е съображения, че направените от новия кредитор /цесионера/ до длъжниците уведомления за цесията, а не от цедента са ирелевантни и по смисъла на чл. 99, ал. 4 ЗЗД не водят до обвързване на длъжниците с цесията, като в този случай съобщението по чл. 99, ал. 3 ЗЗД се замества от съобщенията за издадената заповед за изпълнение по ч. гр. дело № 964/2012г.

Поради това, че възраженията на ответниците по иска за недействителност на договора за потребителски кредит само са изброени, без да бъдат изложени доводи и без да бъдат представени доказателства, въззивната инстанция е направила извод, че същите са неоснователни и договорът е валиден. Неоснователността на възраженията на ответниците по иска за разваляне на договора по чл. 87 ал. 1 или 2 ЗЗД е аргументирана с изпълнението на задълженията на банката - кредитор.

Съдебният състав е установил размера на погасените задължения по кредита за периода от 29.05.2007г. до 14.04.2008г. и е приел, че размерът на дължимите суми е следният: главница 14 148,65 лв., договорна лихва 6 293,76 лв., лихва за просрочие 106,42 лв. и договорна лихва по чл. 3, ал. 2 от договора 19 724,65 лева.

Възражението за погасяване по давност на вземането на ищеца, произтичащо от договора за кредит, е прието за неоснователно, тъй като срокът не е изтекъл и вземанията на ищеца не са погасени по давност. Въззивният съд се е позовал на разпоредбата на чл. 430, ал. 1 ТЗ, изложил е съображения, че с изтичане на срока по кредита кредитополучателят е длъжен да върне цялата сума, ведно с уговорената договорна лихва, като ако не е настъпила предсрочна изискуемост на кредита, вземането на кредитора става изискуемо след изтичане на този срок, от когато започва да тече давността по чл. 114 ЗЗД. Уговорката за връщане на кредита и изплащане на лихвата на периодични /анюитетни/ вноски до пълното погасяване на задължението не превръща договора за банков кредит в договор с периодични плащания, нито определя по-кратък срок за неговото погасяване, нито по-ранен начален момент на давностния срок, защото при периодичните плащания отделните задължения, въпреки своя общ правопораждащ факт, имат характер на самостоятелни задължения, докато при договора за банков кредит с уговорени анюитетни вноски, отделните плащания са начин на разсрочено погасяване на едно общо задължение на отделни части.

В хипотезата, когато кредитът е обявен за предсрочно изискуем, давностният срок започва да тече от настъпване на предсрочната изискуемост на вземането. В конкретния случай въззивната инстанция е приела, че съгласно чл. 8 от процесния договор за кредит № 77 от 26.03.2007г. предсрочната изискуемост не настъпва автоматично, а по преценка на банката и доколкото с уведомленията ищецът – цесионер не се е легитимирал пред ответниците като кредитор, тъй като цесията не е била съобщена на длъжниците от цедента, предсрочната изискуемост на вземанията по договора за кредит е настъпила на 26.11.2012г. с постъпване в Новопазарския районен съд на заявлението за издаване на заповед за изпълнение и от тази дата съгласно чл. 114, ал. 1 ЗЗД са започнали да текат давностните срокове на вземанията на ищеца – петгодишен за главницата и тригодишен за договорната лихва.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

По касационната жалба на Г. М. М.:

Първият посочен от касатора Г. М. материалноправен въпрос е свързан с приложението на чл. 114, ал. 1 ЗЗД и момента на изискуемост на процесното вземане и може да бъде уточнен по следния начин: от кой момент настъпва предсрочната изискуемост на вземането по договор за потребителски кредит с договорна клауза кредитът да стане по преценка на банката изцяло или частично предсрочно изискуем при допуснато просрочие на погасителна /анюитетна/ вноска по кредита - от изпадането на кредитополучателя в забава и неплащането на договорената месечна погасителна /анюитетна/ вноска на нейния падеж, или от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, или от упражняване на правото на банката да направи кредита предсрочно изискуем преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Този въпрос е решен в противоречие с постоянната практика на ВКС, обективирана в т. 18 от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014г. по т. дело № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС, поради което следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение в частта по иска срещу Г. М. на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК не е налице, тъй като решение от 05.12.2013г. по гр. д. № 3088/2013г. на РС Добрич е постановено преди горепосоченото Тълкувателно решение. Съществуващата преди Тълкувателното решение противоречива практика относно предсрочната изискуемост на вземането по кредита към настоящия момент е уеднаквена.

Вторият и третият материалноправни въпроси са релевантни, тъй като са от значение за спора, включени са в предмета на делото и са обусловили правните изводи на въззивния съд. Тези въпроси са решени в противоречие с постоянната практика на ВКС относно приложението на чл. 99 ЗЗД, обективирана в Тълкувателно решение № 1/11.11.1954г. на ОСГК на ВС и постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 123/24.06.2009г. по т. д. № 12/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. и решение № 137/02.06.2015г. по гр. д. № 5759/2014г. На ВКС, ГК, III г. о., поради което следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение в частта по иска срещу Г. М. на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

По касационната жалба на Ц. П. С. – Х.:

Първият процесуалноправен въпрос „дали въззивният съд следва да съобрази всички доказателства и доводи на страните, които са от значение за правилното решаване на делото” е от значение за спора, предвид правните изводи на въззивната инстанция в резултат на обсъждане на част от релевираните възражения и доводи. Този въпрос е разрешен в противоречие с постоянната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/2013г. от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ВКС, ОСГТК, решение № 55/03.04.2014г. по т. д. № 1245/2013г. на ВКС, І т. о., решение № 63/17.07.2015г. по т. д. № 674/2014г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 263/24.06.2015г. по т. д. № 3734/2013г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 111/03.11.2015г. по т. д. № 1544/2014г. на ВКС, ТК, II т. о. и други съдебни актове, постановени по реда на чл. 290 ГПК, поради което следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение в частта по иска срещу Ц. П. С. – Х. на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Посоченият от касатора процесуалноправен въпрос за разпределението на доказателствената тежест е във връзка с оплакването за неправилност на извода на въззивната инстанция, че договорът за кредит не е развален. Този въпрос не е релевантен за спора, тъй като въззивният съд не е приел, че ответникът не е доказал предпоставките за разваляне на договора за кредит по чл. 87, ал. 1 или ал. 2 ЗЗД или че не е доказал, че банката – кредитор не е изпълнила задълженията си. Изводът за неоснователност на възражението на ответниците за разваляне на договора за кредит е аргументиран с обстоятелството, че банката – кредитор е изпълнила надлежно задълженията си по него.

Четвъртият правен въпрос, посочен от касатора Ц. С. – Х., е процесуалноправен и е относим към допустимостта на въззивното решение, предвид твърдяната от касатора нередовност на исковата молба /непосочване на всички обстоятелства, на които се основава искът/, поради което при постановяване на касационното решение настоящият съдебен състав следва да се произнесе по него и да извърши проверка за допустимостта на обжалвания въззивен съдебен акт.

Посочените от касатора трети и пети правни въпроси „дали липсата на цена в договора за цесия и липсата на индивидуализация на вземането обуславят нищожност на договора” и „дали поръчителят следва да се е освободил от отговорността си поне за вноските, чийто падеж е настъпил преди повече от 6 месеца от подаване на заявлението за заповедно производство /за всички вноски с падежи до 23.02.2012г./” не са обусловили правните доводи на въззивния съд, поради което по отношение на тях не е налице основната предпоставка за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1 ГПК.

Шестият въпрос е материалноправен и е релевантен за спора, тъй като е включен в предмета на делото, предвид направеното от ответниците по иска възражение за изтекла погасителна давност, и е обосновал правните доводи на въззивния съд. Въпросът е решен в съответствие с постоянната практика на ВКС, обективирана в решение № 261/12.07.2011г. по гр. д. № 795/2010г. на ВКС, ГК, IV г. о. и решение № 28/05.04.2012г. по гр. д. № 523/2011г. на ВКС, ГК, ІІІ г. о. Доводът, че тази практика е изоставена с Тълкувателно решение от 18.05.2012г. по тълк. д. № 3/2011г. на ВКС, ОСГТК, е неоснователен. От мотивите на посоченото Тълкувателно решение във връзка с определяне белезите на периодичното плащане се извежда отговор и на въпроса кога плащането представлява самостоятелна престация и кога частично изпълнение. Поради това като е приел, че разсроченото погасяване на общото задължение за връщане на потребителския кредит на отделни части не трансформира договора за кредит в договор с периодични плащания на отделни самостоятелни задължения, съдебният състав не се е отклонил от постоянната практика на ВКС.

Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение