Определение № 465 от 03.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2617/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Производството e образувано по касационна жалба на В. К. А. срещу решение № 718 от 27.01.2020 г. по гр.д. № 4363 /2018 г. по описа на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение от 26.10.2016 г. по гр.д. № 62333 /2010 г., Софийски районен съд, с което е отхвърлен предявеният от ищцата В. К. А. иск с правно основание чл.124,ал.1 ГПК за признаване за установено, че ответниците В. Д. Н. и С. С. Н. не са собственици на право на строеж върху незастроена част от недвижим имот по плана на [населено място], с площ от 564 кв.м., индивидуализиран в решението. Насрещните страни В. Д. Н. и С. С. Н. оспорват наличието на основание за допускане до касационно обжалване. Третото лице помагач „АС Стройинженеринг“ ООД в отговор оспорва наличието на основание за допускане до касационно обжалване. Жалбата е допустима, тъй като е обжалвано въззивно решение по установителен иск за вещни права върху недвижим имот, за които след изменението на чл.280,ал.3 ГПК с ДВ,бр.50 от 2015 г. (предишна ал.2) не е предвидено ограничение за касационно обжалване. Ищцата твърди, че заедно със съсобствениците Х. П. С. и Д. А. А. са учредили през 1994 г. право на строеж в полза на „АС Стройинженеринг“ О. за построяване на четириетажна жилищна сграда с магазини и ателиета. През 1995 г., правото на строеж за ап.2 в сградата е продадено от „АС Стройинженеринг“ О. на С. С. Н., а с констативен нотариален акт от 1996 г. на С. С. Н. и В. Д. Н. е признато притежанието на 4,9041% ид. части от право на строеж върху мястото, цялото с площ от 564 кв.м., което обстоятелство не фигурирало в първоначалния нотариален акт. Иска от съда да се признае за установено, че ответниците не притежават правото на строеж върху незастроената част от описаното дворно място. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел следното: Правото на строеж е неделимо от правото на собственост върху сградата и се съдържа в него. При прехвърляне на сграда без дворно място върху приобретателя преминава и имплицитно съдържащото се право на строеж. Въззивният съд, позовавайки чл.64 ЗС, приема, че в обема на учредената суперфиция се включва и правото на суперфициарните собственици да ползват и незастроената част от дворното място. Въз основа на това, въззивният съд е приел, че в случая при продажба на обособени обекти в построената сграда дружеството прехвърля и съответната част от учреденото му право на строеж върху дворното място, както е сторено от „АС Стройинженеринг“ О.. Поради това, приобретатели на отделни обекти в построената сграда – етажна собственост, придобиват идеални части от правото на строеж върху мястото, върху която е построена сградата, тъй като са придобили самостоятелен обект в нея и праводателят им е прехвърлил и идеална част от притежаваното от него право на строеж, поради което потвърждава първоинстанционното решение. В изложението си по чл.284,ал.3,т.1 ГПК, жалбоподателката твърди, че е налице основание по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по въпросите: Дали законът допуска създаване на етажна собственост, при която собствениците на етажи не са собственици на земята, тъй като тя не е част от такава етажна собственост? И дали собствеността върху етажите или части от тях може да бъде прехвърлена без земята, в който случай земята остава изцяло на прехвърлителите, въпреки, че е учредена етажна собственост? Видно от изложеното по-горе тези въпроси не са обуславящи, обуславящ е въпросът в какъв точно обем (в конкретния случай) собствениците на земята са учредили право на строеж на строителя за изграждане на няколкоетажна жилищна сграда с гаражи, магазини и ателие - върху застроената част от дворното място (290 кв.м.) или върху цялото дворно място (с площ 564 кв.м.) и дали строителят може да прехвърли права на строеж в по-голям обем, отколкото му е бил учреден. Въззивният съд, както и първоинстанционният, е отговорил точно на тези въпроси – за обема на учреденото право на строеж на строителя и за съответствието на учреденото с прехвърленото за апартамент № 2. Жалбоподателката извежда и следните материалноправни въпроси, за които твърди, че имат значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основание за допускане по чл.280,ал.1,т.3 ГПК: Може ли правото на собственост върху земята да се не прехвърли (в този словоред) заедно с правото на собственост върху сгради? Може ли при прехвърлителната сделка приобретателят да получи повече права от прехвърлителя си, с които прехвърлителят не е разполагал (това е разновидност на обсъден по-горе въпрос)? Налице ли е правен интерес от съсобственик (на УПИ) да предяви установителен иск срещу други съсобственици, притежаващи правото на строеж върху апартамент за установяване на факта, че те не са собственици на правото на строеж върху незастроената част от мястото? Въпросите не са обуславящи поради вече изложеното, че не са основани на установените по делото релевантни за спора факти. Въззивният съд не е установил фактите, на които въпросите са основани: не е установил при учредяването на правото на строеж или по-късно да е прехвърлено право на собственост върху застроеното дворно място (което и никоя от страните не твърди, следователно този факт е ирелевантен за спора); не е установил ответниците да са получили повече права от прехвърлителя си (строителя); въззивният съд не е приел искът да е недопустим, а че е неоснователен. Тези въпроси са свързани с неприетата от съда теза на жалбоподателката, на която е основала иска си, че след като тя и останалите собственици на празното дворно място са учредили право на строеж за застрояването на това дворно място с няколкоетажна жилищна сграда с множество обекти на собственост, включително гаражи, магазини и ателие, предназначени за продажба, строителят е завършил строежа и продал обектите, новите собственици на обектите в сградата нямат право да ползват останалите незастроени части около сградата. Жалбоподателката се позовава на очевидна неправилност по смисъла на чл.280,ал.2 ГПК, с твърдения, че съдът нарушава принципа, че никой не може да даде повече права отколкото сам има, а като не го е съобразил, е постановил очевидно неправилен съдебен акт. Настоящият състав намира, че за да е очевидна, неправилността на обжалваното решение трябва да е толкова съществена, че да може да бъде констатирана при прочит на решението (на мотивите към него). В конкретния случай при запознаване със съдебното решение настоящият състав не установи то да е постановено в явно нарушение на материалния или процесуалния закон, нито извън тези закони, нито да е явно необосновано (фактическите изводи на съда да не съответстват на обсъдените от него доказателства). Поради изложеното настоящият състав приема, че не са осъществени основания по чл.280,ал.1 и ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване. С оглед изхода от това производство жалбоподателката няма право на разноски, а искането на насрещните страни за присъждане на направените по делото разноски е основателно за заплатените от С. С. Н. и В. Д. Н. 300 лева за процесуално представителство, чието уговаряне и заплащане е доказано с представения с отговора на касационната жалба договор за правна защита и съдействие от 27.05.2020 г. (л.25). Воден от изложеното настоящият състав