Определение № 255 от 11.05.2018 г. на ВКС по гр. д. № 2962/2017 г.

Производството e по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх.№ 11890 от 26.04.2017 г., подадена по пощата на 24.04.2017 г. от Т. К. Т. и [фирма] чрез адвокат Б. Г. от АК – [населено място] против въззивно решение № 306 от 09.03.2017 г., постановено по в.гр.д.№ 20/2017 г. по описа на ОС - гр. Варна, ГО, ІІІ състав. Ответникът по касация [фирма] е депозирал отговор чрез адвокат М. Н. от АК – [населено място], с който възразява срещу наличието на основания за допускане на обжалването, евентуално – срещу основателността на жалбата. Жалбата е процесуално допустима - подадена е в срока по чл. 283 ГПК от легитимирани страни срещу подлежащ на обжалване акт. Отговаря на изискванията по чл. 284 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Второ гражданско отделение, намира следното: С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение № 3574 от 12.10.2016 г. по гр.д.№ 10951/2015 г. на РС - гр. Варна, ГО, ХХV състав, с което е отхвърлен предявения от Т. К. Т. и [фирма] срещу [фирма] иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за приемане за установено в отношенията между страните, че ответникът не е собственик на Поземлен имот, находящ се в [населено място], съставляващ УПИ VІ в кв. 3 по плана на 19 подрайон на [населено място], целият с площ от 363 кв.м., при граници: пешеходна алея, пешеходна алея, УПИ II-2772 и УПИ I – 2638a, идентичен с ПИ с идентификатор 10135.2562.211 по КК на [населено място] с площ от 350 кв.м. За да постанови този резултат, на първо място въззивният съд е приел, че праводателят на [фирма] - [община], е станал собственик на процесния имот при условията на § 42 ПЗР ЗИД ЗОС, считано от ноември 1999 г. Този извод е обоснован с установеното по делото предвиждане на Общия градоустройствен план, одобрен с Решение на КТСУ при МС през месец декември 1982 г., съобразно който процесният имот е отреден за озеленяване – за пешеходна зелена връзка (променада) между[жк]и Морската градина в [населено място], т.е. за благоустройствено мероприятие и обществена нужда от общинско значение, както и постановената заповед № Г- 261 от 27.07.1994 г. на Кмета на [община] за изменението на част от ЗРП на 19-ти подрайон, в обхвата на който е и спорния имот, попадащ в територията на УПИ за обществено строителство. Обстоятелството, че впоследствие (през 2002 г.) имотът бил актуван като държавен е ирелевантно, тъй като актът за държавна собственост само констатира, но не поражда право на собственост, а това на държавата е отпаднало с влизането в сила на § 42 ПЗР ЗОС през 1999 г. Твърденията на ищците, че сключения на 18.05.2011 г. между [фирма] и [община] договор е нищожен поради противоречието му със закона, тъй като представлява договор за замяна, а замяната изрично е изключена като способ за разпореждане с общинска собственост по силата на чл. 40, ал. 1 ЗОС след изменението с ДВ бр. 10 от 06.02.2009 г., както и защото чрез него е постигнат забранен от закона резултат да се прехвърля собствеността върху общински имоти срещу непарична престация, са определени като неоснователни. Сключеният на 18.05.2011 г. договор, с който [община] е прехвърлила на [фирма] собствеността върху четири имота (включително процесния) срещу цена, представляваща изграждане по одобрен от [община] инвестиционен проект, оборудване, обзавеждане и въвеждане в експлоатация на нова сграда на НУ „В. Л.”, както и проектиране и изграждане на парково осветление и ограда на двора на училището в имот - публична общинска собственост, находящ се в [населено място], район „А.”, [улица], кв. 70 по плана на 28 подрайон и представляващ УПИ I-1086, целия с площ от 5 030 кв.м., както и изграждане по одобрен от [община] инвестиционен проект, оборудване, обзавеждане и въвеждане в експлоатация на Многофункционална сграда в двора на МГ „Д-р П. Б.” и ОУ „З. С.”, находящ се в [населено място],[жк], 19 подрайон, целият с площ от 14 100 кв.м., остойностена на 5 286 000 лева без ДДС, включваща сумата 286 000 лева без ДДС (изплатена от [фирма]), както и инвестиция в размер на 5 000 000 лева без ДДС, е определен от решаващият съд като договор за продажба на недвижим имот. Посочено е, че по какъв начин и в какви срокове ще бъде заплатена цената е въпрос на договореност между страните на договора, която няма отношение към действителността на сделката. Не се установява договорът да постига забранен от закона резултат или да го заобикаля, тъй като не е налице изрична законова забрана паричната цена да бъде погасена по уговорения от страните начин. Така формираната правораздавателна воля мотивира ВКС да приеме, че поставеният в изложението към касационната жалба въпрос Изпълнена ли е хипотезата на чл. 35, ал. 1 ЗОС, ако цената, срещу която се прехвърля собствеността върху недвижим имот представлява изграждане, оборудване, обзавеждане и въвеждане в експлоатация на сгради, проектиране и изграждане на парково осветление и ограда на имот или пък се погаси по този начин и представлява ли такъв договор продажбено правоотношение по смисъла на чл. 183 ЗЗД има изискваното обуславящо значение за изхода на спора. По отношение на него е налице и допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК (ред. до ДВ, бр. 86/2017 г., приложима норма съобразно § 74 ПЗР ЗИД ГПК, ДВ, бр. 86/2017 г.) с оглед произнасянето на въззивния съд в противоречие с Решение № 94 от 29.01.2013 г. по търг.д.№ 2564/2012 г. на ОС – гр. Варна, ТО, ІV състав, в което по спор между [община] и [фирма] е прието, че при насрещна престация, уговорена по начин, аналогичен на установения в случая, е налице сделка „бартер” по смисъла на чл. 130 ЗДДС, обективирана в договор за продажба на недвижими имоти – частна общинска собственост по реда на чл. 35, ал.1 ЗОС. Останалите поставени въпроси не съставляват основание за допускане на касационното обжалване. Първият, касаещ приложението на § 42 ПЗР ЗИД ЗОС, предпоставя по делото да не е установено наличието на отреждане на имота за жилищно строителство, обществени или благоустройствени мероприятия на община по действащ към 09.11.1999 г. устройствен план, а анализът на доказателствата по делото е мотивирал инстанцията по същество да формира противоположен фактически извод. Евентуалното оплакване за необоснованост на последния не съставлява основание за допускане на касационното обжалване. Въпросът за правомощията на въззивния съд да прави нови фактически констатации обективира оплакване за допуснато нарушение на процесуалните правила, произнасянето по което е в предмета на решението по чл. 293 ГПК, но не и във фазата по селектиране на жалбите. При допускане на касационното обжалване страната-касатор дължи внасяне на държавна такса, която в случая възлиза на сумата 113,40 лв. По изложените съображения и на основание чл. 288 ГПК във връзка с чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 ГПК, състав на ВКС, Второ отделение на Гражданската колегия