Определение № 459 от 01.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1208/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на “Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и здраве“ АД, [населено място], подадена чрез юрисконсулт Б. М., срещу въззивно решение № 2 от 05.01.2023 г. по в. гр. д. № 416/2022 г. на Апелативен съд – Бургас в частта, с която след частична отмяна на решение № 692 от 12.07.2022 г. по гр. д. № 548/2021 г. на Окръжен съд – Бургас касаторът е осъден да заплати на К. И. Н., [населено място], 45 000 лева, представляващи обезщетение за неимуществени вреди, настъпили в резултат на получени телесни увреждания вследствие на ПТП от 26.05.2020 г., ведно със законната лихва върху главницата.

В касационната жалба се твърди, че решението на въззивната инстанция е постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, и е необосновано.

Ответницата по касационната жалба К. И. Н., [населено място], чрез адвокат Д. Р. изразява становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, а по същество и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски.

Въззивният съд е приел, че с влязло в сила решение № 260224 от 09.03.2021 г. по нахд № 643/2021 г. Ш. Б. М. е освободена от наказателна отговорност с налагане на административно наказание по реда на чл. 78а НК, като е призната за виновна в извършено престъпление по чл. 346, ал. 1, б"б" вр. чл. 342, ал. 1 от НК, за това, че на 26.05.2020 г. в [населено място],[жк], на кръстовището между магазин "Практикер" и магазин "Кауфланд" и [улица], при управлението на лек автомобил нарушила правилата за движение, визирани в чл. 5, ал. 2, т. 1 от ЗДвП - водачът на пътно превозно средство е длъжен да бъде внимателен и предпазлив към уязвимите участници в движението, каквито са пешеходците, чл. 20, ал. 2 ЗДвП - водачите са длъжни да намалят скоростта и в случай на необходимост да спрат, когато възникне опасност за движението, чл. 116 ЗДвП-водачът на ППС е длъжен да бъде внимателен и предпазлив към престарелите хора, чл. 119, ал. 4 от ЗДвП-водачите на завиващи нерелсови ППС са длъжни да пропускат пешеходците. Така е допуснала ПТП с пешеходка - К. И. Н., като предприела маневра завиване наляво в посока от магазин "Кауфланд" към кръстовището на [улица], без да пропусне преминаващата през това време на пътното платно пешеходка, като с това по непредпазливост ѝ причинила средна телесна повреда. Тя се изразява се счупване на ляв голям пищял в проксимална част, довело до трайно затруднение на движението на левия крайник за срок от 4-5 месеца при обичаен ход на оздравителния процес, както и счупване на дясна лъчева кост в дистална част, довело до трайно затруднение на движението на дясна ръка за срок около 2 месеца при обичаен ход на оздравителния процес. Извършени са операции в болница в [населено място]. В случая счупването на латерален кондил на голям пищял на лява подбедрица е довело до трайно затрудняване на движенията на ляв долен крайник за срок от 6 до 8 месеца, а счупването на дистален /долен/край на лъчева кост на дясна предмишница е довело до трайно затрудняване на движенията на десен горен крайник. Имобилизацията продължава около 2-3 месеца и пълното възстановяване при липса на усложнения настъпва за срок от 5-6 месеца. Установено, че инцидентът е повлиял негативно и върху психиката на пострадалата, която в период от няколко месеца била обездвижена, на легло, за нея са полагани ежедневни грижи – битови, хранителни, хигиенни, впоследствие развила и страх да излиза сама по улиците. За да определи справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди съдът взел предвид възрастта на ищцата 75 г.; активността ѝ въпреки възрастта и това, че до момента на инцидента се е грижила сама за себе си, поддържала е и къща с двор; продължителния период на обездвижване, болките след интервенциите, психически страдания и дискомфорт, които са оказали негативно влияние върху емоционалното ѝ състояние самочувствието ѝ. За продължителен период от около пет месеца ищцата е била принудена да напусне битовата среда, която е имала преди ПТП, като поради невъзможността да се грижи сама за себе си след операцията на крака, е била настанена в дома на дъщеря си. За около три-четири месеца след ПТП ищцата била постоянно на легло, не можела да се обслужва сама, през този период се налагало да ползва чужда помощ - за хигиената и храненето разчитала на дъщеря си, което за човек с високо чувство за отговорност към собствената личност, рефлектирало с психически терзания и стрес, довели и до невъзможност за пълноценен сън. Съобразено е, че възстановителният процес при ищцата е протекъл гладко от физиологична гледна точка, но въпреки функционалното възстановяване на счупените крайници и към момента ищцата изпитва болки, като не могат да бъдат поправени нарушенията в меките тъкани около счупванията и е невъзможно пълното възстановяване в предишното и състояние. Взето е предвид още, че към момента ищцата не може да извършва в пълен обем дейности с крайниците си като свиване на горен ляв крайник, флексия на дланта в китката на дясна ръка, получава отоци в колянна става при по-продължително физическо натоварване и ходене, налице са ограничения в подвижността на капачката на коляното и при извършване на ротационни движения, свързани със завъртане на китката. Съдът е отчел, че в случая са причинени две средни телесни повреди на човек в напреднала възраст – една в горен десен крайник и една в долен ляв крайник, което е довело до цялостен физиологичен дисбаланс през продължителния възстановителен период, общо за около осем месеца. В резултат на физическите травми, така и поради изпитания стрес и неудобство по повод необходимостта от чужда помощ след изписването ѝ от болницата и най-вече предвид промяната при задоволяване на физиологичните и нужди, първоначално ищцата изпитала психически срив и дълбоко безпокойство. Към момента страхът да излиза сама навън не е преодолян. По повод наведеното възражение за съпричиняване съдът обосновал извод, че дори да се счете, че ищцата не е съобразила приближаването на лекия автомобил /в какъвто смисъл е заключението на вещото лице, при положение, че преди предприемане на завоя на ляво водачът М. е подала светлинен сигнал за маневрата/, поради особената закрила която и гарантира законът в признатото и в административнонаказателното производство качество по чл. 116 от ЗДвП на престарял човек /качеството е част от правната квалификация определяща противоправното деяние на извършителя по воденото нахд/, от правна страна не би могло да се приеме, че е налице твърдяното от ответника съпричиняване, поради което това възражение на застрахователя счетено за неоснователно. Апелативният съд се позовал на постановките на т. 6, б. “а“ и “б“ от мотивите на ТР № 2/22.12.2016 г. на ВКС, ОСНК, според които законът предвижда засилена защита по отношение на определени категории пешеходци посочени в разпоредбата на чл. 116 от ЗДвП –деца, хората с трайни увреждания, в частност слепи, които се движат с бял бастун, слепо-глухи, които се движат с червено-бял бастун и престарелите хора (каквато е ищцата). Закрилата на тези категории пешеходци при пресичане на пешеходна пътека /а за децата и в чл. 117 от ЗДвП/ е всеобхватна и не се влияе от спецификата на правилата за пресичане по пешеходна пътека, валидни за останалите пешеходци. В тези случаи водачът не може да повдига възражение за съпричиняване, дори такива лица да не са съобразили приближаването му и да са пресекли внезапно пешеходната пътека.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани следните въпроси, по които се поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.3 ГПК:

1. Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД, при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застраховател?

2. Допустимо ли е при безспорно доказано по делото нарушаване на правилата за движение по пътищата, изразяващо се в нарушение на изискванията на чл. 113, ал. 1, т. 1 и 2 и чл. 114 от Закона за движение по пътищата от страна на пешеходеца, съдът да не отчете онези вреди, които са в причинна връзка с неговото поведение?

3. Какъв размер на съпричиняване на вредите от страна на пострадалото лице следва да бъде отчетен при определяне на справедливия размер на обезщетението от въззивната инстанция, когато такова възражение изрично е направено в отговора на исковата молба от страна на ответника, събрани са доказателства във връзка с това съпричиняване пред първа инстанция, в резултат на което е безспорно доказано – при условията на пълно и главно доказване по делото грубо нарушаване на правилата за движение по пътищата от страна на увреденото лице, в качеството и на пешеходец, изразяващо се в нарушаване на нормите, уредени в разпоредбите на чл. 113, ал. 1, т. 1 и 2 и чл. 114 от ЗДвП, които нарушения пряко и непосредствено са довели до настъпване на ПТП и на телесни увреждания, и са били в значителна степен причина за настъпване на пътния инцидент и вредите от него?

4. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани относими и релевирани доказателства по делото, доводите и възраженията на жалбоподателя, касаещи възражението му за съпричиняване на вредите от пострадалия и неизпълнението на това задължение води ли до нарушение на чл. 236, ал. 2, вр. чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК?

5. Следва ли винаги решението да съдържа реквизита по чл. 236, ал. 1, т. 7 ГПК и следва ли съдът да обезпечи формата на решението си с наличие на всички реквизити съгласно чл. 236, ал. 1 ГПК, като задължи ищцовата страна да приведе исковата си молба в съответствие с разпоредбата на чл. 127, ал. 4 ГПК?

6. Допустимо ли е при липса на предявена доброволна претенция пред застрахователя съдът да разгледа иска въпреки разпоредбата на чл. 498, ал. 3 КЗ?

Цитирани са решения на ВКС, с които се твърди, че е налице противоречие.

Настоящият състав на IV г. о., ВКС, намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на решение № 2 от 05.01.2023 г. поради следните съображения:

Въпросът относно приложението на чл.52 ЗЗД и задълженията на съда в тази връзка е относим, но не е налице твърдяното противоречие с практиката на ВКС. Въззивният съд е съобразил трайно установената съдебна практика, включително и тази посочена от касатора. Понятието “справедливост“ по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства са видът, характерът, интензитетът и продължителността на увреждането на ищеца и други съгласно ППВС № 4 от 23.12.1968 г. Посочената съдебна практика е съобразена от въззивния съд – посочени са обстоятелствата, които съдът е взел предвид при определяне на обезщетението, и са изложени мотиви как се е отразило всяко от тези обстоятелства на неговия размер.

Вторият и третият въпрос са неотносими. По делото не е установено безспорно, че е налице съпричиняване. Съдът е разсъждавал в насока, че дори ако счете, че пострадалата е допринесла за вредоносния резултат, възражение за съпричиняване не може да бъде повдигано, предвид възприетото в т. 6, б. “а“ и “б“ от мотивите на ТР № 2/22.12.2016 г. на ВКС, ОСНК становище. Този извод е изцяло в съответствие с посочената практика на ВКС в цитираното тълкувателно решение. Нещо повече – касае се за специална защита, която законът дава на определена категория лица, между които и ищцата /имаща качеството на “престарял човек“/. Очевидно е, че лицата по отношение на които водачът на МПС трябва да е особено внимателен, имат допълнително качество, с което именно се свързва и засилената им защита. Законодателят е поставил изискване за повишено внимание на водачите, когато такива лица са участници в процеса по движение по пътищата. Закрилата на тези категории пешеходци при пресичане на пешеходна пътека /а за децата и в чл. 117 от ЗДвП/ е всеобхватна и не се влияе от спецификата на правилата за пресичане по пешеходна пътека, валидни за останалите пешеходци. В тези случаи водачът не може да повдига възражение за съпричиняване, дори такива лица да не са съобразили приближаването му и да са пресекли внезапно пешеходната пътека. Събразявайки законодателната уредба и задължителната съдебна практика въззивният съд е стигнал до извод, който е в съответствие с практиката на ВКС, а не както твърди касаторът – в противоречие с нея.

Четвъртият въпрос е правнорелевантен, но не е налице допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въззивното решение е постановено при съобразяване на задължителната съдебна практика, включително и посочената от застрахователя. С нея еднозначно се приема, че за да формира вътрешното си убеждение, съдът трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата за всички правнорелевантни факти и да посочи кои факти намира за установени и кои намира за недоказани. Съобразно изискванията на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. Той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. Съдът трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. Освен това трябва да бъдат обсъдени и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото /решение № 554 от 8.02.2012 г. по гр. д. № 1163/2010 г. на ІV г. о., решение № 127 от 5.04.2011 г. по гр. д. № 1321/2009 г. на ІV г. о., решение № 175 от 11.07.2012 г. по гр. д. № 1855/2010 г. на ІV г. о., решение № 217 от 9.06.2011 г. по гр. д. № 761/2010 г. на ІV г. о. и др. /. Обжалваното решение е постановено в съответствие с тази постоянна и непротиворечива практика на ВКС. Постановено е и в рамките на въведения от страните предмет на въззивното обжалване. Мотивирано е, като съдът е извършил самостоятелна преценка на събраните доказателства – обсъдил е показанията на свидетелите, събрани пред първата инстанция, обсъдил е всички доводи и възражения на страните и е изложил своите правни изводи по тях, поради което по този въпрос не е налице основание за допускане на касационно обжалване.

Петият въпрос е неотносим – нито съдът се е произнасял по него, нито липсата на банкова сметка на ищеца по някакъв начин оказва влияние върху правните изводи на съда по предмета на делото. Непосочването в решението на банкова сметка или друг начин на плащане на присъдената сума с оглед изискването на чл.236, ал.1, т.7 ГПК не се отразява върху валидността или допустимостта на съдебния акт, тъй като не касае съществото на разрешения спор, нито представлява нередовност на исковата молба, доколкото по смисъла на чл.129, ал.2 ГПК съдът няма правомощия да указва на ищеца да изпълни задължението си по чл.127, ал.4 ГПК.

Шестият въпрос също е неотносим – още пред първата инстанция е прието, че претенцията за обезщетение на причинените имуществени и неимуществени вреди е предявена извънсъдебно пред застрахователя със заявление от упълномощен от пострадалата адвокат, получено от застрахователя на 09.07.2020 г., а по този въпрос въззивният съд не се е и произнасял.

С оглед изхода на спора и във връзка с своевременно направеното искане за присъждане на разноски, съгласно представения договор за правна защита и съдействие № [ЕГН], “Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и здраве“ АД следва да бъде осъдено да заплати на К. И. Н. сумата 3450 лв. – адвокатско възнаграждение за настоящата съдебна инстанция.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение