Определение № 91 от 02.06.2022 г. на ВКС по гр. д. № 522/2022 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба /допълвана/, подадена от Е. Е. Х. чрез адв. Е. Ф., срещу определение № 3937/05.11.2021 г. по в. ч. гр. д. № 2642/2021 г. на Варненския окръжен съд за потвърждаване на определение № 265486/13.08.2021 г. по гр. д. № 936/2021 г. на Варненския районен съд, с което производството по делото е спряно на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК до приключване на гр. д. № 11308/2019 г. по описа на същия съд с влязъл в сила съдебен акт. Жалбоподателката поддържа оплакване за неправилност на обжалваното определение и моли за отмяната му, както и за връщане на делото на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия. Твърди, че по същество определението представлява отказ от правосъдие, от достъп до съд и ефективни правни средства за защита, което е в грубо нарушение на чл. 47 ХОПЕС, чл. 6 и 13 КЗПЧОС. Твърди, че производството по гр. д. № 11308/2019 г. по описа на Варненския районен съд, заради което е спряно гр. д. № 936/2021 г. по описа на същия съд, не е преюдициално, защото установяването със сила на пресъдено нещо, че жалбоподателката като ответник не е наследник по закон на починалата си дъщеря, е без значение за допустимостта и основателността на иска по спряното дело с предмет да се установи, че преживелият съпруг на дъщеря ѝ е недостоен да я наследи. Твърди още, че връзка на преюдициалност между двете дела е налице, но тя е обратна на приетата от въззивния съд, защото ако искът ѝ срещу преживелия съпруг на починалата ѝ дъщеря се уважи, то искът на последния да установи, че жалбоподателката не е наследник по закон на дъщеря си, ще е лишен от правен интерес. Твърди, че предмет на делото, заради което е спряно производството по иска ѝ срещу преживелия съпруг на дъщеря ѝ, е установяването на поредността на настъпването на смъртта на дъщерята и внучката ѝ, като както в случай на отхвърляне, така и в случай на уважаване на този иск тя ще бъде призована към наследяване било на дъщеря си, било на внучката си, ако бъде установено в спряното производство, че преживелият съпруг и баща е недостоен да наследява. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване, при позоваване на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като разрешен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 65/30.07.2019 по т. д. № 183/2018 г. на ВКС, II-ро т. о., решение № 55/03.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на ВКС, I-во т. о., решение № 63/17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, II-ро т. о., решение № 263/24.06.2015 г. по т. д. № 3734/2013 г. на ВКС, I-во т. о., и решение № 111/03.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на ВКС, II-ро т. о., се поставя въпросът: длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доводи в жалба и доказателства по делото. Във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК като разрешен в противоречие с ТР № 8/07.05.2014 г. по тълк. д. № 8/2013 г. на ОСГТК на ВКС се поставя въпросът: кои са предпоставките за спиране на делото по смисъла на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК и за преюдициалност на решението/окончателния акт по едно дело за разрешаването на друго дело. Релевира се и основанието по чл. 280, ал. 2 предл. 3-то ГПК за допускане на касационното обжалване - очевидна неправилност на обжалваното определение. От ответника по частната касационна жалба и по иска С. А. Ш., чрез адвокат Д. А., е постъпил писмен отговор, с който се оспорва наличието на основания за допускане на касационното обжалване, както и основателността на жалбата. Частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от надлежна страна, срещу преграждащо по смисъла на чл. 274, ал. 1, т. 1 ГПК въззивно определение, подлежащо на касационно обжалване по аргумент от чл. 280, ал. 3 ГПК вр. чл. 274, ал. 4 ГПК, следователно е допустима. При преценката за наличието на предпоставки за допускане на обжалваното определение до касационен контрол Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното: Първоинстанционното производство по гр. д. № 936/2021г. по описа на Варненския районен съд е образувано по искова молба на Е. Е. Х. срещу С. А. Ш. с искане да се установи в отношенията между страните, че претендираното от ответника право на наследяване на Р. Ф. Ж. - дъщеря на ищцата, и на С. Ж. - нейна внучка, чиято смърт ответникът причинил чрез престъпление, за което осъден с влязла в сила присъда, не съществува. В исковата молба се твърди, че ако ответникът, който е съответно съпруг и баща на починалите, бъде признат на основание чл. 3, б. „а“ ЗНсл за недостоен да ги наследи, ищцата ще бъде призована към наследяване. Установено е, че между същите страни се води гр. д. № 11308/2019 г. по описа на Варненския районен съд, образувано по предявен от С. А. Ш. срещу Е. Е. Х. отрицателен установителен иск за признаване на установено, че ответницата не е наследник по закон на дъщеря си Р. Ф. Ж.. Към момента на постановяване на обжалваното определение делото е висящо пред Върховния касационен съд по подадена от ответницата касационна жалба срещу въззивното решение, с което искът е уважен. За да обоснове, че е налице връзка на преюдициалност между двете дела, като това по иска на С. Ш. срещу Е. Х. е обуславящо, въззивният съд е приел, че преюдициален е този спор, по който със сила на пресъдено нещо ще бъдат признати или отречени права или факти, релевантни за субективното право по обусловеното дело, което се спира. Съдът е приел, че преюдициалността изисква субективен идентитет между страните по двете дела, за да може да се разпостре силата на пресъдено нещо, формирана по обуславящото дело, която в случая е налице. Това е така, защото в настоящото производство ищцата черпи правен интерес за водене на иска от факта, че в качеството си на майка на починалата Р. Ф. Ж. фигурира като наследник в удостоверението за наследници. В случай на постановяване на потвърдително решение на ВКС или на определение за недопускане до касационно обжалване на въззивното решение, с което искът е уважен, ще отпадне интересът от продължаване на съдопроизводствените действия по спряното дело, свързани с оспорване на правото на ответника да наследи съпругата си. Ето защо производството по гр. д. № 11308/2019 г. има отношение по допустимостта на иска досежно отричаното право на наследяване от С. Ш. на съпругата му. Съдът е приел още, че посоченото дело е от значение за основателността на иска на Е. Х. относно недостойнството на С. Ш. да наследи починалата си дъщеря. Касационно обжалване на въззивен съдебен акт съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК и приетото по тълкуването му ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС се допуска при кумулативното наличие на две предпоставки: обща - произнасяне от въззивния съд по правен въпрос, който е включен в предмета на делото и е обусловил решаващия му извод, и специална - наличие на някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т.т. 1-3 ГПК. Касационното обжалване може да бъде допуснато и при наличие на основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК, за които съдът следи служебно. Предпоставките за спиране на производството по едно дело на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК са изяснени в съдебната практика на ВКС. Така, в мотивите на ТР № 8/07.05.2014 г. по тълк. д. № 8/2013 г. на ОСГТК на ВКС е посочено, че основанието за спиране по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК е налице, когато има висящ процес относно друг спор, който е преюдициален за този, по който производството се спира и по който със сила на пресъдено нещо ще бъдат признати или отречени права или факти, релевантни за субективното право по спряното производство. В тълкувателните мотиви по т. 5 на ТР № 7/31.07.2017 г. по тълк. д. № 7/2014 г. на ОСГТК на ВКС тази зависимост е обяснена и със съотношението между различните спорни предмети на двете дела, при което разрешаването на спора по обусловения иск е предпоставено от установителното действие на силата на пресъдено нещо на решението по преюдициалното правоотношение; предметите на двете решения са в съотношение, при което правото по обусловеното решение е мълчаливо отречена правна последица от предмета на решението по обуславящия иск. А в мотивите на ТР № 1/09.07.2019 г. по тълк. д. № 1/2017 г. на ОСГТК на ВКС е посочено, че преюдициалността е обективна зависимост между две спорни правоотношения в съотношение на обуславящо и обусловено, която винаги е конкретно съществуваща, безспорно установена, като пряко касае допустимостта или основателността на иска по обусловеното дело и поради това не предполага различия в преценките на съда по двете дела. Обжалваното определение не противоречи на тази съдебна практика. За да приложи разпоредбата на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, съдът следва да прецени връзката на преюдициалност както по отношение на допустимостта, така и по отношение основателността на иска по делото, което приема за обусловено. По правило когато преценява допустимостта на един иск, съдът изхожда от твърденията в исковата молба, като при липса на спор не проверява тяхната истинност. Когато обаче тези твърдения са предмет на друг процес, съдът следва да изчака неговото разрешаване с цел да не се получат различия в преценките на съда по двете дела. Именно пред такава хипотеза са изправени страните, доколкото допустимостта на настоящото производство е обусловена от решението по другото дело. Това е така, защото ако искът на С. Ш. срещу Е. Х. бъде уважен, настоящото производство ще се окаже недопустимо, тъй като при отрицателния установителен иск ответникът е длъжен да изчерпи всички основания, на които твърди, че оспорваното право съществува. Възражението, че С. Ш. е недостоен да наследи съпругата и дъщеря си, също е следвало да бъде въведено, което е и сторено, видно от представеното невлязло в сила решение № 294/10.02.2021 г. по гр. д. № 2298/2020 г. на Варненския окръжен съд. И ако веднъж бъде отречено правото на жалбоподателката на наследник, т. е. със сила на пресъдено нещо се признае в отношенията ѝ с ответника по спряното дело, че не е наследник по закон на починалата си дъщеря, тя няма правен интерес в последващ процес да отрича правата на С. Ш., като твърди недостойнство на същия по смисъла на чл. 3, б. „а“ ЗНсл, защото това не засяга нейната правна сфера. Ако пък искът бъде отхвърлен, то тогава би могло да се претендира недостойнство на другото лице, което също твърди, че е наследник на Р. Ж.. Ето защо по поставения втори въпрос не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Това основание не е налице и по първия поставен въпрос, който е мотивиран с твърдението, че въззивният съд не се е произнесъл по оплакванията на страната във въззивната жалба. В обобщен вид те се свеждат до това, че съдът неправилно бил приел, че обуславящо е производството по гр. д. № 11308/2019 г., вместо да приеме обратното - че именно то е обусловеното дело. Трайната съдебна практика по приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, намерила израз и в посочените в изложението съдебни актове, приема, че съдът е длъжен да обсъди всички относими към предмета на делото доказателства, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Обжалваното определение не противоречи на тази съдебна практика, тъй като по основния спорен въпрос - налице е връзка на преюдициалност между двете дела и кое от тях е обуславящо и кое - обусловено, във връзка с който са основните оплаквания във въззивната жалба, въззивният съд е изложил мотиви, като даденото в тях разрешение не противоречи на съдебната практика по приложението на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК. Във връзка с поставения първи въпрос е необходимо да се отбележи и това, че при обжалване на определенията въззивният съд действа в условията на пълен въззив, поради което не е ограничен при преценката си за законосъобразност на атакувания съдебен акт от оплакванията и доводите в жалбата, както е посочено в ТР № 6/15.01.2019 г. по тълк. д. № 6/2017 г. на ОСГТК на ВКС, а не в цитираното от жалбоподателката ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, принципно занимаващо се с дейността на въззивната инстанция при обжалване на решенията, което е в условията на ограничен въззив. И в двете хипотези обаче - на пълен и на ограничен въззив, въззивната инстанция остава инстанция по съществото на спора, т. е. тя дължи да разреши поставения пред първата инстанция процесуалноправен или материалноправен спор, като сама установи релевантните факти и формира свои правни изводи, а преценката ѝ за правилността на обжалвания акт е странична и е последица от нейната решаваща дейност като инстанция по съществото на спора. Тази съдебна практика е съобразена изцяло в обжалваното определение. Не е налице и наведеното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК - очевидна неправилност. Определението не е очевидно неправилно /квалифицирани състави на неправилност на съдебния акт/, тъй като не са налице: 1. допуснати от съда нарушения на относима за конкретния спор императивна материалноправна норма; 2. нарушения на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор, довели до прилагане на закона в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл, 3. грубо нарушаване на основните логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените по делото факти - явна необоснованост. Жалбоподателката съзира очевидна неправилност поради вътрешно противоречие в мотивите към обжалваното определение, в което въззивният съд първоначално е приел наличие на преюдициалност, а впоследствие е посочил, че „неоснователно се явява възражението на жалбоподателката, че производството гр. д. № 11308/2019 г. по описа на Районен съд - Варна било преюдициално по повод на настоящото производство“. Според настоящия състав такова вътрешно противоречие, което да лишава обжалваното определение от мотиви и обоснованост, не е налице, тъй като смисълът на посочения цитат е, че въззивният съд не споделя възражението на жалбоподателката срещу извода му, че гр. д. № 11308/2019 г. е преюдициално за настоящия спор. Не се установява и този извод да е формиран в нарушение на логическите правила, нито че връзката на преюдициалност е обратна - спорът по настоящото дело да е обуславящ по отношение на спора по гр. д. № 11308/2019 г., чийто предмет жалбоподателката неправилно определя като спор по въпроса за поредността на настъпване на смъртта на Р. Ж. и С. Ж., вместо по въпроса дали Е. Х. е наследник по закон на дъщеря си Р. Ж.. Оплакването, че съдът погрешно е интерпретирал изложеното в исковата молба и в последващите молби и е изопачил произволно изложеното в тях, като е приел, че правният интерес от иска по спряното дело произтича от посочването на Е. Х. като наследник на Р. Ж. в удостоверението за наследници, не съставлява очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК, а оплакване за неправилност на обжалваното определение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. В обобщение - не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. С оглед изхода на спора и предвид заявеното искане, на ответника по частната касационна жалба следва да се присъдят разноските за водене на делото в касационната инстанция в размер на 200 лева по договор за правна защита и съдействие серия Б, №....../31.01.2022 г. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.