Определение № 222 от 15.04.2022 г. на ВКС по т. д. № 1294/2021 г.

Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца сдружение „Българска федерация Триатлон“, [населено място] чрез процесуален представител адв. Н. С. Танков срещу решение № 165 от 22.03.2021г. по т. дело № 71/2021г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 11 състав, с което е потвърдено решение № 260157 от 13.10.2020г. по т. дело № 823/2020г. на Софийски градски съд, VI-16 състав и сдружение „Българска федерация Триатлон“ е осъдено да заплати на сдружение „Българска асоциация по триатлон“ на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата 600 лв. – разноски за въззивното производство. С потвърдения първоинстанционен съдебен акт е отхвърлен предявеният от сдружение „Българска федерация Триатлон“ срещу сдружение „Българска асоциация по триатлон“ иск с правна квалификация чл. 13, ал. 1, т. 3, б. „а“ ЗЮЛНЦ за прекратяване на сдружение „Българска асоциация по триатлон“ поради това, че не е учредено по законния ред, и ищецът е осъден да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата 450 лв. – разноски за първоинстанционното производство. Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. В приложено към касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК поради очевидна неправилност. Поддържа, че още към вписване на сдружение „Българска асоциация по триатлон“ физическите лица - учредители и подписали документите за регистрация на сдружението не могат да са членове на сдружението според устава му, предвид чл. 9 от устава, съгласно който „членове на сдружението могат да бъдат юридически лица – спортни клубове, които желаят да допринесат за постигане на целите на сдружението, отговарят на уставните изисквания и са съгласни с настоящия устав“. Касаторът твърди, че учредителите и членове на сдружението са седем физически лица, което противоречи на устава, поради което няма валидно възникнала воля за учредяване на сдружението и същото не е възникнало като действителен правен субект. Релевира доводи, че нито въззивният, нито първоинстанционният съд са се произнесли по въпроса: „Следва ли правовият ред на Република България да търпи сдружение, в което според устава следва да е учредено и с право да членуват само юридически лица, да е учредено само от физически лица и в него да членуват, видно от търговския регистър, към датата на подаване на исковата молба само физически лица?“ Ответникът сдружение „Българска асоциация по триатлон“, [населено място] чрез процесуален представител адв. В. Р. Й. оспорва касационната жалба и поддържа становище за правилност на обжалваното решение по съображения, изложени в писмен отговор. Релевира доводи за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт, тъй като касаторът е посочил бланково формулиран въпрос без да изложи защо въпросът е от значение за точното прилагане на закона и/или за развитието на правото. Претендира присъждане на направените разноски за касационното производство. Касационната жалба е редовна - подадена е от легитимирана страна в предвидения в чл. 287, ал. 1 ГПК преклузивен едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, доколкото в нея се съдържа твърдение за наличие на касационни основания по чл. 281 ГПК, а в изложението към нея - основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като прецени данните по делото и обсъди доводите на страните за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, приема следното: Въззивният съд съобразно правомощията си, предвидени в разпоредбата на чл. 272 ГПК, е препратил към мотивите на потвърденото първоинстанционно решение, като по този начин ги е приобщил във въззивния съдебен акт, и във връзка с инвокираните във въззивната жалба доводи е изложил следните съображения: Съдебният състав е констатирал, че предявеният конститутивен иск по чл. 13, ал. 1, б. „а“ ЗЮЛНЦ е основан единствено на фактическото твърдение, че учредители на ответното сдружение са 7 физически лица, което противоречи на изискванията на специалния Закон за физическото възпитание и спорта /ЗФВС/, изискващ в спортни федерации да членуват само юридически лица – спортни клубове. Посочил е, че учредители на сдружение „Българска асоциация по триатлон“ са 7 дееспособни физически лица и сдружението е регистрирано като такова за извършване на общественополезна дейност – обстоятелство, отговарящо на минималните изисквания по чл. 19 ЗЮЛНЦ, предвиждащ, че сдружението се учредява от три или повече лица, а ако сдружението е определено за извършване на общественополезна дейност – от най-малко 7 дееспособни физически лица или 3 юридически лица /ал. 2/. Въззивният съд е анализирал предвидените в чл. 12, ал. 1 и чл. 18, ал. 1 ЗФВС специални изисквания към спортните организации – спортни клубове и спортни федерации съгласно чл. 11, ал. 1 ЗФВС, посочил е, че за да развиват дейност в обхвата на ЗФВС, тези организации следва да са получили съответно одобрение /разрешение/, в различен вид и обхват за двата типа организации, и е обсъдил разпоредбите, относими към предоставяне на съответните разрешения. Приел е, че разрешението за спортните клубове се дава чрез приемането им за членове на лицензирана спортна федерация, въз основа на което те се вписват в регистъра по чл. 9, ал. 1, т. 1 ЗФВС, воден от Министерството на младежта и спорта. Посочил е, че приемането на спортните клубове за членове на лицензирана спортна федерация е условие за осъществяване на дейностите по чл. 17, ал. 1, т. 4 – 9 ЗФВС, а останалите видове дейности, посочени в чл. 17, ал. 1, т. 1 – 3 и т. 10 – 11 ЗФВС, могат да бъдат извършвани от спортните клубове и без подобно одобрение, т. е. без да са членове на спортни федерации /чл. 17, ал. 2 ЗФВС/. По отношение на разрешението за спортна федерация въззивната инстанция е изложила, че се предоставя чрез получаване на спортен лиценз, издаван на национално ниво от министъра на младежта и спорта за една федерация по вид спорт или за една многоспортова федерация /чл. 19, ал. 2 ЗФВС/, при изпълнение на изискванията, предвидени в чл. 20 ЗФВС, и след представяне на документите по чл. 21 ЗФВС. Посочила е, че част от тези условия за лицензиране на спортната федерация са организацията да е вписана в регистъра на юридическите лица с нестопанска цел за осъществяване на общественополезна дейност /чл. 20, т. 1/ и да има за членове не по-малко от 7 спортни клуба със седалище най-малко в три административни области в страната /чл. 20, т. 5/, което е в съответствие с изискването по чл. 18, ал. 1, изр. 2 ЗФВС - в спортните федерации могат да членуват само спортни клубове. Решаващият съдебен състав се е аргументирал, че посочените административни изисквания се отнасят до дейността на спортните организации, но не представляват изисквания, относими към възникването и регистрацията на съответното юридическо лице като правен субект. Приел е, че спортните организации възникват като юридически лица по общата нормативно-контролна система на ЗЮЛНЦ или ТЗ, за разлика от някои специални субекти, възникващи по разрешителната система. Въз основа на разпоредбата на чл. 20, т. 1 ЗФВС въззивният съд е направил извод, че спортната организация е възникнало по реда на ЗЮЛНЦ или ТЗ юридическо лице, на което впоследствие е разрешено да извършва дейност по ЗФВС, а не е юридическо лице, чието възникване като правен субект е предварително разрешено, т. е. преди вписването по реда на ЗТРРЮЛНЦ. За да се издаде лиценз, е необходимо организацията да е вписана в регистъра на ЮЛНЦ преди подаване на заявлението. Съдебният състав е посочил, че спортният лиценз не е разрешение за регистрацията на ЮЛНЦ, а представлява разрешение да осъществява дейност като спортна федерация; в случай, че такъв лиценз не бъде получен, то организацията не може да извършва дейност като спортна федерация, но няма никаква пречка да продължи да извършва дейност като сдружение по общия ред на ЗЮЛНЦ; без значение е дали наименованието на организацията включва „спортна федерация“ или „спортен клуб“, тъй като качеството „спортна федерация“ или „спортен клуб“ е следствие на издаденото разрешение за дейност, а не на нейното наименование. Във въззивното решение са изложени и съображения, че изискването за членство в спортна федерация само на спортни клубове, които следва да са поне 7 /чл. 18, ал. 1, изр. 2, чл. 20, т. 5 ЗФВС/, е за издаването на лиценз в административно производство, а не е изискване към регистрацията на организацията като сдружение по ЗЮЛНЦ, за която е необходимо единствено спазване на изискванията на ЗЮЛНЦ, а не на ЗФВС. До издаването на спортния лиценз тази организация не притежава качеството „спортна федерация“, поради което няма как преди това за нея да е меродавно изискването по чл. 18, ал. 1, изр. 2 и чл. 20, т. 5 ЗФВС. Нарушаването на изискванията на чл. 18, ал. 1, изр. 2 и чл. 20, т. 5 ЗФВС може да бъде основание за последващо отнемане на спортния лиценз съобразно чл. 24, ал. 1 ЗФВС, но не и за прекратяване на сдружението като правен субект, което се претендира с настоящия иск. Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК е неоснователен. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен в нарушение на закона до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Като очевидно неправилен по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. В случая обжалваното въззивно решение на Софийски апелативен съд не попада в нито една от горепосочените хипотези – не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл, нито решението е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Релевантният правен въпрос е този, който е от значение за изхода по конкретното дело, включен е в предмета на спора и е обусловил правните изводи на въззивния съд по делото. Преценката за наличието на основанията за допускане на касационно обжалване следва да се извърши от въззивния съд въз основа на посочените от касатора правни въпроси, свързаните с тях твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Посоченият от касатора правен въпрос не отговаря на изискванията на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като от една страна, самият касатор е посочил, че нито първоинстанционният, нито въззивният съд е дал отговор на въпроса, и от друга страна, касаторът не е обосновал основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК, не е изложил твърдения за решаване на въпроса в противоречие с практиката на ВКС, или с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, не е посочил дали се касае до противоречиво тълкуване на релевантни правни норми, до различни възприети правни разбирания, или до необходимост от отстраняване на непълнота или противоречие в правната уредба, респективно до развитие на съдебната практика, с оглед изграждането на ясна, безпротиворечива и пълна система от правни норми, или осъвременяване на правната уредба с оглед промяна в обществените условия или изменения на законодателството. Въз основа на изложените съображения настоящият съдебен състав приема, че не са налице твърдените от касатора основания за допускане на касационно обжалване. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът трябва да заплати на ответника сума в размер 1 000 лв., представляваща платено адвокатско възнаграждение за касационното производство. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение