Определение № 305 от 05.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 64/2020 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационни жалби на ответниците по делото В. А. В. и Д. А. В. срещу решение № 1447/17.06.2019 г., постановено по възз. гр. дело № 2029/2017 г. на Софийския апелативен съд (САС). С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено първоинстанционното решение № 381/19.01.2017 г. по гр. дело № 19730/2014 г. на Софийския градски съд (СГС), е уважен, предявеният от С. Д. Т. и Т. Р. Т. срещу жалбоподателките, конститутивен иск с правно основание чл. 87, ал. 3 от ЗЗД – развален е сключеният между страните договор, обективиран в нотариален акт № ..., том ..., рег. № ..., дело № ... г. на нотариус с рег. № .. г., за продажба на недвижим имот, изграден в груб строеж, представляващ ателие № .., находящо се в [населено място], [улица], заедно със съответните идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото; в тежест на жалбоподателите са възложени разноските по делото. Двете касационни жалби на ответниците В. и Д. В. са процесуално допустими – подадени са в срок от процесуално легитимирани за това лица срещу подлежащо на касационно обжалване решение на въззивния съд. В жалбите се излагат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. В изложенията по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателките В., като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) при какви условия гражданският съд се произнася по валидността и/или законосъобразността на административни актове, и следва ли от мотивите към решението да следва ясно и недвусмислено, че е извършен инцидентен контрол и конкретното правно основание, водещо до порока на административния акт, и неговият вид – нищожност или унищожаемост; 2) годно ли е да произведе правни последици удостоверение за въвеждане в експлоатация, в случай, че дружеството, осъществило строителен надзор, е било с изтекъл лиценз към датата на издаване на удостоверението; 3) допустимо ли е ново/повторно издаване на удостоверение за въвеждане на жилищна сграда в експлоатация под същия изходящ номер на първоначално издаденото такова, без първото издадено удостоверение да е отменено; 4) от кой момент удостоверението за въвеждане на жилищна сграда в експлоатация поражда правни последици при действието на чл. 217, ал. 1, т. 7 от ЗУТ и какви са правните последици на издадено такова, без предходното такова да е отменено или оттеглено; 5) следва ли въззивният съд да обсъди в съвкупност всички приети по делото доказателства; 6) налице ли е идентитет в правоотношенията между страните по договор за извършване на строителство и продажба на недвижим имот, и договор за покупко-продажба на същия имот в груб строеж, сключен между възложителя по договора за изработка и изпълнителите – физически лица по него, и необходима предпоставка за наличие на идентитет ли е установяването на техническа правоспособност, предвидена в чл. 163 от ЗУТ, за ангажиране на отговорността на физически лица като изпълнители по договор за строителство; 7) налице ли е връзка между сключен договор за извършване на строителство и продажба на недвижим имот, и договор за покупко-продажба на същия имот в груб строеж, и следва ли първият договор да се разглежда като обективна даденост по смисъла на ППВС № 3/29.03.1973 г.; 8) какво е значението и доказателствената стойност на представените по делото два административни акта, представляващи два броя разрешения за ползване – два идентични документа с идентично съдържание ли са, но с различна дата, или се касае за два различни документа, издадени въз основа на различни предпоставки, съответно пораждащи различни правни последици; 9) кое от двете разрешения за ползване поражда законни правни последици, респ. – от датата на кой документ възниква задължението за заплащане на ответниците, и започва да тече давностният срок за предявяване на вземането от страна на ищците; и 10) излязъл ли е от правомощията си, регламентирани в разпоредбата на чл. 193 от ГПК, СГС, откривайки проверка и произнасяйки се по истинността на официален диспозитивен документ – индивидуален административен акт, нарушавайки разпоредбата на чл. 128, ал. 1 от АПК. По отношение на така формулираните въпроси, с изключение на петия и седмия, жалбоподателките навеждат допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като излагат съображения, тези осем въпроса да са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. По отношение на петия, шестия и седмия въпрос жалбоподателките навеждат допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържат, че тези три въпроса са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, и конкретно: петият въпрос – в противоречие с решение № 815/15.02.2011 г. по гр. дело № 1713/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 212/01.02.2012 г. по търг. дело № 1106/2010 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС; шестият въпрос – в противоречие с т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС; и седмият въпрос – в противоречие с ППВС № 3/29.03.1973 г. и решение № 139/17.07.2019 г. по гр. дело № 4375/2018 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС. Ответниците по касационните жалби – ищците С. и Т. Т. в отговора си на жалбите излагат съображения, че касационното обжалване не следва да се допуска, както и за неоснователност на жалбите. За да развали процесния договор за продажба, в мотивите към обжалваното въззивно решение окръжният съд е приел следното: Изискуемостта за заплащане от ответниците на вноската от 8 500 лв. от продажната цена за процесния имот в новопостроената сграда, възниква от въвеждането на сградата в експлоатация. По делото са представени две такива удостоверения, с един и същ изходящ номер, но с различно съдържание – предвид вписването на различно дружество, осъществило строителен надзор и изразило становище за допустимост на въвеждането на сградата в експлоатация, като първото удостоверение е от 08.12.2008 г. а второто – от 30.12.2008 г. Причините за съставянето на двата документа с различно съдържание са обяснени в писмо до СГС от 13.07.2015 г. от съответната техническа служба, издала удостоверенията. В писмото е посочено, че удостоверението от 08.12.2008 г. е съставено въз основа на доклад, изготвен от „Вистрой“ ООД, в качеството му на упражняващо строителен надзор, като при служебна справка било установено, че „надзорната фирма е с изтекъл лиценз“, за което бил уведомен заявителят по искането за издаване на удостоверение. След представяне на нов окончателен доклад и нов технически паспорт от „Нормис“ ЕООД, е направено преиздаване на удостоверението за въвеждане в експлоатация под същия номер, но от датата 30.12.08 г. При така установената причина за съществуването на две удостоверения с различна дата, въззивният съд е намерил, че правилно първоинстанционният съд се е съобразил с удостоверението от 30.12.08 г., годно да породи целените с издаването на документа правни последици. САС е намерил за неоснователно оплакването на жалбоподателките, че СГС излязъл от правомощията си по чл. 193 от ГПК – такава процедура, според въззивния съд, погрешно е била разкрита, доколкото не се касае за идентичен документ с различна дата, а за два различни документа, издадени въз основа на различни предпоставки, съответно – пораждащи различни правни последици. САС е приел и че годното да послужи за въвеждане на сградата в експлоатация удостоверение, е основаното на изводите на легитимно дружество с функции по осъществяване на строителен надзор – „Нормис“ ЕООД, поради което е намерил и че първоинстанционният съд, приемайки, че срокът за изпълнение на задължението за плащане е 30.12.08 г., е достигнал до правилен извод за неоснователност на направеното от жалбоподателките-ответници, възражение за погасяване по давност на потестативното право за съдебно разваляне на процесния договор. Относно възражението на ответниците за неспазен (недаден) срок за плащане преди да бъде упражнено потестативното право по чл. 87, ал. 3 от ЗЗД, апелативният съд е приел следното: Исковата молба изпълнява ролята на покана за изпълнение, а в нея се съдържа изрично искане за заплащане на неплатената вноска от продажната цена. Съдът няма задължение да дава срок за изпълнение на неизправния кредитор, но същият може да направи изявление за намерение за плащане и да поиска отсрочване на делото, с което обстоятелство съдът следва да се съобрази. С определение от 01.06.15 г. първостпенният съд е указал на страните възможността да уредят отношенията си доброволно, а във въззивното производство страните са направили изявление, че са в процес на спогодба и производството е било спряно по тяхно взаимно искане, но е възобновено с изявление, че споразумение не е постигнато. С оглед това, въззивният съд е приел, че жалбоподателките са имали възможността да предложат и осъществят плащане, за каквото няма доказателства да е направено. Относно възраженията на ответниците за прихващане с вземане за мораторна неустойка, евентуално – с вземане за обезщетение за пропуснати ползи, произтичащи от договор за строителство, САС е приел следното: В доказателствена тежест на правещия възражението е да установи идентитет на страните по правоотношенията, в чието съдържание се включват насрещните вземания. По делото е представен договор от 30.04.04 г., подписан от В. А. като възложител, Т. Т. – с неозначено материалноправно качество, С. Т. – с неозначено материалноправно качество и „Славея“ ЕООД, означено като изпълнител. Договорът е именуван „договор за извършване на строителство и продажба на недвижим имот”, като в него ответницата Д. В. не участва. Договорът инкорпорира съдържанието на предварителен договор за покупко-продажба (последна и единствена разпоредба, непредвиждаща срок за изпълнение и санкции при забава) и на договор за строителство. В договора се говори за изпълнител (строител по смисъла на ЗУТ) в единствено число. В доказателствена тежест на правещите възражението е да установят наличието на техническа правоспособност, предвидена от чл. 163 от ЗУТ, спрямо физическите лица – продавачи по договора (източник на неосъщественото задължение за заплащане на продажната цена) и техните задължения, надхвърлящи обещанието да прехвърлят имота съобразно последната разпоредба. Поради недоказано възникване на насрещни задължения, възраженията за прихващане не могат да породят действие. САС е приел, че липсват доказателства и за действителните пропуснати ползи на ответниците – в съответствие с указанията, дадени с ТР № 3/12.12.2012 г. на ОСГТК на ВКС. В заключение въззивният съд посочил, че поради липса на други възражения относно правилността на първоинстанционното решение, същото следва да се потвърди. В посоченото от жалбоподателките, решение № 212/01.02.2012 г. по търг. дело № 1106/2010 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС е прието следното: Задължението на въззивния съд да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения, произтича от характера на въззивното производство. Съгласно и в т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, правораздавателната дейност на въззивната инстанция е аналогична на тази на първоинстанционния съд и не се изчерпва само с контрол върху валидността, допустимостта и правилността на първоинстанционното решение, а има за предмет разрешаване по същество на материалноправния спор, очертан от ищеца с основанието и петитума на исковата молба. Разрешаването на спора по същество предполага самостоятелна преценка на събраните пред двете инстанции доказателства и на заявените от страните доводи и възражения, тъй като без извършване на такава преценка въззивният съд не би могъл да формира свои собствени фактически и правни изводи по основателността на предявените искове. С действащия ГПК от 2007 г. правомощията на въззивната инстанция са ограничени в пределите на чл. 269 от ГПК, който предвижда, че при произнасяне по значимите за изхода на спора въпроси въззивният съд е ограничен от съдържанието на въззивната жалба. Фактическите и правни изводи на въззивния съд трябва да намерят отражение в мотивите към решението - изискване, заложено в разпоредбата на чл. 236, ал. 2 от ГПК, аналогична на чл. 189, ал. 2 от ГПК (отм.), и съблюдавано последователно в практиката на ВС и ВКС. Изпълнението на посочените задължения – за обсъждане на доказателствата и защитните позиции на страните и за излагане на мотиви, е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса. В същия смисъл са и посочените от жалбоподателките, решение № 815/15.02.2011 г. по гр. дело № 1713/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 139/17.07.2019 г. по гр. дело № 4375/2018 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, както и цитираната в тях, трайно установена практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК. Настоящият съдебен състав намира, че с изложените мотиви към обжалваното въззивно решение, петият формулиран от страна на жалбоподателките, процесуалноправен въпрос е разрешен от апелативния съд в противоречие с горепосочената, трайно установена практика на ВКС, поради което касационното обжалване на въззивното решение следва да се допусне по този въпрос на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Не е налице необходимост и основание касационното обжалване да се допуска по останалите правни въпроси, формулирани от жалбоподателките. Именно поради това, че е не е обсъдил поотделно и в тяхната съвкупност доказателствата по делото, относими към направените от жалбоподателките-ответници възражения за прихващане, въззивният съд не е дал в мотивите си разрешение на шестия и седмия правен въпрос. Също в противоречие с цитираната практика на ВКС, от мотивите към обжалваното въззивно решение е напълно неясно дали и какъв инцидентен контрол – за валидност или законосъобразност е осъществил апелативният съд по отношение на двете удостоверения за въвеждане на сградата в експлоатация, които също не са обсъдени в съвкупност с останалите доказателства, относими към направеното от ответниците възражение за изтекла погасителна давност. При това положение, няма основание и необходимост касационното обжалване да се допуска отделно и по първия процесуалноправен въпрос, който макар и неясно формулиран, е такъв по приложението на чл. 17, ал. 2, във вр. с чл. 236, ал. 2 от ГПК, като разрешението му следва от цитираната по-горе практика на ВКС. Последният (десети) въпрос представлява формулирано във въпросителна форма, оплакване за допуснато процесуално нарушение от първата инстанция по делото, чието решение не предмет на касационен контрол, а още по-малко този въпрос съставлява общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК. Осмият и деветият въпрос също не са правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, тъй като тяхната формулировка предпоставя обсъждане по същество на двете конкретни, представени като доказателства по делото, удостоверения за въвеждане на сградата в експлоатация, което настоящата касационна инстанция е допустимо да направи едва с решението си по чл. 290 от ГПК, но не и в настоящото определение по чл. 288 от ГПК. Останалите три правни въпроса (вторият, третият и четвъртият), макар и да са надлежно (абстрактно) формулирани и да са обуславящи правните изводи на въззивния съд в обжалваното решение, са изцяло в сферата на административното правораздаване, т.е. – поначало са извън компетентността на общите (гражданските) съдилища, поради което и не са от значение за точното прилагане на гражданското законодателство и за развитието на гражданското материално и процесуално правото, какъвто е смисълът, вложен в разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. В заключение, касационното обжалване следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, само по петия процесуалноправен въпрос – следва ли въззивният съд да обсъди в съвкупност всички приети по делото доказателства. Съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от ТДТССГПК на жалбоподателките следва да бъдат дадени указания за внасяне по сметка на ВКС на дължимата държавна такса в размер 548.38 лв. и за представяне по делото на вносния документ за това в установения от закона срок. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение